Една вечер, когато броят с Рик Касъл се разграбваше от рафтовете и успехът на Жаки беше неизменна тема в новините на „Си Ен Ен“ и „Фокс“, Кейт деликатно повдигна въпроса.

— Не се ли притесняваш? — попита тя.

— За какво?

— Като се има предвид голямата ти статия… работата в списанието…

Жаки се наведе напред към бара. Пиеха питиетата си в „Сохо Хаус“, най-известния частен клуб в града. Най-прочутите дизайнери току-що ги бяха осведомили за предстоящите тенденции в пролетните колекции; нюансите щяха да са неутрални, светлозелени и тъмносиви вместо втръсналите на всички пастелни и флорални тонове. Тя беше доволна. Нейното питие се състоеше от сок от касис и газирана вода, докато Жаки отпиваше с удоволствие от двойно уиски „Джак Даниелс“ с диетична кока-кола.

— Дейвид не обича жени, които пият — беше обяснението й. — Затова не пия. Освен когато него го няма. Ммм, това има страхотен вкус.

— Не се ли притесняваш, че хората ще кажат, че заслугата е изцяло негова… че си била повишена заради него?

— О, на кого му пука? — Жаки отпи още една глътка от питието си и премлясна с устни. — Ти слагаш името ми под статиите. Да казват каквото си щат, по дяволите. Срещам се с най-привлекателния мъж в Ню Йорк. Всички просто завиждат. — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Великолепен брой, Кейт. Благодаря, че го направи реалност.

Кейт чукна чашата си в нейната.

— Хей, заслугата не е моя. Това беше твое дело.

Жаки отпи поредната глътка.

— Но ти ме нае, нали? И при двете ни се получи. — Тя побутна Кейт. — И много благодаря, че ми помогна с Дейвид. Той е удивителен. Отначало не гореше от желание да се срещаме, макар че му казах — и тя вдигна ръце, а дългите й червени нокти сочеха към тавана: — „Няма да се притискаме! Дори не сме двойка! Само се забавляваме!“ Изглеждаше, сякаш си има друга приятелка. Но когато го попитах, тъкмо тогава се съгласи на втора среща. И сега вече сме двойка. И много се забавляваме!

— Хей, Жаки, това е супер. Наистина много се радвам за теб. — На Кейт й призля. — Знаеш ли, той ми е шеф; може би трябва да си говорим за нещо друго…

Жаки не й обърна внимание. Искаше да се похвали.

— Той е умен. И забавен. И толкова амбициозен. Знаеш ли, че дори не се възприема за богат? Все твърди какъв аматьор е, как още дори не е започнал. Мисля, че иска да засенчи твоя Маркъс.

— Той не е „моят Маркъс“. Виж, наистина не бива да говорим за Дейвид, защото…

— Но аз искам да говоря за него — изтъкна Жаки с подсилена от бърбъна прямота. — Той е тооолкова невероятно секси. И не само на външен вид. — Тя пак бутна Кейт, сниши глас и прошепна: — Няма да повярваш какво прави в леглото.

Кейт се обля в студена пот. Поне Дейвид Ейбрамс не я бе издал, не я бе предал. Не беше лежал до звездната й журналистка и не се бе присмивал на Кейт — за това колко безпомощна и разпалена е останала от ласките му.

— Хей, знаеш ли? Статията ти беше страхотна. Но трябва да се прибирам, да си лягам. Утре ще ставам рано — побърза да каже Кейт. Тя потупа приятелката си по гърба. — Ще се видим утре, става ли?

— Въобще не си забавна — нацупи се Жаки. — Но добре. — Тя се разведри. — Щом довърша това, може да се обадя на Дейвид. А той може да довърши мен. Сериозно, ако можеше да видиш как той…

— Чао! — извика Кейт. — Ще се видим в офиса!

И тя се завтече към вратата.

Усмихна се леко, като си спомни тази случка. Защото макар Дейвид Ейбрамс никога да не говореше за това, той все още излизаше с Жаки и от време на време в манхатънската преса се появяваше по някоя размазана снимка на двамата, докато излизат от някой нощен клуб.

Значи сега Жаки беше кариеристката, тръгнала по съмнителен път към върха, и многото й жертви и приятелите им с радост се изказваха против нея, докато Кейт оставаше незасегната.

Е, точно това искаше.

Беше идеално.

Нали?



Ейбрамс седеше в кабинета си, проучвайки цифрите на монитора.

Бяха добри. Наистина добри.

Той трябваше да е щастлив от този факт.

„Лъки“ правеше пари. Маркъс Броудър беше вдигнал офертата си, предлагайки му действително страхотна цена. Само дето нещо вътре у Ейбрамс отказваше да хвърли Кейт Фокс в устата на вълка.

Жаки Молтрано правеше изключителни материали и беше на разположение в леглото му. Винаги беше готова да отиде при него, когато я повикаше. Нямаше нужда да върти телефоните за други жени.

