Никой не познаваше Кейт. Никой не я безпокоеше.

Това я устройваше идеално. Дрешникът й не беше голям, но тя го използва най-пълноценно, като подреди дизайнерските си тоалети по цвят и сезон, което й позволяваше да избира най-стилните съчетания само с един бърз поглед. Изборът й на дрехи — след трескавото ежедневие — беше основна част от работата й.

Защото Кейт Фокс беше новото лице на „Лъки“. А това означаваше, че е звезда. Индустрията започваше да ги забелязва. Медиите започваха да забелязват. Всичко, с което бе облечена, се обсъждаше по блогове и модни уебсайтове още щом тя стигнеше сградата на „Ейбрамс“ и слезеше от асансьора на новия етаж на „Лъки“.

Тя беше корпоративна ценност. Беше време да спре да се подценява и да приеме похвалите. Кейт се обличаше в стил „Лъки“ — черна рокля с лодка деколте на „Москино“ с най-сладурските три четвърти ръкави, обувки на висок ток „Фенди“ в маслинено и светлозелена чанта през раменете от „Дж. Крю“; или балетни пантофки от „Шанел“, тесни сиви кашмирени панталони от „Маккуин“ и бяла памучна риза от „Зара“. Тя винаги беше облечена по последна мода. Хората го забелязваха. Модата го забелязваше.

А за Кейт това беше част от целия хаос. Тя ставаше преди шест, бягаше по пет километра всеки ден, продължаваше с упражнения за разтягане вкъщи, вземаше си душ и се обличаше. През ден посещаваше най-добрия фризьорски салон в града, на Четиринадесета улица, където изсушаваха и фризираха косата й. Илайза Петреску й оформяше веждите, а Кейтрин Флауърс от салон „Виктрикс“ оправяше маникюра й. Тя се явяваше на работа в безупречен вид. Всеки ден.

И списанието рязко влезе във форма.

След първите две седмици Кейт свикна с новата обстановка. Новите служители, които беше наела, започнаха да си вършат работата. Изведнъж печалбите нараснаха. Печатаха върху най-добрия материал. Прилагаха мостри на нови рекламодатели. Екипът на Дейвид Ейбрамс от самоотвержени експерти по продажбите показаха на нейните аматьори как се правят нещата; хората на Кейт отговаряха за съдържанието, а Ейбрамс пое грижите за бизнеса.

И продуктът се продаваше като топъл хляб. Защото Кейт Фокс имаше пълна свобода. Амбицията й беше абсолютна.

„Лъки“ беше хит.

Върху корицата публикуваха снимки на най-сексапилните момичета. Не на супермодели; тях ги показваха до втръсване. Не и на кинозвезди, чиито високомерни пиари поставяха изисквания и налагаха пълен контрол над вида на снимката.

— Не се молим на хората да ги снимаме на корицата си. Те молят нас — заяви Кейт.

Екипът й по дизайна я изгледа така, сякаш им говореше на японски.

— Ъ? — попита Сузи Флемал. Тя беше новият отговорник производство и здраво се развихри още от деня, в който я назначиха, като заложи на по-големи, заградени с текст фотографии, повече цветни страници; всичко се набиваше на очи, целият вид беше лъскав. Сериозните статии бяха изпъстрени със стилни вмъкнати елементи. Всяка страница беше неочаквана. — Не можеш да го направиш.

— В „Лъки“ не разбираме израза „не мога“. Няма да имаме само една звезда на корицата, а три. Модел, актьор или актриса и обществена личност. Може би някой политик, ченге герой, няма значение. Идеята е, че тук да си на корицата, е чест. Ако говорим за модела, тя трябва да е голямата новина на месеца. Ако говорим за актьора, той трябва да е звездата на момента. Всеки месец едно от имената трябва да е известно — например Сара Пейлин38 или Джо Байдън39, а после добавяме някой новоизгряващ актьор. Или поместваме снимка на Том Круз заедно с тази на някой непознат, но изключителен съдия от районния съд. Въпросът е в смесицата, деца. Това ни различава от всички останали.

— Боже мой! — Жаклин Молтрано я погледна с нещо близко до благоговение. — Това всъщност може и да свърши работа. С удоволствие бих комбинирала лика на съдия Сотомайор40 на корицата заедно с някой супермодел. А Робърт Патинсън41…

— Тогава да се захващаме — Кейт плесна с ръце. — Това е събитие. Всеки брой е събитие. Не се застояваме на едно място и не ние звъним по телефоните.

Тя насърчаваше екипа си да дава всичко от себе си. Стилистите работеха до късно нощем. Всеки ден се събираха на съвещания, където обменяха идеите си. Кейт оглеждаше всеки материал, всяка статия. Когато Жаклин Молтрано поиска да изобличат Рик Касъл, кандидата на демократите за заместник-губернатор, Кейт не мигна.

— Прави се на много благочестив по отношение на връзките си — заяви Жаки, като влезе в кабинета й. — Само че си пада по салоните за масаж. В Бостън. Лети извън града през уикенд. Урежда се с момичета — винаги извън града, извън щата. Когато е бил член на законодателния съвет, се е забавлявал заедно със свои колеги.

