— Значи й е било все едно как се справяш в училище?

— Не, напротив. Искаше да съм отличничка, да изкарвам хубави оценки. Защото, както казваше, така щях да имам кариера. За всеки случай. Ако бракът ми не потръгне. — Кейт се усмихна насила. — И познай какво — той не потръгна. Сега не знам нищо друго, освен че ми е писнало от богати мъже и искам да направя нещо за себе си. Искам да ме уважават. Емили смяташе, че мога да се справя по-добре, отколкото сама си позволявам. Затова ми остави „Лъки“. А в мига, в който почна да излизам с теб, всичко ще изчезне. За всичко хубаво, което някога направя в „Лъки“, ще се твърди, че се дължи на теб — Дейвид Ейбрамс, великия издател на списания. Който спаси русата глупачка. Така че — да, ти си привлекателен. Но видях банята ти само за жени и не искам да съм Мис Септември. Може би ще почнеш да излизаш с Жаклин Молтрано, става ли? Разбираш ли изобщо?

Той въздъхна. Тя беше толкова красива. Наранена, но непоколебима. Много му харесваше онова, което виждаше срещу себе си в сепарето.

Освен това сексът с нея се бе оказал най-добрият, който някога бе правил.

Проблемът беше, че Кейт Фокс го безпокоеше. Той беше мъж, който обичаше жените като цяло — ценеше ги, желаеше ги, наслаждаваше се на компанията им. Към жените, с които имаше еднократни взаимоотношения, каквито предпочиташе, той се отнасяше с уважение и приятелство; никога не ги унижаваше, не ги обиждаше. Обсипваше ги с бижута и подаръци. По дяволите, кой беше той, за да раздава присъди? Дейвид Ейбрамс не вярваше в двойния стандарт. Той искаше секс без обвързване в края на краищата, така че това го поставяше на една и съща страна с отдадените на забавленията момичета.

Въпреки това рядко някоя докосваше сърцето му. Момичетата, с които в действителност бе излизал, не се задържаха. Те всички бяха добри, мили, изискани, но Дейвид не проявяваше истински интерес, включително и в спалнята. Досега не бе чувствал искрата, не се бе влюбвал. И след месец или три ставаше безсмислено да продължава да се преструва.

Но Кейт Фокс… при нея имаше нещо друго. Сексът с нея беше различен. Невероятно, изумително различен. Не беше заради тялото й… имаше момичета, които много повече му бяха по вкуса, ако трябваше да напише списък на лист хартия. И не беше заради уменията й. За момиче, което е било жена на Броудър, тя изглеждаше едва ли не наивна, но отзивчива… толкова отзивчива, толкова пламенна… това беше, което наистина го възбуждаше.

Дейвид Ейбрамс усещаше, че сексът е толкова страхотен, защото чувствата му са различни. Смелостта, решителността й да започне отначало, обожаваше ги. Разбираше я. Макар и тя да признаваше, че се е омъжила за пари. Бе направила грешка, вероятно огромна грешка, но се опитваше да я поправи.

Той се опита да прояви твърдост. Беше лудост. Ето че се увличаше, а това не му бе присъщо. Но не беше готов да се обвърже само след една нощ. А и приемаше напълно думите й за кариерата й, за клеймото, което щяха да й лепнат. За съжаление тя беше абсолютно права. Ако излизаше с него, никой повече нямаше да я уважава като професионален издател. Всички щяха да я сочат, все едно на челото й бе изписано, че е златотърсачка.

А и без това тя беше твърде млада за него.

И имаше проблеми.

И той й беше шеф.

— Все пак това не ми харесва — заяви той.

— Не е нужно да ти харесва. Просто трябва да ме оставиш.

— Много добре. Заеми се със списанието ми. Върши си работата както трябва. — Той стана, оставяйки кафето си, и хвърли двайсетачка на масата.

Лицето й посърна.

— Луд ли си?

— Не, не съм. Също така не съм направен от камък. Ако остана да седя още малко тук, нищо от това, което каза, няма да струва и пукната пара. Така че си тръгвам. За в бъдеще ще се срещаме в компанията на други хора.

Дейвид излезе и тя се загледа след него, взира се в гърба му през стъклото на вратата, докато той се отдалечи, прекоси Шесто и се отправи към Единадесета улица.

На Кейт й се доплака. Но тя наведе глава и довърши кафето си. Беше време да се събуди, да се върне в реалността.



Дейвид Ейбрамс се опита да се концентрира.

Пред него седеше красива жена все пак. Той се бе усмихнал, когато Жаки Молтрано влезе в ресторанта. Всеки пълнокръвен мъж би го направил. В края на краищата да вечеря с нея, не беше чак такова наказание.

— Здрасти, аз съм Жаки — каза тя, протягайки едната си ръка с дълги кървавочервени нокти.

— Аз съм Дейвид. — Той се вгледа решително в очите й, което беше трудно. Тя беше слаба и показваше фигурата си в най-благоприятна светлина — в прилепнала дълга копринена рокля с цепка под атрактивно сако в червено и златисто, украсено с китайски брокат. Материята се спускаше плътно по тялото й, което беше малко по-твърдо, малко по-релефно за вкуса на Дейвид — ръцете и стройните й крака показваха, че е кралицата на фитнеса — но не можеха да се сбъркат малките навирени гърди и деликатно заобленото й дупе. Косата й беше дълга, лъскава и тъмна и се спускаше около раменете в екстравагантна къдрава прическа. Тя имаше дебели устни, оцветени в огненочервено — като роклята и ноктите. Маслинената италианска кожа и тъмните черти можеха да го понесат.

