Кейт огледа тялото си. Беше слаба, но си имаше нужните извивки; хубави гърди и стегнато, заоблено дупе, което се издаваше малко навън.

— Не ме е страх от конкуренцията — призна с широка усмивка.

Емили не успя да я откаже от намерението й. А и изглежда, че не бе нужно. Взеха си друг апартамент заедно и Кейт плащаше своята половина от наема. Вярна на думата си, тя се сдоби с гардероб, пълен с дизайнерски дрехи и безбожно скъпи обувки, които далеч превишаваха средствата, които можеше да си позволи. Материалите, които пишеше и понякога показваше на Емили, бяха силни и духовити. И началникът й явно я харесваше, защото не бе твърде амбициозна. Работата й не беше постоянна, както и любовниците й. Емили се боеше, че може да прекара целия си живот в очакване на господин Идеален. Но Кейт Фокс бе непоклатима. Пеперудата продължаваше да танцува на слънцето. Накрая Емили престана да се съпротивлява на възгледите на приятелката си.

Тревожеше се какво да прави със себе си. По-скоро би си отхапала крака, отколкото да работи на място като „Кюти“. Баща й не разбираше, но стоматологията беше извън играта. Май това бе едно от нещата, които научи от съвместното съжителство с Кейт — как да прокарва собствената си пътека. Емили се бе научила на самоувереност в колежа; Кейт я бе измъкнала от черупката й.

— Харесва ми какво правиш — обяви една вечер, докато се бяха изтегнали на дивана и гледаха мач на Янките. Настоящият приятел на Кейт беше сгафил, понеже не си бе уредил среща с нея за петък вечер четири дни предварително, и Кейт го наказа, като му заяви, че има други планове за вечерта. Което включваше пеньоар и домашен педикюр. Освен това Емили силно подозираше, че младежът скоро ще си хване пътя. Той беше богаташко синче с попечителски фонд и на Кейт почваше леко да й писва от него. Тя искаше да е безработна съпруга, но интересното според Емили бе, че не я интересуваха единствено парите на мъжа. Приятелката й явно искаше той да е целеустремен.

— Изведнъж взе да харесваш „Кюти“?

— Не. Не това списание. То е пълен боклук — заяви Емили твърдо. — Лъскав и продаващ се навярно боклук. Но все пак е такъв.

— Благодаря за гласуваното доверие — отговори Кейт с насмешка. Обичаше да дразни Емили и двете го знаеха.

— Имам предвид работата в списание по принцип. Може би ти беше права първия път. Преди години.

— За училищното списание ли говориш? — Кейт знаеше отлично за какво говори Емили, която засия от признанието й.

— Именно. То беше хубаво. Дори за тийнейджърско издание. И знаеш ли — има хора, които всъщност наистина си падат по независимото кино и обзора в „Таймс“. И по активизма. И по прегледите на екологично ангажираните ресторанти и представянето на модни микро колекции. В Ню Йорк има сума ти такива хора. И доста от тях разполагат с пари.

Кейт я погледна и остави пилата си за нокти.

— Така е. Ходила съм в Уест Вилидж и съм им виждала лимузините. Мислиш ли, че ще имаш успех?

— Ще ми се да опитам. Можеш да ми помогнеш.

— Да не би да искаш от мен статия, в която сравнявам пет популярни марки спирала?

— Не точно. Но ми се струва, че малко популизъм няма да навреди. Може да се развихриш на тема дизайн. Говоря ти за някаква смесица, за нещо недотам високо интелектуално.

Кейт се изправи.

— Абсолютно съм готова да го направя за теб, Ем. Искам да ти помогна.

Звучеше наистина развълнувана. Изведнъж и Емили се развълнува. Когато Кейт Фокс насочеше енергията си към нещо, започваха да се случват значителни събития.

— Помисли си за някой секси материал за пилотния брой — подтикна я Емили.

— Вече съм го измислила. — Кейт разпери ръце. — Ще се казва: „Добрите момчета свършват първи“. Това ще е част от стандартната ти рубрика „В дома на известните“ с прекрасни снимки на кремавите им всекидневни и италианските дизайнерски дивани, само че ти ще представяш героите на революцията — либерални легенди, които са се издигнали в живота. Продай на читателите си идеята, че могат да бъдат хем морални, хем богати.

— Леле! — Емили бе изумена. — Това наистина може да свърши работа.

— Разбира се, че ще свърши работа. Започни със собственика на сладоледената компания „Бен енд Джерис“; чувала съм, че има имение в Хемптън15. Освен това може и да ти отпуснат малко средства за старта на списанието. Мога да намеря хора, които да ти изготвят бизнес план — хора, които се занимават със списания, — а ти ще организираш редакторската работа.

— Божичко. Кейт. — Емили за пореден път се трогна. Кейт беше толкова ентусиазирана и готова да помогне. — Наистина ли? Това би било супер. Не искаш ли да сме съдружници?

