Беше очевидно, че изборът й е напълно умишлен. Той се опита да не й се ухили.

— Е, добре дошъл в „Лъки“. — Тя се здрависа кратко с него. — Това са офисите ни. Ще те запозная с някои от служителите… това е Силвия, нашият офис мениджър. Мястото не може да функционира без нея. Тук е Рейчъл Уотсън, отговорник производство… Люси Андрюс, дизайн… Том Кофи, ръководи отдел „Продажби“… това са още Джейк Клемънт, Джанет Маркс…

Ейбрамс се усмихваше, здрависваше се. Служителите бяха млади и напористи, много от тях не бяха така стилни като Кейт. Личеше си влиянието на Емили Джоунс върху списанието. Тя бе наемала персонала — беше събрала едно ядро от либерални, социално отговорни млади журналисти. И Кейт Фокс — гуруто на поп културата — която вдигаше продажбите и допринасяше за перфектната смесица.

Тъкмо тази смесица създаваше характерния облик на списанието. Ейбрамс разбираше това. Не че тези деца не бяха необходими. Имаше много списания, които публикуваха статии за знаменитости, дизайн, авангардни мебели. Отличителният белег тук бяха сериозните материали, либералната гледна точка, представена в пълна сила, съчетана с приятна първокласна мода, интересни интервюта, представяне на най-стилните домове. Рецептата беше чудата. Но това го правеше различно от останалите.

— Радвам се да се запозная с всички вас. Съжалявам за загубата на Емили и Пол. — Ейбрамс ги погледна всеки поотделно, всички те бяха деца. Кейт Фокс стоеше в задната част на групата и го наблюдаваше през присвити клепачи. Лицето й беше безизразно. — „Лъки“ е чудесно списание, но за да стигне там, където искам, трябва да стане много по-добро. Сега Кейт е отговорният редактор. — Той я погледна. — Ще разполага с по-голям бюджет и предполагам, че ще наеме още служители. Освен това имаме нужда от нови офиси. Списанията на „Ейбрамс“ обикновено разполагат с общи просторни редакции, за да можете по-лесно да обменяте идеи и да си сътрудничите. Има един свободен етаж в моята сграда, където се помещава издателството на „Модел“, намира се на Десето авеню и Четиридесет и девета улица. Ако Кейт няма нищо против?

Кейт стисна устни. Той видя, че идеята не й се нрави. Но мястото щеше да е почти безплатно; наемът им щеше да е абсурдно нисък. Едва ли можеше да откаже такава оферта, нали?

— Разбира се, нямам нищо против — отвърна тя любезно.

Той почти виждаше стиснатите й зъби.

— И ще обсъдя с Кейт някои предложения за нови колеги. Междувременно — браво на всички вас, страхотна работа, всички ние в „Ейбрамс“ очакваме с нетърпение да работим заедно.

Те заръкопляскаха и погледът му улови възхищението, поетите глътки въздух, игривите погледи от по-младите жени. Беше свикнал на това; в пресата той минаваше за влиятелен, известен, представяха го във възможно най-добрата светлина. Други издателства редовно публикуваха статии за него.

Само че Дейвид беше нещастен. Това, което другите смятаха за пълен успех, за него беше провал. Той искаше да е нещо много повече от незначителен собственик на няколко списания. Америка беше пред него и други мъже я завладяваха.

Но понякога се налагаше да се върнеш стъпка назад, за да продължиш напред. Той трябваше да направи бизнеса си със списания отново могъщ и популярен.

Защото след това щеше да го продаде.

С „Лъки“ включително.

Петнадесета глава

Когато Кейт се върна в апартамента си, главата й бе замаяна. Тя беше изтощена, изцедена от емоциите на деня. Мълвата се разпространяваше бързо. Следобеда адвокатите бяха скалъпили набързо някакъв договор, който като по чудо мина съвсем гладко; Дейвид Ейбрамс спази обещанията си и Кейт нямаше възражения. Тя подписа документите, които бяха изпратени до „Таймс Скуеър“, и в шест часа вечерта беше по-богата с осемстотин хиляди долара, изплатени под формата на чек. И вече беше съсобственик и редактор на функциониращо списание.

Трябваше да е щастлива. Трябваше да е развълнувана. Без съмнение изпитваше облекчение. Дейвид Ейбрамс бе спасил списанието й в последния момент. Кейт бе успяла да се справи благодарение на своя нюх и на преценката си относно характера на мъжа.

В противен случай наследеното списание нямаше да е нищо повече от поредния банкрутирал бизнес.

Тогава в какво се състоеше проблемът? Защо беше толкова ядосана, по дяволите? Защото той я привличаше? Или защото беше арогантен негодник, който бе пристигнал и бе променил всичко за един следобед?

Кейт прехапа устни. Дейвид Ейбрамс се бореше с нея в битка за власт — това беше начинът, по който работеше, по който работеха всички като него. Той бе предоставил парите си; беше получил права. Но имаше и нещо повече. Показваше й точно какво е способен да направи — в нейното издателство, на нейна територия. Обръщайки се към хората от екипа й, предлагайки й да наеме още служители, но с намека, че трябва да избира от група, предложени от него кандидати.

