— Ще работиш само за мен. Аз съм редакторът.

— Разбира се, Кейт, както кажеш. Сигурна съм, че с Дейвид можем да обсъдим всичко това на вечерята. Ще говорим утре. Чао!

Тя затвори.

Кейт се облегна на стола си, опитвайки се да успокои дишането си. О, боже. О, боже. Беше взела на работа Жаклин Молтрано. Не беше сигурна дали това е най-добрият или най-лошият ход, който някога бе правила.

Жаклин я подозираше, че харесва Дейвид Ейбрамс… Е, добре — неподходящ пример, призна си тя. Ти наистина харесваш Ейбрамс. Жаклин си мислеше, че тя спи с Ейбрамс… Кейт си пое въздух с усилие. Отначало. Добре, Жаклин Молтрано смяташе, че тя се прицелва в Дейвид Ейбрамс с идеята да се сдобие с нов богат съпруг. Маркъс Броудър 2, както бе отбелязала. И с тръпка на срам Кейт предположи, че Дейвид Ейбрамс вероятно е на същото мнение.

Имаше само един начин да се измъкне от тази каша. Колкото и да беше ужасно, щеше да й се наложи да се обади в кабинета на Ейбрамс. И в действителност да разговаря отново с него. Защото той трябваше да отиде на тази среща с Жаки. Кейт имаше нужда от трудовия й договор и искаше журналистката да вярва, че е готова да й подхвърли Дейвид Ейбрамс като жертвено агне. В противен случай Жаки щеше да разтръби из целия град, че Кейт е хвърлила око на новия си шеф.

Мисълта беше ужасно смущаваща. Тя физически се размърда в стола си, гърчейки се от неудобство. Господи! Зави й се свят. Наистина не знаеше кое е по-лошо — да се обади на Ейбрамс сега или да остави такава бъбривка като Жаки да се раздрънка пред всеки хроникьор в Ню Йорк.

Той не се бе обадил.

Не бе изпратил имейл.

Тя бе отишла в апартамента му да говорят по работа, а…

Уф. Добре. Най-вероятно не й беше повярвал, мислейки, че явно е дошла да му се предложи.

А сега, след малката й бележка и пълната липса на контакт от негова страна, тя трябваше да му се обади.

Кейт зарови лице в ръцете си. Боже! Защо някой не изобрети машина на времето! Тя искаше да се върне в миналата нощ и да я промени… Колкото по-бързо събереше Жаки и Дейвид заедно, толкова по-добре.

Телефонът на бюрото й избръмча.

— Кейт Фокс. Какво? — кресна тя.

— Дейвид е.

Сърцето й препусна. Дланите й се навлажниха от прилива на адреналин. Не можеше да контролира мислите си. В ума й изникна една кристално ясна представа, в която той спеше до нея, а силните мускули под прошарените косъмчета на гърдите му се повдигаха и отпускаха. Споменът от удоволствието пропълзя в корема й. Тя си спомни как я бе обърнал върху онова легло, отнасяйки се с нея с такава небрежна власт.

Тялото й беше предател. Тя прехапа устни.

— Здравей — успя да произнесе.

Слава богу, че той не можеше да я види, да я види как се изчервява, как се раздалечават устните й, как се разширяват зениците й. Тя стисна здраво телефона, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. Може би щеше да успее да блъфира. Беше длъжна, нали?

— Трябва да говоря с теб. Може ли да се видим?

— Наех Жаклин Молтрано — изтърси тя.

— Вярно? — За миг Кейт долови как той се пренастройва, обръщайки внимание на постижението й. — Как успя да го постигнеш? Впечатлен съм.

Тя се развълнува от думите му. Той беше велик издател, легенда. Кариеристката в нея имаше нужда от одобрението му.

— Обещах й същата заплата, която взема в момента. Но тя е единствена — побърза да добави. — Обещах й да публикуваме всичките й материали, да се отнасяме с нея като със звезда. Но иска допълнителна клауза в договора — право да напусне след шест месеца.

Той обмисли информацията.

— Много добра работа.

— Благодаря. — Тя въздъхна. Работата й позволяваше да си отскубне отново малко самоуважение. — Има уловка обаче. Тя ще подпише утре, но само ако й доставя теб.

Ето. Каза го. Може би Жаки щеше да разреши всичките й проблеми. Ще започне да се среща с Дейвид Ейбрамс и щеше да е все едно, че миналата нощ никога не се е случвала.

Единственият проблем беше, че част от нея мразеше тази идея.

— Какво имаш предвид да й доставиш мен?

— Ти си неженен. Ти си… — Тя преглътна. — Ти си привлекателен.

Още една пауза, след което тонът му отново се промени. Кейт разпозна хищника и желанието й към него се засили.

— Ами благодаря, госпожо. Аз пък си мислех, че сте на обратното мнение.

Тя подмина забележката.

— Иска да вечеря с теб. Не подлежи на преговори, а и тя е много красива… Моля те, съгласи се, става ли? Имам нужда да го направиш.

