Заседателната зала се намираше сред офисите му на върха на сградата на „Уолстрийт“. Корпорация „Броудър“ притежаваше осемнайсет етажа от небостъргача, включително последния, и всички бяха украсени с класическо европейско изкуство; в корпоративната колекция имаше картина на Реноар. Но в заседателната зала висеше огромно платно, нарисувано в началото на века — пейзаж на река Хъдзън с изглед към Манхатън; една от любимите му картини, защото Ню Йорк целият му принадлежеше. Беше символично. В другия край имаше голям портрет на него самия, нарисуван от Дафне Гинес, прочутата британска художничка, която обикновено работеше само за президенти и министър-председатели.

Портретът беше голям, предназначен сякаш да всява страх. Той го обожаваше.

Лицата около масата го гледаха с нетърпение. И защо не? Той не носеше излишен товар; в управителния съвет на „Броудър“ нямаше място за неудачници. Всеки един от тях даваше своя принос. Бившият губернатор на един щат имаше голямо политическо влияние. Както и старшият сенатор от друг. Вероятно щеше лесно да привлече и младшия сенатор към борда, но тя беше жена и беше известна като прекалено надменна, а Маркъс Броудър не обичаше да работи с жени. Освен ако не си знаеха мястото.

Той сведе поглед към масата. Тук се бяха вихрили някои доста диви партита. Броудър никога не наемаше проститутки — това щеше да е лесен начин за изнудване — но винаги уреждаше празненствата с весели момичета, които обичаха забавленията, имаха вкус към бижутата и кокаина и бяха пример за дискретност. Преди няколко години бе оживил едно важно събитие, като бе изпратил на партито две момичета, докато мъжете играеха покер, и им бе казал да се погрижат за бизнеса и да предложат услугите си на всички, които ги пожелаеха.

Той получи моментална ерекция, само като се сети за този случай.

Останалите гледаха към него с очакване. Маркъс Броудър правеше бизнес по старомодния начин. Разбира се, те всички получаваха щедри възнаграждения, както и престиж и привилегии, които идваха заедно с членството в борда на тази компания. Караните от шофьори лимузини, сведенията, които получаваха за акциите на борсата, платените момичета в оскъдни рокли, возенето в частния корпоративен самолет, който Маркъс използваше като лично такси, което ги вземаше от летището за хеликоптери и ги откарваше до именията им в окръг Дъчис или Катона35.

Шефът осигуряваше всяка тяхна потребност и те всички бяха негова собственост. Просто. Освен това сега той разполагаше и с по някоя кирлива риза по адрес на всеки един от тях. Плащания в натура, нелегално търгуване с акции, кучки, наведени над масата в заседателната зала, обслужвани от уважавани женени мъже. Маркъс Броудър съхраняваше малкия си черен тефтер, и то добре.

Затова, когато имаше нужда от нещо, тези мъже винаги бяха насреща.

— Имаме малък проблем — обяви той. — Една друга компания е пристъпила в моето пространство.

— И коя е тя? — обади се сенаторът.

— От известно време възнамерявах да придобия списание „Лъки“.

Някои от присъстващите около масата се спогледаха. Нагли тъпанари. Обзе го прилив на раздразнение.

— Да, да, това е изданието, което сега е собственост на бившата ми жена. На една от тях. За която бях женен една година. — Той вдигна рамене. — Дойде във висшата лига да пие едно кафе, не успя да се впише във високата класа и трябваше да бъде върната в Б група.

Те се засмяха покорно.

Това го подразни още повече. Кейт беше хубава. Много беше дразнещо, че му се налага да изтърпи цялата тази история. След като Емили Джоунс бе изтрита от сцената, той трябваше да се намеси, да заграби списанието и да уволни Кейт, която не го бе послушала първия път. Сега искаше тя най-после да изчезне от града и от живота му.

Само че Емили Джоунс — тази дебела кучка — го бе прецакала отново от гроба. Не беше достатъчно да му отнеме Кейт, да развали отличната му апетитна малка съпруга, каквато бе Кейт през първите няколко месеца. Емили й беше дала причина да остане на територията на Маркъс, в града на Маркъс. Да го засрамва. Да постига успехи със скапаното си малко изданийце, да увеличи продажбите. Още бе в началото, а се справяше така забележително добре. Маркъс беше прекалено добър бизнесмен, за да не подценява никога конкуренцията.

А Кейт Фокс беше неговата конкуренция.

Но само няколко дни след катастрофата, докато все още обмисляше офертата си и оглеждаше всичко до най-малката подробност, опитвайки се да открие кои са новите собственици, той получи лошата новина.

Проклетата Емили Джоунс и онзи скапаняк мъжът й бяха оставили списанието на Кейт.

Не че той се тревожеше прекалено. Бизнесът им бе потънал в дългове, положението му беше по-лошо и от това на Федералния резерв. Проучването му показа, че те едва успяват да си плащат наема и да изплащат заплатите на служителите. Имаха куп заеми.