Кейт примигна.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Интервюта с момичетата. Един кадър от скрита камера. Много е размазан. Не знам колко е законно.

— У теб ли е?

— „Венити Феър“ се бояха от законите за клеветата. И въпроса за поверителността.

— Така ли? Защото аз не се боя. Можеш да я публикуваш, Жаки. Ако той започне да опява за скритата камера, ще се позовем на Първата поправка относно обществения интерес. — Кейт едва не потри ръце. — Кое е най-лошото, което може да се случи? Ще му платим обезщетение, а историята ще предизвика небивал интерес. Ще си струва дори и само заради маркетинга.

Звездната й журналистка се усмихна.

— Смятах, че ще искаш да го потулиш.

— Казах ти. Нищо не потулвам.

Жаклин отметна тъмната коса от очите си. Днес беше по-привлекателна от всякога, облечена в тъмносиня рокля „Азедин Алая“ и ботуши на платформа „Гучи“, с тясно сако на „Кавали“ в тъмносиньо и висящи секси обеци от лунен камък на „Хаус Масо“. Стройната й външност фокусираше вниманието върху впечатляващите й извивки и безкрайните крака; но на грима си не бе отделила толкова време — само опушени сенки и наситен руж по привлекателната й маслинова кожа.

— Но сте правили дарение за кампанията му.

— Да. И то много пари — сви рамене Кейт. — И какво от това. Той е лицемер. А и списанието идва на първо място. Ето какво, хрумна ми страхотна идея. — Тя щракна развълнувано с пръсти. — Ще помолим Кейт Хъдсън да се снима за корицата заедно с приятеля си Мат Белами42 от „Мюз“.

— О, да. Те са великолепни.

— Да се надяваме, че ще се съгласят. Когато го уредя, можеш ли да помолиш този тип също да се снима?

Жаклин едва не подскочи от мястото си.

— Това е гениално, да му се не види. Той е пълен егоцентрик, ще го направи, без да се замисли.

— Знам. — Кейт се ухили. — И ще го щракнем за корицата на броя, който ще съсипе кариерата му.

— Ти си зла — възхити й се Жаки.

Кейт се поклони.

— Опитвам се.

Да, помисли си тя. Беше невероятно — цялата тази история и начинът, по който осъществяваха намеренията си…



Те поставиха лика му на корицата и броят се превърна в национална новина и се изкупи навсякъде. Следващия месец Кейт пропусна разобличаващите статии и записа интервюта с трите звезди от корицата… един губернатор в президентските първични избори, млад супермодел с мания по астрологията и оттеглил се от сцената актьор, носител на „Оскар“, който се завръщаше на екран с новия си филм.

Разговорът се получи много весел и неочакван.

Този брой също се изкупи напълно.

„Лъки“ утрои базата си от абонати. Удвои таксите за реклами. Започнаха да отклоняват рекламодатели. Всяка модна марка в Америка отчаяно искаше да намери местенце при тях и Кейт успяваше всеки път да запази списанието свежо и различно.

За деветдесет дни тя преобърна Ню Йорк с главата надолу.

Кейт Фокс беше новото име в бранша. И й харесваше.

Единственият проблем беше, че животът й се изчерпваше с това. Тя се поддържаше заета — много заета — от сутрин до късна вечер. Когато най-после си тръгнеше от поредното парти, откриване или модно ревю, на които бе отишла, и се прибереше обратно вкъщи, обикновено вече бе станало единайсет часът. Време беше за лягане, тъй като сутринта щеше да става рано, за да тича.

Така че тя сведе до минимум онези моменти, когато осъзнаваше, че е сама. Без съпруг, без приятел. Що се отнасяше до приятелките й от списанието и от индустрията, те всички си имаха мъже.

Кейт си измисляше много удобни лъжи. Не искаше приятел. Беше твърде заета за връзка. Не можеше да преценява добре хората. Избираше тази, която беше в сила за деня.

Не беше като да й липсваха предложения. Момичетата в „Лъки“ обичаха началничката си. Беше трудно да не харесват жената, която вдигаше заплатите им и осигуряваше най-добрите читатели, които някога можеха да имат.

— Трябва да се запознаеш с приятеля ми Джим. Той е доктор.

— Кейт, какво ще кажеш за Роки Грандолини? Нали се сещаш, режисьорът? Миналата година се разведе.

— Братовчед ми Сам е архитект…

— Луис Балдо е най-горещият нов професор в Колумбийския. Класовете му са претъпкани. Преподава политология, страхотно ще си паснете.

— Скъпа — обади се провлечено Жаклин, — имаш нужда от силен мъж. Някой достатъчно силен да се справи с Кейт Фокс.

— Като Дейвид ли? — пошегува се Кейт и веднага й се прииска да си бе замълчала. Всички знаеха, че Жаклин Молтрано излиза от време на време с Дейвид Ейбрамс, откакто Кейт им бе уредила онази вечеря. Жаки беше талантлива, умна, великолепна и притежаваше цялата чувственост на София Лорен със съответния размер на гръдната обиколка. Освен това тя нямаше абсолютно никакви задръжки относно това да излиза с шефа.