Хленчеща от страст и желание, Кейт се подчини. Тя беше изцяло под негов контрол. Никой друг мъж не се бе отнасял с нея с такава власт. Беше невероятно колко я възбуждаше това. Усети дива възбуда и неочаквано покорство. Той се усмихна и застана зад нея. Тя повдигна бедрата си, предлагайки му се, виждаше собственото си тяло, приведено, готово, изпълнено със страстен копнеж. Виждаше него и всичките му железни мускули, когато той се изправи висок и силен зад нея, и тогава я облада, движейки се на тласъци в нея, и тя се разтопи, избутвайки тялото си назад към него, опитвайки се да го притегли по-навътре… О, да, дявол да го вземе.

Това се бе случило наистина. Кейт повтори филма в главата си и изстена тихичко под нос. Беше ли луда? Защо го бе направила? Трябваше да работи с този тип. Трябваше да се бори с него. Трябваше да го накара да я уважава.

Тя притисна пръсти до челото си.

Но всичко беше толкова хубаво — толкова хубаво.

Стига — каза решително разсъдъкът й. Няма значение колко добре изглежда. Колко е добър. Какво ти направи…

Тя се огледа. Дейвид Ейбрамс беше богат и влиятелен, около четиридесет и пет годишен, отлична партия. Стоеше далеч от нощните клубове, но Кейт беше с него сега, беше го почувствала и знаеше със сигурност, без да е нужно да й го казват, че той е твърде силен, твърде мъжествен, за да мине за монах. Беше имал много други жени, които се бяха гледали в това огледало.

Проблемът беше, че тя мразеше всяка една от тях.

Беше трудно да го гледа как лежи до нея — спящ, удовлетворен. Тя му се бе отдала, безпомощно разгорещена и влажна, и страстта й го бе възбудила. Почувства тръпка в корема само като се сети за това. Ядоса се на слабостта си. Той беше красив — можеше ли да се нарече такъв? Може би не, но привлекателен — да, боже, толкова неописуемо привлекателен. Тя се разтапяше само докато го гледаше, само докато лежеше до него…

Не. Стига. Никаква слабост повече. Беше отнело година, докато хората спрат да й се присмиват зад гърба. Кейт Фокс златотърсачката, най-бързо зарязаната съпруга на Маркъс Броудър. Станала за посмешище в клюкарските рубрики. А тя не искаше да бъде поредната от отчаяните момичета, опитващи се да уловят Дейвид Ейбрамс. Знаеше какво смята той за всичко това, нали?

Защото най-любезно я бе уведомил.

Представяше си какви подигравки щеше да търпи, ако се превърнеше в едно от тези момичета. Да обикаля около един от най-желаните мъже в града. Наистина, от най-желаните, защото той не се бе развеждал пет пъти, не беше корумпиран политик или застаряващ мазен плейбой от стриптийз клуб. Беше странно, че не се бе оженил, но това не й влизаше в работата.

Дейвид Ейбрамс нямаше да се ожени за нея. А тя нямаше да му бъде поредното парче плът.

При всички случаи, помисли си тя, аз не се моля.

Поне и не извън това легло, отвърна й съзнанието й и тя се изчерви.

Освен това работата имаше значение за нея. „Лъки“ имаше значение. Одобрението, което бе получила, задето осигури финансирането. Намери Дейвид Ейбрамс, продаде половината капитал, плати дълговете… точно сега тя беше уважавана. Репутацията й нарастваше. Харесваха й обажданията, които идваха от момичета в „Кюти“, където работеше преди, от контактите й във „Вог“.

Ако някой разбереше, че е преспала с Дейвид Ейбрамс, никой нямаше да иска да я слуша повече. Щеше да е просто поредната нюйоркска руса празноглавка, чийто път към върха минаваше през леглата на богати мъже.

От мисълта й стана зле. Физически й прилоша. Тя внимателно измъкна крака си изпод този на Ейбрамс и се дръпна в своя край на леглото. Матракът пое тежестта й, без да обезпокои съня му. Слава богу. Тя стана, видя голото си тяло в огледалата и се изчерви. Нямаше време да се заплесва, нямаше време за губене. Тихичко, на пръсти, излезе през плъзгащите се стъклени врати, които ограждаха спалнята му, и слезе безшумно по дългото стъклено стълбище. Боже, беше чисто гола. Силно се надяваше високите етажи на отсрещните сгради да не са обитавани от перверзни типове с бинокли, защото бе заобиколена от огромни индустриални прозорци без щори, без завеси…

Дрехите и обувките й бяха точно там, където ги бе оставила. На купчина пред кухненската пейка. Тя ги грабна, оглеждайки апартамента му. В далечния ъгъл една отворена врата й показа банята за гости, обзаведена някак извън синхрон с останалата част от жилището, в златисти и меки тонове, очевидно предназначена за жени. Сексистки кретен, помисли си тя; имаше си отделно място за своите завоевания, така че те да си вземат душ и да се освежат извън спалнята му, удобно близо до вратата. Божичко… беше се поддала, неспособна да овладее чувствата си. Изчерви се до корените на косата си, изгаряше от срам. Тя, Кейт Фокс, сега беше една от всички онези жени, нали? Поредната бройка на Дейвид Ейбрамс…

По дяволите банята му. Тя искаше да се махне оттук, да се върне долу в апартамента си. Отбеляза си наум, че трябва да се обади на посредника по недвижимите имоти. Не можеше да продължи да живее тук. Поне сега разполагаше с достатъчно пари да си купи хубаво едностайно жилище някъде далеч, далеч от този квартал, някъде, където никога нямаше отново да се натъкне на Дейвид Ейбрамс.

