— Тогава петдесет на петдесет. Партньори. Имам нужда от парите ти, имам дългове и банките искат да погася заемите. Но списанието се разраства само заради мен. Не искам отново да бъда служител на заплата. По-скоро бих опитала отначало, бих започнала от дъното.

Блъфираше ли? Не знаеше. Беше сигурна само в едно — че иска „Лъки“ да продължи да функционира.

— Мисля, че мога да преживея петдесет на петдесет. При едно условие.

— Слушам — каза Кейт.

Тя се помъчи да сдържи радостта си. Започна да си мисли, че той все пак ще спаси задника й, ще избави списанието й, ще гарантира заплатите на всичките й служители, ще й плати наема. За първи път парите значеха нещо повече от скъпа рокля или диамантена огърлица. Самата им мощ и това, което можеха да направят…

— Както казах, аз винаги съм шефът. Петдесет на петдесет, ако в договора е отбелязано, че ти работиш за мен. Отговаряш пред мен. И съм в правото си да те уволня като главен редактор на списанието. Запазваш си дяла, но не и работата.

— Да работя за теб?

— Да. По този начин говорим предимно за партньорство. — Той се усмихна едва-едва, по онзи арогантен начин, и тя се опита да не го забележи. — Петдесет на петдесет. Ставаме съсобственици. Ти си редактор. Само че в крайна сметка аз командвам.

— Мразя тази сделка — измърмори тя. С известно облекчение, известно негодувание, известно нещо друго.

— Не е вярно. Ще приемеш. И си ми адски благодарна.

Кейт стана.

— Дори нямаш представа колко искам.

— Наясно съм с дълговете ти и със стойността на списанието. Ще изясним въпроса със сумите още следобед. Разбира се, договорът ще включва и още една защитна клауза. Права си, че принципно купувам таланта ти. Така че, ако напуснеш доброволно, се лишаваш от дяла си в моя полза.

Тя настръхна.

— С това връзваш ръцете ми, Дейвид.

— Със златни белезници — рече той. — И мисля, че думата, която търсиш, е благодаря. Нали така?

Кейт остави кафената чаша върху чинийката от китайски порцелан.

— Благодаря за сделката. Но ще видиш, че инвестицията ти ще си струва.

Той стана и й подаде ръка. Все още бе надвиснал над нея. Кейт я пое и я стисна кратко, здраво. Ейбрамс беше в пространството й и тя се опита да не отстъпи назад. Погледна устните му. Зачуди се какво ще е усещането, ако той я целунеше. Ако я обладаеше.

Стига, смъмри се.

— Можеш да разчиташ на това — заяви хладно Дейвид Ейбрамс. — Адвокатите ти могат да очакват обаждането ми по-късно днес.



— Не мога да повярвам — примигна Силвия пред Кейт. — Сигурно се майтапиш, мамка му.

— Силвия! — каза Кейт. Никога не я беше чувала да псува.

— Убедила си го да се съгласи. Това е невероятно. За каква сума става въпрос?

— Моят дял беше на стойност осемстотин хиляди долара. Списанието е ново, а дълговете бяха за почти един милион. Корпорация „Ейбрамс“ взема половината от компанията веднага; всичките ни сметки са платени.

— Той ще дойде ли тук? — Силвия притисна ръка към устата си. — В този офис?

— Той вече не се занимава с редакторска работа. Ако това имаш предвид. Аз оставам главен редактор. Но той е изпълнителният директор на новата компания. Така че — да, предполагам, че ще дойде. Навярно по-скоро, отколкото очакваме. — Докато говореше, телефонът й избръмча.

Силвия изписка.

— Той ли е? Дейвид Ейбрамс ли е?

Кейт се усмихна.

— Да. Казва, че ще намине този следобед към четири часа.

Тя инстинктивно пипна косата си, но Кейт направи деликатен жест.

— Не. Изглеждаш страхотно. Няма нужда да се контиш. Всъщност не казвай на служителите. Той ще ни приеме така, както ни завари. — Тя изправи решително рамене. — Дейвид Ейбрамс няма да промени нищо тук.



Той беше приятно разсеян по време на обяда си с Тим Рейнълдс, който пък бе развълнуван, необичайно приказлив и обясняваше какво би означавало новото издание за тях.

— Усилената продажба е първата стъпка. И трябва да се направи умело. Никога няма да бъдем като „Вог“… Най-много да се доближим до „Уолпейпър“, но списанието няма да е само за дизайн. Ще бъде нещо като пресечна точка на поп културата и либералната журналистика…

Ейбрамс кимна, без да го слуша особено внимателно. Умът му се отклони към Кейт Фокс. Опитваше се — усилено — да не бъде впечатлен. Имаше нещо много секси в начина, по който му се бе обадила да й насрочи среща. Разбира се, че се бе опитал да я изпита. Нямаше начин да стигне до офиса му за толкова кратко време. Той просто искаше да разбере как ще се държи, когато се обади за промяна на срещата, как ще се оправдае. Вместо това тя бе пристигнала. Мокра коса, зачервено лице; с колело, което обясняваше дрехите й. Стегнат черен клин, равни обувки, прилепнала тениска. Изглеждаше здрава и разкошна. Никакви скъпи процедури в някой салон за красота не можеха да постигнат този ефект.

