Кейт призна стила на Ейбрамс.

Той проследи погледа й, посочи към картината.

— Познаваш ли творбите му?

Тя кимна.

— Обичам изкуството. Но не съм виждала картина на Баския извън галерията.

— Маркъс Броудър харесваше ли Старите майстори? — попита Ейбрамс.

Подигравателната му усмивка я върна рязко на земята. Тя потръпна от гняв. И беше признателна за тази промяна. Не й харесваше да бъде толкова впечатлена от Дейвид Ейбрамс.

— Знаеш ли какво? Престани да го споменаваш. Разведена съм. Точка.

Той разпери ръце.

— Както кажеш, госпожице Фокс.

Тя подмина подигравката му.

— Трябва да изясним някои основни правила. Мислиш си, че можеш да дойдеш в списанието ми…

— Нашето списание.

— Както и да е. Добре. Нашето списание. Да дойдеш още първия ден и да кажеш на служителите ми, че се местим? Че ти ще осигуряваш хората, които се предполага, че ще наема? Ами ако аз искам да работя някъде другаде? Ами ако реша да избера хлапета от издателствата „Донде Нает“ или „Виктрикс“?

— Първо на първо, издаването на списание е свързано с много повече от съдържанието му.

Кейт се разяри.

— Не се дръж снизходително с мен.

— А ти не се дръж глупаво. — Той пристъпи една крачка по-близо, така че физически наруши личното й пространството и гледаше надолу към нея. Тя можеше да види как мускулите на гърдите му се движат под ризата. — Аз не просто публикувам добри статии. Съкращавам разходите, където това няма да проличи. Работя с най-качествената хартия, не жаля средства, когато реша, че си заслужава. Има място в моята сграда. Аз съм изпълнителният директор. Няма да пилеем време и пари, за да търсим ново място под наем някъде другаде. Така че ще ползваш моите помещения.

Той беше проклетият изпълнителен директор. Такава беше сделката.

— Добре — тросна се тя. — От мен да мине.

— От теб да мине? Нямаш друг избор, скъпа.

— Не ми викай „скъпа“.

Кейт зачака той да се извини. Вместо това погледът му бавно се придвижи отново по тялото й, толкова арогантно, събличайки я с очи, спирайки се върху издутината при гърдите й, без да бърза, докато накрая фиксира погледа си между краката й.

Тя почувства, че се запъхтява. Не можеше да се въздържи. Ейбрамс я възбуждаше. Зърната й се втвърдиха, допирайки се в дантелата на сутиена й; тя усети влага, възбуда между краката си. Не се осмели да погледне надолу, да не би той да забележи сковаността й.

— Трябваше първо да го обсъдиш с мен. А не да го обявяваш на служителите без мое знание. На моите служители.

— Имаш право. Следващия път ще кажа първо на теб как ще стоят нещата — каза той.

— А колкото до наемането на персонал, аз съм главният редактор. Това означава, че аз избирам служителите, а ти не ме закачаш. Искам да сме наясно по този въпрос.

Ейбрамс се ухили. Беше неин ред да го смъмри. И този път думите й имаха смисъл. Той направи жест.

— Седни. Ще направя кафе.

Кейт пристъпи от крак на крак. Тя бе поискала да влезе в дома му, не биваше сега да е груба.

— Благодаря — измънка.

— Кухнята е насам. — Той я поведе през дългата, подобна на галерия всекидневна към една просторна, открита кухня, оборудвана с най-модерни уреди, където всичко блестеше с перфектна чистота. Имаше маса от опушено стъкло с кожени пейки в тютюнев цвят около нея. Кейт пресметна, че само масата сигурно е струвала около десет хиляди долара. Спомни си как за кратко бе обитавала този свят на парите. Но Ейбрамс бе спечелил състоянието си съвсем сам. Тя можеше ли да постигне това?

Да изкарва сама парите си? Да стане богата? Без да разчита на мъж, който да й предостави всичко наготово? Мамка му, помисли си. Ще опитам.

— Какво предпочиташ? Имам и „Блу Маунтин“, и още най-различни видове кафе.

— Имаш ли някакво безкофеиново? Не ми се иска да се превъзбуждам преди лягане.

— Да се превъзбудиш? — Той й се усмихна лениво. — Не ми се вярва. Искаш ли безкофеиново с ванилия?

— Звучи вкусно. — И наистина беше вкусно. От обяд не бе яла нищо, нямаше време заради обсъждането на проектите в „Лъки“. Изведнъж я обзе зверски глад. Стомахът й изкъркори шумно. Тя се смути и от срам се изчерви.

— Ще ти дам и нещо за ядене. — Кейт отвори уста да възрази, но кафявите очи се впериха в нейните. — Вечерята не бива да се пропуска. Стига де, и без това нямаш други планове.