— Какво? И да напусна „Кюти“? Друг път. Харесвам живота си. Обичам да изпробвам нови спирали. Но ще ти помогна да започнеш, Ем. После продължаваш сама.

Емили работеше денонощно. Ходеше по банки и фондации по хуманитарни науки, благотворителни заведения и богати дарители от левицата. Чукаше по врати и се споразумяваше с печатари. Разговаряше с продавачи и разпространители на вестници и списания. Нае журналисти — умни, забавни хлапета, току-що завършили. Списъкът й от рубрики беше смесица от анархична политика, ексцентрично изкуство, независимо кино и благодарение на Кейт Фокс — цяла доза неподправен блясък. Може и да беше либерален блясък, но Кейт вложи сексапилна, лъскава магия, при което пилотният брой на Емили показа един Ню Йорк, който, и да имаше съвест, носеше раница на „Прада“; Лекари без граници16 през деня, нощни клубове и шампанско вечер.

И нещата се получиха. Рекламните страници не бяха много, но достатъчно, за да предпазят списанието от финансови затруднения. Хората говореха. „Вилидж Войс“ писаха за него. Пазарът, към който бе насочено, беше малък, но изтънчен; то създаваше тенденции, носеше пари. Вероятно никога нямаше да е „Космополитън“, Емили го разбираше, докато седеше изтощена в малкия си апартамент, обгърнала с длани телефона си. Но пак беше добре. Списанието бе намерило своята ниша. Получаваше се.

— Как ще го наречеш? — попита Кейт. — Имаш нужда от хубаво име.

— „Уест Вилидж“? — предложи Емили. — „Твой ред“? „Епъл Кор“?

— Ъ, не. Всичките тези са ужасни. Виж, списанието ти все пак е доста благоприлично, има много качествени статии, многословни материали. Трябва да защитиш облика му не само с фоторепортажите, но и с наименованието. Знам точно как да го наречеш.

— Как? — попита Емили, вече подготвяйки се да се предаде на неизбежното.

— „Лъки“ — заяви тържествуващо Кейт.

Така че го кръстиха „Лъки“.

След шест месеца Емили се изнесе в собствено жилище близо до редакцията и Кейт запази апартамента за себе си. Но тя можеше да си го позволи заради щедрите си приятели и постепенно увеличаващата й се заплата. С разрастването и утвърждаването на „Лъки“ Емили с изумление откри, че е започнала да печели. Нищо главозамайващо, но скоро изкарваше осемдесет хиляди годишно. И настояваше Кейт да участва. Ако се появяха финансови затруднения, Кейт бе наемана за някоя и друга статия. Малко блясък никога не вредеше на смесицата, дори да не бе съвсем по вкуса на Емили.

Получаваше се. Само това имаше значение.

И приятелството им продължи. През следващата година те се смееха, пазаруваха и пишеха заедно. Към Кейт Фокс можеше да се получи пристрастяване, мислеше си Емили, докато тя самата се превръщаше в успешен издател на списание. Приятелката й беше безгрижна, умна, решителна. Емили не одобряваше плана на живота й — добре. Но Кейт напредваше по своя собствен път.

И после Макс Броудър се появи в живота им.

Четвърта глава

— Кейт!

Мериан Джефсън, неприветливата секретарка на главния редактор Флор д’Амато, спря пред бюрото на Кейт с унила физиономия. Леденорусата й коса беше навита в стегнат кок, а бледата й кожа и анемичните лешникови очи допринасяха за студената й резервираност.

— Да? — отговори Кейт и вдигна поглед нахално. Тя се протегна леко в стола си — инстинктивно женствено движение, показващо гъвкавото й тяло и пищните й извивки, което противопоставяше младата й фигура на по-възрастната, по-кльощава и анорексична безполова външност на Джефсън.

— Флор иска да те види. В кабинета си.

— И на какво дължа удоволствието за личното посещение? — попита Кейт. — Не можа да ми звъннеш по телефона ли?

— Не, не можах. — Резкият тон на Мериан показа, че не й е приятно. — Телефоните са заети цял следобед.

— Козметичните компании искат рецензии — вдигна рамене Кейт. — Рубриката е популярна.

— Е, ако обичаш, би ли отделила на редактора минутка от ценното си време? — тросна се Мериан. — Като например сега.

Кейт стана и се придвижи грациозно в роклята си — втален модел на „Азедин Алая“ със скромна дължина до коляното и съвсем малки ръкави над рамената, която въпреки това не оставяше нищо на въображението; тънката й талия, разкошното й издадено дупе и закръглените й гърди бяха напълно на показ. Дългата й коса се спускаше по гърба, захваната нежно с кадифена панделка. Мериан направи всичко възможно, за да не се изчерви. Работеха в модно списание; нямаше защо да се оплаква, ако някоя журналистка беше облечена в сексапилен дизайнерски тоалет. И все пак Кейт Фокс беше толкова безсрамна, толкова пищна, толкова натрапчива. Просто не беше редно. Мериан благодари на бога, че шефът й е жена.