Като цяло й даваше да разбере, че той ръководи парада.

Тя не можеше да позволи положението да остане така.

Кейт внимателно се съблече и окачи костюма си. Влезе под душа, оставяйки превъзходната топла вода да потече надолу по гърдите и корема й и да я сгрее. После сграбчи белия си хавлиен халат, подсуши се, обу тесните си дънки и сложи една небесносиня тениска. Изсуши косата си. След това взе чантичката си и се отправи към вратата.

Това е глупаво, помисли си тя. Но се опита да не обръща внимание на гласчето в главата си. Дейвид Ейбрамс живееше в сградата. Хей, бяха съседи все пак. Това означаваше нещо…

Вратите на асансьора се отвориха пред нея. Досега винаги бе пътувала надолу, за да излезе от сградата. Тази вечер обаче тя натисна копчето за последния етаж. Асансьорът се понесе плавно нагоре и Кейт почувства как сърцето й заби по-учестено. Това беше глупаво. Може би и бездруго нямаше да си е вкъщи; нямаше никаква гаранция, че ще си седи на разположение у тях. Вероятно бе излязъл на вечеря с приятелка или с някого от финансовите си сътрудници, или пък беше зает да крои планове кой ще е следващият вестник, който ще купи…

Тази не беше като повечето сгради; имаше само една врата на последния етаж и един-единствен звънец. Жилището на Дейвид Ейбрамс заемаше целия етаж. И защо не? Той притежаваше цялата проклета сграда.

Кейт натисна звънеца и си пое рязко въздух.

За момент нищо не се случи. Добре, може би го нямаше. Обзе я смесица от облекчение и разочарование. После тя чу пращене; той вдигаше слушалката някъде от вътрешността.

— Да? — рече Ейбрамс.

— Дейвид, Кейт е — успя да каже, въпреки че сърцето й се блъскаше в гърдите. — Извинявай, че те безпокоя у вас, но може ли да ми отделиш пет минути?

— Момент. — Той затвори и тя чу, съвсем приглушено, приближаващите се стъпки към вратата. Тя беше направена от дебела подсилена стомана и представляваше сигурна защита срещу крадци, бандити и всякакви възможни врагове на богати мъже. И Маркъс си падаше по този тип защитни съоръжения.

Вратата се отвори и Дейвид Ейбрамс застана там в сумрака. Той сякаш бе надвиснал над нея, особено сега, когато не беше на високи токчета. Отправи й развеселена усмивка, която едновременно я разгневи и възбуди.

— Я виж ти. Кейт Фокс от долния апартамент. Дойде да поискаш назаем чаша захар ли, съседке?

Тя се изчерви.

— Знаеш, че не.

— Но работното ни време свърши — отбеляза той меко.

Кейт прехапа устни. Това беше вярно. Ейбрамс умееше да я накара да се почувства глупаво, неловко. Тя повдигна глава, решена да не му позволи да засече никакви признаци на слабост у нея.

— Може ли да вляза, или не? — попита.

Той се усмихна леко.

— При така поставен въпрос, мисля, че може.

Ейбрамс се отдръпна встрани и Кейт премина покрай него. Мястото беше огромно. Таванът се извисяваше над нея с тройната си височина, подобно на този в нейния апартамент. Но тук беше много по-различно, защото това място беше не само високо, но и широко — простираше се по цялата дължина на сградата. От всички страни имаше прозорци с гледка; пространството беше потопено в светлина.

Ейбрамс не разполагаше с богатството на Маркъс. Кейт хвърли бърз поглед на интериора; всичко беше модерно, елегантно, в минималистичен стил. Той беше истински американец и се гордееше с този факт. Тя забеляза картините със съвременно изкуство на стените, изчистените неутрални линии на мебелите и килимите; вместо клишираното обзавеждане бяло върху бяло, той бе избрал смекчена палитра от нюанси на бежовото и жълтеникавокафявото, сякаш се бе постарал да постигне максимален уют. Диваните бяха такива, каквито тя самата би избрала; ниски, с квадратни и правоъгълни линии, вероятно от Милано, кожени, с големи меки възглавници в кехлибарен цвят. Ако беше ден, бежовото и златистото щяха топло да избледняват на слънчевата светлина, а прозорците от двете страни означаваха, че мястото е добре осветено и сутрин, и вечер.

И цветовете на картините бяха подбрани в тон. Ейбрамс се бе спрял на големи ярки платна в сини и червени нюанси. Кейт разпозна някои от художниците — Жан-Мишел Баския33 и Асгер Йорн34, наистина класни неща.

Обстановката определено беше красива. Маркъс бе заложил на очевидното — столове от епохата на Луи XVI, антични бюфети, скъпи антики, чиято стойност се натрапваше от пръв поглед. Обзавеждането му изглеждаше по-скъпо от това на Ейбрамс, по-натруфено. Маркъс искаше да пресътвори себе си в нещо, което не беше.