Нищо у нея не намекваше за каквато и да е деликатност.

— Кейт ми каза, че ще работиш с нас.

— Точно така. — Тя се усмихна, седна на мястото си плавно, протегна единия си дълъг крак от цепката в китайската коприна, откривайки пред погледа му разкошните си крака.

Но умът на Дейвид беше другаде.

Да я вземат дяволите Кейт Фокс, помисли си той. По дяволите сложната й личност и умението й да му влиза под кожата. Трябваше да спре да се връща отново и отново към срещата им в кафенето.

Тя беше тази, която си тръгна от апартамента му.

Тя каза „не“. Не искаше да излиза с него. Да му даде шанс. Нима е очаквала незабавно обвързване? Пръстен след една нощ?

Тя беше вбесяваща.

Но толкова умна. Толкова красива…

Няма ли да спреш, смъмри се той. Погледни тази прекрасна мадама точно пред очите ти.

Жаки беше умна — може би не колкото Кейт, но беше корава и в други аспекти, не само в тяло. Това, че си поръча коктейл с уиски и лимонов сок преди ядене. Мускулестите ръце. Яркочервените рокля, устни и нокти. Начинът, по който бе изтегнала тези изключително впечатляващи крака към него, сякаш му предлагаше плод на сребърен поднос.

Те поръчаха храна и подхванаха незначителен разговор. През цялото време Жаки Молтрано облизваше устни и отмяташе коса. Предлагаше му се. Но тя не беше тъпа красавица; може би упорита и корава, но впечатляваща като журналистка. Голямо име за Кейт Фокс, за да…

Не. Стига. Той имаше нужда да се разсее, а въртележката от стриптийзьорки и весели момичета вече не постигаше успех в тази насока. Без нещо, което да отвлече вниманието му, щеше да мисли за Кейт Фокс през цялото проклето време. Когато същевременно тя го бе изтикала толкова лесно от ума си.

— Е, излизаш ли с някого? — попита той Жаки, когато им сервираха десерта.

— Не — отвърна тя с ослепителна усмивка, като се наведе още по-напред. — Но искам да излизам с някого.

— Така ли? С кого?

— С теб — отговори Жаки, без да го изненада. Нямаше как да направи намеренията си по-очевидни.

Той отпи малка глътка от виното си.

— В момента не се интересувам от сериозна връзка. Ще бъда откровен с теб. Можем да сме просто приятели.

— Може би приятели с някои допълнителни облаги? — засмя се Жаки безсрамно. — Страхотна съм в леглото.

Той отвърна на липсата й на смущение, като се ухили. Тъкмо това му бе необходимо точно сега.

— Защо не ме оставиш аз да преценя? — каза спокойно. — Можем да се срещаме, ако сме на едно мнение по този въпрос. Да се забавляваме.

— Това ми звучи напълно в реда на нещата, скъпи — измърка Жаки и се огледа за сервитьора. — Сметката, моля.

Осемнадесета глава

Следващите няколко месеца преминаха като в мъгла. Кейт не си оставяше и секунда през деня, за да се отпусне или да отдъхне. Не искаше да има време да мисли.

Първо трябваше да уреди въпроса с преместването си в ново жилище. Взе си един почивен ден и заедно с агента си обиколи Ийст и Уест Вилидж, докато не я заболяха краката. Накрая купи един хубавичък едностаен апартамент в сграда без портиер на Единадесета улица при Уест Енд авеню. Струваше й седемстотин и петдесет хиляди, но мястото не се нуждаеше от кой знае каква поддръжка, имаше от онези големи прозорци и високи тавани, които харесваше тя, и беше спартанско и анонимно. Спалнята й беше истинска спалня, а не като модната надстройка, която бе издигнала в опит да освободи малко допълнително пространство. Мястото беше с гледка към реката, към алеята за бягане и велосипедните алеи, които се простираха по дължината на Манхатън. Много й харесваше. Беше малък, но не миниатюрен и тя го украси с топли персийски килими, старинен дървен стол от Нантъкет, ваза от пъстроцветно венецианско стъкло със свежи божури и лалета… Постави щори и тъкани навсякъде, за да може обстановката да не й напомня за претенциозните антики на Маркъс, нито за минималистичния чар на Дейвид Ейбрамс. Тя забрави за фитнес залата, купи си няколко гири и рогозка за йога, които пъхна под леглото. С тях тренираше горната част на тялото си, а реката беше право пред прага й; трябваше само да се намъкне в маратонките си „Найк“ и да хукне надолу по реката към Уайт Бридж или нагоре към Сохо. Жилището й се намираше в евтината част от Вилидж, в самия край на улицата, далеч от „Магнолия Бейкъри“ или „Вилидж Апотекари“37. Имаше слухове, че в един от апартаментите на последните етажи живеят известен барабанист и разкошната му приятелка кинозвезда, но те отбягваха всякаква публичност, така че мястото си беше предимно тихо и непретенциозно.