— Исках само да поговорим, Дейвид. Има храна у нас.

— Както и у нас. Обичаш ли суши? Всеки ден ми доставят. Икономката го слага в хладилника, после изхвърля остатъците. Всичко е прясно. Няма нужда да се безпокоиш за това.

— Не се безпокоя. — Кейт се огледа наоколо и взе две чаши за кафе. — Това си е живо разхищение на пари. И на храна.

— Значи смяташ, че либералните лицемери не биха одобрили? — каза Ейбрамс без следа от разкаяние. — Виж, аз работя прекалено усилено. През последните двайсет години печеля по пет милиона годишно. Не готвя, не чистя. Не съм се занимавал с прането си още от колежа. И давам маса пари всяка година на бедните и бездомните. Тук и в чужбина. Знаеш ли какво? Ако реша да си стоя вкъщи вечер, искам да имам вечеря в хладилника. Прясна. Всеки ден.

Лицето на Кейт пламна. Погледнато по този начин…

Кафе машината изсвистя и замърка, Ейбрамс махна каната от поставката й и наля божествена струя кафе в чашата. Наситеният аромат на ванилия се понесе около нея. Тя прибави подсладител „Спленда“, разбърка и отпи.

Беше чудесно. Кейт почувства как твърдостта й отслабва.

— Добре — каза. — Печелиш. Суши би било прекрасно.

— Какво предпочиташ? — попита Ейбрамс.

Коремът й отново изкъркори и тя прехапа устни от неудобство.

— Каквото и да е.

Той отвори хладилника и извади чинии, върху които бяха подредени парчета суши; всичко изглеждаше ненормално привлекателно. Кейт остави кафето настрана и грабна едно руло с риба тон.

Усети необичайни подправки, беше изключително вкусно. Тя взе една празна чиния, напълни я и нападна храната.

Ейбрамс се засмя.

— Ти си като прегладняло сираче.

— В интерес на истината, действително съм сираче. — Кейт преглътна, погълна още една хапка суши, нещо със сьомга и лимон. Също превъзходно на вкус. — И определено съм прегладняла. Благодаря, че ме храниш… господин Ейбрамс.

— Не знаех това за теб. — Погледът му стана сериозен за миг. — Само се шегувах. Извинявай.

— Няма нищо. Беше отдавна.

Но той не подмина въпроса.

— Колко отдавна? На колко си била?

— Татко ни напусна, когато бях малка. Не е умрял, но все едно е. Не съм го виждала от двайсет години.

Ейбрамс кимна.

— А майка ти?

— Когато бях на шестнайсет. След това се отгледах сама.

Ейбрамс внимателно си избра няколко хапки суши със змиорка и риба тон и ги намаза с уасаби. Започна да се храни, без да поглежда към нея, в случай че тя изпитва смущение или вероятно плаче. Кейт му беше благодарна за загрижеността. Преглътна трудно през буцата в гърлото си.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се отгледала сама? Кой получи попечителство над теб?

— Никой. — Вече се намираше на по-безопасна територия и заговори с гордост. — Надхитрих системата. Принудих баща си да ми изпрати малко пари, за да покрия наема на апартамента на мама. Но това беше всичко, което ми даде той; никога не изпрати нищо друго, нищо за храна или дрехи, или каквото и да е.

— А училището? В държавно училище ли ходеше?

Кейт поклати глава.

— Частно. Католическо. Накарах монахините да ми отменят таксата. Там бяха много добри към мен, даваха ми безплатно ядене, осигуряваха униформата ми. Всички тези глупости. — Тя потрепери. — Имах нужда от безплатната храна. Отмъквах си понякога рулца и парчета шунка или сирене, някоя ябълка от обяда — и ги пъхах в чантата при учебниците. Това беше вечерята ми.

Беше привлякла цялото му внимание: Дейвид Ейбрамс се взираше в нея очарован, изумен.

— Баща ти е бил длъжен да изплаща издръжка. А не само да ти даде някаква еднократна сума.

— По принцип си прав. — Кейт изяде още едно парче суши. — Но в реалния свят не става така. Нямах пари да плащам на адвокати. Не исках да ида при ченгетата. Щяха да ме изпратят в приемно семейство, нали се сещаш?

Той кимна.

— Да, разбирам.

— А освен това — заяви пламенно Кейт — не исках да вземам нищо друго от този боклук. Само онова, което ми бе необходимо. Той беше същински негодник. Майка ми трябваше да се трепе като робиня, докато някакъв пиян шофьор не я уби само защото се бе омъжила за пълен кретен.

Очите му бяха безизразни.

— А ти не си повторила нейната грешка?

— Кой твърди, че не съм? — Тя отпи от кафето си и тръсна глава, за да проясни мисълта си. — Както и да е, мисля, че те помолих да не го споменаваш никога вече.