Той си я спомни в приемната — как бе станала, за да го последва в кабинета му. Този клин беше достатъчно скромен, но все пак я покриваше от кръста до петите. Но също така оставяше много малко на въображението. Леле, тя просто имаше изключителен задник. Тънка талия, която можеше да се побере в сгъвката на ръката, а под нея този изпъкнал разкош — закръглен, повдигнат и стегнат. Имаше тяло на секссимвол от четиридесетте. И гърдите й. Средна големина, изглеждаха естествени, сякаш перфектно пропорционални на височината й. Тя имаше красиво овално лице, зелени очи, хубава руса коса — личеше си, че е хубава, дори да бе вързана. Той си спомни как изглеждаше косата й, когато се бяха срещнали в кабинета на домоуправителката — гъста и гладка. По дяволите, Кейт беше хубавица. Този задник… той започна да се възбужда при мисълта.

Престани, каза си Ейбрамс. Имаше много сексапилни жени в този град. Голям брой от тях бяха виждали спалнята му отблизо. Тогава какво й бе различното на Кейт Фокс? Не беше ли тя просто поредната сладурана?

— Искам това издание да пробие мощно. Няма да е като „Уолпейпър“ — заяви той, за да отвлече мислите си. Озари го проблясък на интуицията. — А като „Венити Феър“.

Рейнълдс се подсмихна.

— Трудно се достига такъв мащаб. Мина времето на главозамайващите пробиви. Сега сме в ерата на интернет; това го нямаше още, когато гръмна успехът на „Венити феър“. Освен това, да не мислиш, че тя е като Тина Браун32?

Той вдигна рамене.

— Ранните й статии са впечатляващи. Странно е, че никой друг досега не се е възползвал от уменията й.

Рейнълдс повъртя в ръка чашата си с вода.

— Ъъъ, дано не звуча неловко, но май не е обикновено момиче, нали? Тя е последната бивша съпруга на Маркъс Броудър. А и преди него й се е носела славата.

Думите му подействаха на Ейбрамс като кофа със студена вода. Той откъсна съзнанието си от приятната мисъл за тялото на Кейт Фокс. Да, имаше причина, заради която я бе презирал.

Мразеше златотърсачки.

А Кейт Фокс се бе изявявала като такава нееднократно. Нямаше как да го отрече. Беше я проверил. Заместникът му беше абсолютно прав. Носеше й се славата — богаташ след богаташ.

Ако си паднеше по нея, щеше да е последният в дългата редица от наивници.

А Ейбрамс не беше наивен глупак. Стегни се, мъжки, каза си. Има множество момичета в Ню Йорк със забележителни задници, атлетични крака и пълни устни и те излизат много по-евтино от едно бракоразводно споразумение. Имаше цял куп класни красавици в телефонния си указател — на бързо набиране.

Тогава какво й бе специалното на тази?

— Напълно си прав. — Той се съсредоточи отново върху Тим, опита се да бъде обективен. — Но това може би е добре за нас. Направихме изгодна сделка, а договорът е железен. — Лапна една хапка от пържолата си. Беше хубава, недопечена; харесваше му вкуса на кръвта, този първобитен начин на хранене. — Все още се чудя защо се бъхти толкова върху списанието.

— Едва ли е загадка. — Рейнълдс очевидно не одобряваше Кейт. — Това й е работата. Изкарва си прехраната.

— Но нали е…

— Бивша съпруга на богаташ? Виж, бракът им наистина беше доста кратък. И Броудър не е глупак. Според мълвата я е изритал на тротоара с един милион долара. Като си купи малък апартамент, какво й остава? Искам да кажа… — Той се изкикоти. — Никой друг няма да се ожени за нея, нали? Или поне никой известен.

Ейбрамс въздъхна леко. Така изложени, нещата стояха доста брутално.

— Така е. Разбира се — усмихна се замислено. — Но може да е забавно да се работи с нея.

— Ще ходиш ли дотам днес?

— Следобед.

— Още дори не си подготвил окончателния договор.

— Не виждам смисъл да протакаме — заяви Дейвид Ейбрамс.



Кейт го очакваше, когато той пристигна. Бе избрала обикновен бизнес костюм на „Коко Шанел“, скромна тъмносива пола, която се стесняваше надолу, с черно-бяла раирана горна част и обувки на ниски токчета. Косата й вече не беше на опашка, а измита и фризирана в гладка прическа. Тя изглеждаше стилна отвсякъде, но сериозна; делова.