Кейт навлече дрехите си. Желанието й да бърза правеше движенията й неумели. Спомни си как трепереха пръстите й предишната вечер, докато се опитваха да разкопчаят дънките му… Стегни се, укори се тя, просто се стегни. Ето… последното копче на кръста й беше закопчано, сега тя си обу чорапите и напъха краката си в сандалите. Добре. Беше готова.

Тя отчаяно се разтърси наоколо за парче хартия. Трябваше да остави бележка. Имаше още едно бюро по-нататък от кухнята, близо до мястото, откъдето беше влязла. Кейт се затича натам. Боже, апартаментът му беше толкова огромен, че вътре можеше да се тренира за маратон…

Имаше някакви листове върху бюрото му. Тя грабна един, обърна го и написа на него:

„Скъпи Дейвид,

Извинявам се за снощи. Беше грешка. Трябва да работим заедно. Ще се радвам да правим това, но не и друго. Предполагам, че мога да разчитам на теб да не споменаваш случилото се.“

Тя сложи химикалката му в устата си и я задъвка трескаво. Трябваше ли да му се моли да не казва на никого? Не, ако го направеше, положението й щеше да стане още по-рисковано. Тя си помисли за Ейбрамс — как предава бележката й на приятелите си в офиса, във фитнес залата. Или каквото там правеше в свободното си време.

„Във всеки случай имам да редактирам списание, а ти имаш да управляваш бизнес. Така че предлагам да не се пречкаме един на друг. Ще ти се обадя, когато реша кого да назнача.“

Това трябваше да свърши работа. Кейт взе писмото и дотича обратно с него до кухненската маса. Той щеше да дойде тук, защото собствените му дрехи бяха на пода, до мястото, където бяха стояли нейните. Междувременно слънчевите лъчи на новата нюйоркска утрин продължаваха да струят през тези прозорци. Дейвид щеше да се събуди всеки момент…

С разтуптяно сърце и замаяна глава Кейт се втурна навън през вратата на апартамента му. Затвори я след себе си много, много бавно. После зачака асансьора, който й се стори, че се бави цяла вечност. Когато най-накрая пристигна, тя скочи вътре и малко се отпусна. Но още не беше свършило. Щом стигна до апартамента си, отключи и бутна вратата след себе си. Скочи под душа и набързо се изкъпа, треперейки, защото нямаше време да изчака водата да се стопли. Не че това имаше значение. Просто трябваше по най-бързия начин да се изнесе от сградата. Тя грабна една хавлия, изсуши се и облече нещо набързо — рокля, сандали „Капри“, леко сако. Имаше в чантичката си грим за спешни случаи, някакъв коригиращ тониращ крем. Можеше да го използва в таксито. След няколко минути слизаше с асансьора надолу към фоайето.

Навън, на улицата, тя въздъхна. Дейвид Ейбрамс беше някъде горе, все още спеше или тъкмо се размърдваше в леглото си. Кейт се опита да пропъди приятната представа, която изникна в главата й.

Бъди силна, Кейт, каза си. Трябва да преодолееш случилото се снощи.

Да преодолееш него.

Едно жълто нюйоркско такси се приближи към нея с включени фарове — като рицар на бял кон, идващ да я спаси.

— Такси! — извика Кейт Фокс.



Ейбрамс се събуди. И веднага разбра, още преди да отвори очи, че тя си е тръгнала. Леглото се усещаше по различен начин. Не се долавяше друго дишане, освен неговото.

Той се надигна бавно, разтърквайки очи. Да — нямаше я. Не идваха шумове от банята долу. Той беше озадачен, разочарован. Миналата нощ, точно преди почти да припадне от изтощение, си бе помислил, че ще е забавно да я изведе на закуска. Любимата му закусвалня се намираше в съседната пресечка и там правеха най-хубавия омлет с канадски бекон в града.

Но тя си бе тръгнала. Нямаше я.

Обикновено Ейбрамс беше благодарен на жените за това. Тези, които знаеха как да изнесат красивите си дупета извън вратата, обикновено бяха канени за втори или трети рунд, а освен това получаваха и възнаграждение, пътуване с лимузината, нанизи с перли, каквото поискаха. Защото той не се обвързваше и предпочиташе да пие кафето си сам. В този случай обаче…

Миналата нощ беше хубаво. Сигурен беше, че и тя е на същото мнение, че й е харесало толкова, колкото и на него, бе почувствал страстта между тях, цялата й пламтяща, всепоглъщаща природа…