— Добре. Ще изляза да ям с нея. Веднъж.

— Благодаря. — Тя си отдъхна, отчасти. — И, Дейвид, още веднъж — съжалявам за снощи.

— А аз — не — каза той.

Кейт преглътна въздишката си.

— Знаеш, че е лудост. Не можем… съдружници сме. Ние…

— Не искаш да го повтаряме. Мисля, че го заяви ясно. — Тонът му стана съвсем делови вече и тя се опита да се настрои по същия начин. — Да идем на кафе. Искам да обсъдя нещо с теб насаме. И можем да загладим отношенията си.

— Разбира се. Да ги загладим — съгласи се тя. И се намрази, задето си пожела да направят нещо повече от това.



„Френч Роуст“ беше любимото му кафене, разположено на Шесто авеню при Дванадесета улица. Там от години се сервираха всякакви видове марки прекрасно ухаещи напитки, от капучино със соево мляко до гъсто ирландско кафе с уиски. Той си поръча черно амарето и си взе една бъркалка, покрита с кристали кафява захар, за да го разбърка.

Кейт поиска с вкус на ванилия и лешник и добави пяна от топло мляко, поръсена с шоколадов прах. Те избраха едно сепаре и седнаха. Тя отпи от вкусната си напитка, доволна, че има оправдание да гледа надолу. Отблизо видът му беше опустошителен; тъмният костюм подчертаваше невероятните му очи; жените автоматично извърнаха глави, когато той влезе в заведението. Тя беше сигурна, че почти никоя от тях не го разпозна; Дейвид Ейбрамс беше бизнесмен, но не беше сред известните богаташи. Но жените отвръщаха на чистата му мъжественост, на самото му присъствие на лъв в свят на овце.

И тя беше жена. Той въздействаше и на нея по този начин.

Кейт отпи от кафето си.

— Искаше да се видим. — Тя се огледа наоколо. — Страхотен избор на кафене. Преди идвахме тук с Емили.

Дейвид кимна.

— В офиса ми се получи обаждане днес. Поискаха да купят дяла ми в „Лъки“.

— Но това е лудост. — Тя примигна, изумлението измести за момент желанието й. — Мастилото едва е изсъхнало.

— Именно. Обикновено никой не би направил такава оферта толкова скоро.

Обзе я внезапен пристъп на страх. Топлото чудесно чувство в корема й и гъделичкането по кожата изчезнаха почти моментално.

— Бил е Маркъс Броудър — каза тя.

— Бързо схващаш — кимна той.

— Предложил е повече, отколкото си платил. — Не беше въпрос. — Двойно?

— Тройно — информира я Ейбрамс. — Казах ти, че не е обичайно.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Ти отказа ли?

— Разбира се, че отказах. Нали сме съдружници.

Тя се почувства благодарна, толкова благодарна, толкова защитена, че едва не се разплака.

— Дейвид, ти би могъл…

— Имам много пари. Не правя бизнес по този начин.

— Благодаря. — Тя преглътна с усилие, но тялото й този път отказа да се подчини. Очите й се насълзиха. — Оценявам го. Виж, трябва да тръгвам.

— Къде? — Той погледна часовника си. — Седем вечерта е. Изкраде половината журналисти в града заради нашето списание. Време е да се кротнеш.

Тя го погледна безпомощно.

— Не мога да остана с теб. Аз… ти наистина ме привличаш. Трябва да се махна оттук. Моля те.

Той се втренчи в нея.

— Знам, че те привличам, мила. Бях там. И двамата бяхме. Не страдам от загуба на паметта.

— Знаеш ли какво ме попита Жаклин Молтрано? Дали знам, че си богат и неженен. Дали те искам за себе си.

Очите му затанцуваха.

— А ти искаш ли ме?

— Дейвид, тя ме попита дали съм получила финансирането на „Лъки“, защото съм спала с теб.

— Ясно. И двамата знаем по-добре как стоят нещата.

— Но ако излизам с теб, целият град ще се съгласи с нея. Истината няма да има значение. Виж, Дейвид. — Тя пийна още малко от кафето си. — Снощи ти казах някои неща. Преди… преди да ме целунеш. Ако изобщо си спомняш тази част.

— Всичко си спомням — рече той тихо.

— Е, малката ти теория е вярна. — Тя се почувства освободена, като каза това, и се осмели да повдигне очи от чашата си и да го погледне в лицето. О, колко беше красив. Толкова мъжествен. Болеше я, действително я болеше да го отблъсне. Но въпреки това знаеше, че трябва да го направи. — За това, че избягвах да излизам с неудачници като баща ми. Майка ми… аз наистина я обичах, разбираш ли? Тя беше страхотна майка, докато някакви пияни кретени не я премазаха на улицата. Но тя изглеждаше като парцал, защото никога не си доспиваше, работеше на две места, за да мога да уча в католическото училище и да успее да плаща наема. Аз бях единственото й дете и тя винаги ми казваше, че иска да живея по-добре. Че трябва да се оженя за богат мъж.