Тогава какъв беше проблемът, по дяволите?

Не питай и не говори, отвърна разсъдъкът му.

Ах, беше му писнало да се преструва. Искаше да види Кейт. Цялото това въздържане от емоции му бе дошло до гуша. Тя работеше за него, намираше се съвсем наблизо, в неговата сграда. Ако й дадеше изпълнителски пост, тя щеше да се премести право в тези офиси и той щеше да я вижда всеки ден…

Имаше връзка с Жаки, но какво от това. Кейт не беше ясновидка. Какво лошо щеше да стане, ако се видеше с най-талантливия си редактор?

Той вдигна телефона и набра вътрешния й номер.

— Кейт Фокс — обади се тя мигновено.

— Кейт. Дейвид е.

Мъничка пауза. Дали се бе развълнувала от обаждането му? Искаше му се да мисли, че е така.

— Здрасти — каза тя.

— Трябва да се срещнем. Ела в кабинета ми.

— Разбира се. Там ли са другите редактори? Съветът?

— Само ти и аз — рече той. — Нямаме нужда от придружители, нали? Възрастни хора сме.

— Доста съм заета — каза тя неохотно.

— До петнайсет минути да си тук. Все още съм ти шеф.

— Е, разбрано, сър — отвърна тя и той можеше да долови усмивката в гласа й, почти да види възбудата на лицето й. Беше му толкова лесно да я разгадае. И това много му харесваше.

Кейт се замисли дали да не вземе нещо със себе си. Някаква папка със снимки, разпечатка на повишените продажби. Но после се отказа. Дейвид Ейбрамс имаше достъп до всичко, което й бе известно, а и до много повече. Той й беше шеф.

В „Лъки“ можеше и да са съдружници, но тя беше напълно наясно, че не са равнопоставени. Можеше да бъде уволнена от него. И макар да имаше петдесет процента от списанието й, той управляваше проклетата компания: всички списания, всички сгради, всеки служител на всяко ниво в крайна сметка отговаряха пред него.

Тя беше редактор.

Той беше играч.

Разделяха ги светове. И Кейт се опитваше да не бъде привлечена от този факт. Но не успяваше. Постиженията му се простираха пред него като фанфарен звън, когато влезеше в стаята. Те бяха част от силата му толкова, колкото беше и твърдото му като желязо тяло.

Освен това той знаеше как тя реагираше на сила.

На истинска сила. Мъжка сила. Онази, с която я бе обърнал наопаки в леглото си, бе я превел през поредица от оргазми, беше я оставил обляна в пот, карайки я да дращи по чаршафите, да стене името му, да го моли, буквално да го моли да не спира.

Кейт не можеше да направи нищо по въпроса. Той знаеше и беше там, и нямаше смисъл да се преструва.

По дяволите, помисли си, като грабна чантата си и се отправи към вратата. Сега Дейвид беше с Жаки Молтрано; тя със сигурност се грижеше добре за него. Може би бе забравил всичко за онази нощ.

Както тя се преструваше, че е забравила.

— Господин Ейбрамс, госпожица Фокс. — Лоти Френд се показа на вратата. — Искате ли кафе, сър? Или вода с лед?

Дейвид погледна към Кейт. Тя поклати глава.

— Мисля, че няма нужда. Бих искал да ни оставиш насаме с госпожица Фокс. Не ме свързвай с никого и дръж вратата затворена. Имаме съвещание.

— Да, сър — каза жената. Тя погледна гибелно към Кейт, но не се осмели да каже нещо на глас. — Разбира се.

Лоти излезе и вратата се затвори тежко зад нея. Те бяха само двамата заедно в кабинета.

— Седни — каза Дейвид.

Кейт седна грациозно в стола пред бюрото му. Полата й на „Версаче“ стигаше точно до коляното и при сядането се вдигна нагоре с около два сантиметра, като изложи на показ дългите й крака чак до обувките на „Стюарт Вайсман“ и откри стройните й бедра в прозрачния чорапогащник.

Да му се не види, помисли си тя. Искаше й се да е с дълга пола. Или с панталон…

— Да? — обади се тя. Предизвикателно. — Искаше да ме видиш?

— „Лъки“ върви много добре. Мислех да поговорим за това.

— Разбира се — каза Кейт, потискайки разочарованието си. Тя изрецитира малко статистически данни, някои от последните им успехи.

— Отлично. — Той замълча, взирайки се в нея, и погледът му я изгаряше. Кейт трябваше да призове цялата си воля, за да не сведе очи, да не му се примоли да спре да я гледа по този начин. Умираше от страх да не покаже слабостта си. — Трябва да знаеш, че Маркъс Броудър вдигна офертата си за „Лъки“. Дори отправи заплахи; ако не му продам, може да посегне на целия ми отдел.

Тя се изчерви.

— Ако му продадеш списанието, ще трябва да напусна. Не мога да работя за Маркъс.