Маркъс протегна ръката си и дръпна някои конци.

Банките стопираха кредитите си и поискаха да им бъдат изплатени. Той само се наслаждаваше на разказите как Кейт Фокс лично обикаля по кабинетите на различни младши наперени служители, умолявайки ги за още един шанс. Никой от тях не й даде такъв.

С „Лъки“ беше свършено. То щеше да е принудено да затвори. Мизерното наследство на Кейт нямаше да има никаква стойност. Маркъс се бе подсмихнал при мисълта. Пред него стояха много възможности. Можеше да купи изданието или да го доведе до фалит. Разбира се, не беше заинтересуван да го купи от Кейт. Не направи никакви опити в тази посока. В никакъв случай не възнамеряваше да я прави по-богата; повече нито цент от богатството на Броудър нямаше да тръгне към тази неблагодарна кучка. Не, сега желанието му беше да я съсипе, просто да я сравни със земята. Без „Лъки“ тя нямаше да си намери друга работа. Той познаваше всички големи издателства…

Или поне така си бе мислил.

Тя го свари неподготвен. Умът му се върна към деня, когато бе имала дързостта да му поиска развод. На него — Маркъс Броудър. Кейт Фокс имаше гадния навик да го изненадва.

Той мразеше това от дъното на душата си.

Една седмица, една проклета седмица след като бе наследила този изправен пред фалит боклук, тя бе отишла и бе продала шибаното нещо. Половината от капитала. На Дейвид Ейбрамс, на този новоизлюпил се издател от търговската част на Манхатън.

Маркъс Броудър ненавиждаше Дейвид Ейбрамс. Той беше средно богат, бе основал няколко списания в колежа, бе сключил някои хитри сделки, беше се заел и със страничен бизнес — с недвижими имоти. Финансовите сътрудници на Маркъс, които се впуснаха да научат подробностите, след като шефът им им звънна и им се разкрещя, стигнаха до информация за груба цифра от сорта на петдесет милиона. Жилищните сгради на Ейбрамс се даваха под наем, но бяха ипотекирани; той имаше малка къща в Хемптън, точно на плажа; караше тревистозелен „Астън Мартин“, членуваше в частния клуб „Сохо Хаус“ — общо взето това беше всичко. Новакът беше прекалено невъзмутим, прекалено небрежен. Никой не обръщаше кой знае какво внимание на този тип, освен ако не броим мацките, чиито сърца разбиваше. Нямаше запазени места в операта, не ходеше по провинциални клубове в Уестчестър, не водеше начина на живот на Маркъс. Ейбрамс летеше с обществените самолети, очевидно често използваше и метрото и очакваше от служителите си да правят същото.

Разбира се, печелеше по-малко пари. „Броудър“ беше мащабна корпорация. Но Маркъс го гризеше гадното чувство, че Ейбрамс би си замълчал, ако изкарваше сто милиона, дори повече.

А Кейт бе отишла при него и му бе продала половината списание. За един ден.

Сега благодарение на този задник тя щеше да се размотава наоколо пред очите му. „Лъки“ вече имаше достатъчно пари, голям офис, приятелите на Маркъс в банките получиха сумите, необходими за покриването на заемите. Тя беше в джоба на Ейбрамс, друг влиятелен богаташ, помисли си той с презрение, но изпита също и неохотно уважение към сделката й. Частна компания, съвместна собственост на корпорация „Ейбрамс“ и самата Кейт. И то петдесет на петдесет.

— За нещастие някой друг се е докопал до него преди нас — продължи Броудър. — Корпорация „Ейбрамс“. Това не ми харесва. Ние първи проявихме интерес още преди трагичния инцидент. Смятам, че списанието ще пасне перфектно на растящите ни издателски интереси.

Те го изгледаха безизразно.

— Какво можем да направим по въпроса? — попита една важна клечка от „Голдман Сакс“.

— Дайте ми препоръките си. Кой тук познава Ейбрамс? Лично?

Един мъж от края на масата вдигна ръка.

— Продадох му една сграда в центъра.

Това беше Луис Матюс, собственикът на хотел „Виктрикс“.

— Какви са отношенията ви? — попита Броудър.

— Той направо ме закопа — отвърна добродушно Матюс. — Смятах, че цената е добра. Ейбрамс получи разрешително за промяна на установените градоустройствени стандарти и превърна цялото място в луксозни апартаменти, вложи осем милиона за промяна на вътрешността в рамките на дванайсет месеца. Още не е продал нито едно от жилищата, но всички са отдадени под наем.

Броудър се разгневи заради проклетото хлапе и дребните му скапани сделки.

— Познаваш ли го? Опитай се да се добереш до него. Искаме това списание. Общо взето на всякаква цена. Накарай го да прехвърли дяла си на мен.