— Джошуа? Чух, че Флор няма да публикува материала ти за областния прокурор.

— Каза, че е твърде противоречив — изсумтя той. — Обаче ми го плати. Така че историята е тяхна.

— Искам от теб да пишеш толкова дръзки статии, колкото поискаш. Назовавай имена. Ще бъдеш на постоянна работа. Ще публикуваме всичко. Само гледай историите ти да са проверени.

— Майтапиш се, Кейт.

— Искам да пишеш специално за нас. Съгласен ли си?



Обажданията продължаваха едно след друго. Някои от хората, на които предложи работа, й отказаха. Тя не можеше да им предложи пенсионния план, перфектните трудови споразумения. „Лъки“ беше неизпробван бизнес. А Кейт се целеше високо, обирайки черешките от „Конде Наст“ и „Виктрикс“. Беше страхотно; все едно готвеше с човешки съставки. По-малко пари, повече заслуги. Служителите й щяха да са част от нещо, което си заслужаваше труда. Тя искаше най-горещите клюки от живота на знаменитостите, най-скандалните разкрития, най-очарователните рецензии за нови артисти, режисьори, музикални групи. Някои от добрите специалисти поискаха повече пари. Нямаше проблем, казваше си тя. Все едно. Знаеше какво може да си позволи. След това продължаваше към следващия кандидат. Нямаше никакво намерение да се обажда на Дейвид Ейбрамс, за да го пита дали се намират допълнително средства в бюджета за наемане на служители. Тя действаше в рамките на цифрите, които той й бе дал, нямаше проблем.

През целия ден Кейт поглеждаше телефона си. И все го проверяваше.

Нямаше обаждания.

Поне не и от Дейвид Ейбрамс. Нямаше нищо. Изпълнителният му директор Тим Рейнълдс се обади за преместването на редакцията. Тя разговаря с него по този въпрос. Но къде беше шефът му?

Пренебрегваше я, не си правеше труда да й се обади. Унижението я разгневи. Да, беше му оставила бележка. Но не трябваше ли той да се обади, да й прати имейл или нещо такова? Да й се извини? Да й каже колко е чудесна…

Вместо това — нищо. Ейбрамс се държеше като монах, дал обет за мълчание.



— Работа ли ми предлагаш? Аз излизам скъпо — предупреди я Жаклин Молтрано.

— Знам, че излизаш скъпо. Защото си добра. Ти си тази, която разкри историята за онзи републикански съдия с проститутките, както и за областния прокурор с данъчната измама. Искаме те в „Лъки“, скъпа. Освен това трябва да видиш мострите ни от дрехи. Много по-елегантни са от тези в „Кюти“.

— Защото ти подбираш дрехите ли?

— Имам стил — каза Кейт безгрижно. — Това ще стане голямо издание, Жаки. Вече разполагаме с пари, сериозен дистрибуторски екип…

— Дълговете ви платени ли са? — попита тя дяволито.

— Да, сигурна съм, че знаеш. — Кейт завъртя очи. Ако Жаки не беше толкова ненормално талантлива, нямаше да разговаря с нея сега. Перото й засягаше политиците по болните им места. Емили не я искаше, понеже тя бе унищожила двама корумпирани демократи. Но що се отнасяше до Кейт, престъпникът си беше престъпник, независимо към коя партия принадлежи. Големите новини продаваха списанията. Което беше особено ценно за нея, защото „Лъки“ още не се предлагаше във всяка будка, а трябваше да бъде така. Малкото й списание беше като напориста актриса: може би талантлива, със сигурност красива, но оставаше името й да се прочуе.

Няколко страници с жестоки снимки, малко ексклузивни новини в областта на модата, някоя и друга изобличена политическа кариера… в тази посока й се искаше да тръгне.

Затова се обади на малката Жаки Молтрано, слабата брюнетка с лъскава тъмна коса и слабост към роклите с марка „Ерве Леже“. Жаки беше секси за любителите на биещите на очи момичета, помисли си Кейт презрително. Тя носеше „Маноло“, „Лубутен“ или „Ботега Венета“ на краката си и парфюм на „Ерме“ и можеше да бъде забелязана от половин километър заради извитите вратове на всички мъже около нея.

— Чух нещо за това — измърка Жаки. — Дейвид Ейбрамс те е финансирал, вярно ли е?

— Вярно е. — Вече се беше разчуло, а мастилото по документите едва бе изсъхнало.

— Много интересен тип. Виждала съм снимки. Разкошен е. Все още ли е ерген?

Кейт се изчерви.

— Сигурна съм, че е така. Не ме интересува личният му живот — каза тя лаконично. Боже, Жаки й беше пределно ясна. Кейт се възхищаваше на енергичността, възхищаваше се на напористостта… но госпожица Молтрано беше просто алчна — и не го криеше. Не я харесваше. Да, възхищаваше се на работата й, но да бъдат приятелки? Нямаше начин Жаки да стане новата Емили. Това беше сигурно.

— Наистина ли, миличка? Защото мен със сигурност ме интересува. Той идва ли изобщо в редакцията?

— Вчера дойде… — Кейт си направи вятър с едната ръка; искаше да се измъкне от този разговор. — Виж, корпорация „Ейбрамс“ е голяма компания; той си има много друга работа, не се занимава само с това списание. Приеми работата, ако я искаш. А не само за да се запознаеш с Дейвид.

— Дейвид? Значи вече сте на „ти“?

— Продадох му половината от капитала си — отвърна Кейт.

Леле, Жаки не си губеше времето, нали? И задаваше точните въпроси.

— И кой командва? Ти или той?

Бузите й пламнаха, но Кейт нямаше основателна причина да й затвори. А и нали именно заради това искаше госпожица Молтрано да работи за тях, каза си. От нея би излязъл страхотен прокурор. Въпросите й попадаха право в целта и изтръгваха онова, което човек най-малко искаше да каже.

Жаки беше последният човек за днес, на когото се обади Кейт и когото искаше на всяка цена. Тя щеше да бъде суперзвездата на списанието и би могла да го изстреля към върха.

Кейт преглътна гордостта си. Да става каквото ще.

— Той командва — призна тя. — Аз съм главен редактор. Мога да уволня всички, но той може да уволни мен.

— Допълнителна клауза?

— Да. Каквато ще имаш и ти, ако подпишеш с нас.

— Не знам, скъпа. — Провлеченият тон на Жаклин не заблуди никоя от двете, че е настъпил деловият край на разговора. — В момента съм доста популярна. Получавам шестцифрена заплата, имам най-доброто пенсионно осигуряване. Плащат ми храната и пиенето, канят ме на всички партита. Можеш ли да ми предложиш повече?

— Не мога да ти предложа нещо по-добро, а само същото. — Кейт затвори очи с надежда да не се наложи да се разправя с Ейбрамс за това. Но Жаки беше единствената, на която си заслужаваше да платят същото, което й плащаха от другите по-богати издателства. — Но ще публикуваме статиите ти, всички до една. Без цензура. С името ти под тях — с големи букви. Жаки, ти ще си като новия Удуърд и Бърнстайн36, само че облечена в умопомрачаваща рокля. И ще ти доставям нов чифт обувки на „Джими Чу“ всеки месец.

Жаки се засмя.

— Имаш стил. Ще ти кажа какво, скъпа — мисля, че имаме сделка. Ако ми уредиш вечеря с Дейвид Ейбрамс. Само двамата. О, и искам клауза в договора, която ми разрешава да напусна след шест месеца, ако списанието не се продава. Знаеш, че наемите струват маса пари в този град.

Кейт въздъхна.

— На мен ли го казваш? Да — за клаузата, не — за Дейвид Ейбрамс. Не съм му сводница.

— Не си му сводница! Искаш да кажеш, че си го пазиш за себе си ли? Признай си, той ли е следващият в списъка ти? Маркъс Броудър 2. Продължението? А по всички редакции се говореше, че Кейт Фокс се е променила.

Кейт се изуми от прямата нападка.

— Не, по дяволите — отвърна прекалено бързо. — Той е надут и самонадеян, ако искаш да знаеш, и не бих излязла с него, дори да е последният неженен мъж в Манхатън.

Това беше вярно. Нали? Тя не искаше повече да си има работа с Дейвид Ейбрамс извън офиса.

— Огледай се, скъпа. Той е последният неженен мъж. Имам предвид сред тези, които все пак имат някакви пари.

— Е, добре. — Боже! Щеше да й обещае каквото и да е, само да приключеше този разговор.

Докато по дланите й избиваше лека пот и навлажняваше слушалката, Кейт се замисли над проблема. Тя наистина съжаляваше за грешката си, за малкото подхлъзване с Дейвид Ейбрамс. Искаше тази работа, искаше „Лъки“ да потръгне, искаше втори шанс в живота си. И да се отърве от Ейбрамс… интуицията й подсказваше, че това е добър ход. Ейбрамс беше опасен, опасен за нея. Ако продължеше да я притиска, тя отново можеше да се пречупи.

Коравосърдечната Жаки Молтрано й предлагаше изход. По дяволите, трябва да бъдеш твърда, каза си Кейт. Тя се помъчи да си представи банята за гости на Дейвид, обзаведена специално за жени. Липсата на обвързване, лесните момичета. Той беше лошо момче. Освен това можеше да се справи с Жаки. И тъй като Жаки ясно даде да се разбере, че се интересува само от пари… да, те се заслужаваха един друг. Уреждането на Дейвид с Жаки беше сексуалният еквивалент на разкаян алкохолик, изливащ в мивката всичките си скрити бутилки уиски.

Положението им й напомняше на това на християните и лъвовете в Колизеума. И тя не беше сигурна кой кой е. Важното беше, че щеше да се отърве от едно голямо, лошо изкушение.

— Ще ти уредя среща с него — съгласи се тя. — Една вечеря, това е всичко, което мога да ти обещая. Но не и преди да си подписала договора.

— Изпрати ми го утре. Заедно с бележка, в която е упоменато мястото на резервацията ни. Ще бъде забавно — каза Жаклин мило. — Да работя и за двама ви.