— Готови са.

Наведе се. Лиза се покатери на гърба й, хвана я за шията и обгърна тялото й с крачетата си.

— Добро момиче! — похвали я Линк и разроши лъскавата й коса.

Отвърна на ослепителна й усмивка и я потупа по гръбчето. Кери вдигна очи, за да се наслади на нежното изражение на лицето му. Мъжът улови учудения й поглед. Известно време се взираха един в друг, после той клекна и Мери се покатери върху него.

— Взе ли си паспорта? — попита Линк.

Сега се налагаше да пътуват с малко багаж. Бяха оставили всичко, което не бе от първа необходимост.

— В джоба на ризата ми е.

— Хубаво. Да тръгваме.

Линк ги поведе в бурната вода. Кери се помъчи да забрави историите, които бе слушала за животните, обитаващи реките в джунглата. Не обръщаше внимание на лигавата почва под краката си, докато търсеше здрава опора, за да стъпи. Успокояваше ласкаво Лиза, но сякаш изричаше думите не само заради разплаканото дете, а и заради себе си. Въжето, което не беше особено здраво, започна да се хлъзга под ръцете им и те трудно се задържаха. Ако не се страхуваше, че ще се удавят, Кери отдавна би се оказала от него. Докато стигне до средата на реката, дланите й се разкървавиха.

Когато не усети дъното и течението я понесе, Кери се ужаси, че никога няма да изплува на повърхността. Но най-накрая успя да се изтласка нагоре и се убеди, че главичката на Лиза не е под водата. Бе заслепена и не можеше да си поеме въздух. С неимоверни усилия се придвижваше, като местеше ръце по въжето.

Стори й се, че бяха изминали часове, когато внезапно нечии силни ръце я прихванаха под мишниците и я извадиха от реката. Тя се свлече на мекия, топъл и кален пясък, а Лиза все още беше на гърба й. Линк свали детето и тя с радост си пое въздух. Мускулите й трепереха от напрежението, но съумя да се подпре на длани и колене и седна.

Линк държеше Лиза на ръце. Бебето бе заровило лице под брадата му. Малките ръчички стискаха мократа риза. Галеше я по гръбчето, целуваше я по слепоочията, люлееше я нежно и й шепнеше утешителни и похвални думи, макар тя да не схващаше нищо, освен топлотата в гласа му. Кери й завидя. Искаше й се да е на нейно място, да бъде люшкана, прегръщана, целувана, успокоявана с много нежност.

— Справи се чудесно — заяви Линк.

Комплиментът не бе от най-щедрите, но на Кери, така или иначе, й бяха останали сили само колкото да му се усмихне неуверено. Линк отново целуна детето и го остави до Кери. Мери хлипаше тихо. Кери прегърна момичетата и Майк. Бяха мокри и уплашени, но благодарни, че са живи.

— Задръж мачетето. — Линк го пусна на земята до краката й. То бе единственото оръжие, с което разполагаха. — Добре ли си? — попита той Джо.

— Естествено — отговори наперено момчето.

— Тогава да тръгваме.

Отново нагазиха във водата. Кери се чудеше откъде намират сили. Тя едва държеше главата си изправена. Линк и Джо се върнаха още три пъти, докато прекарат всичките деца. Накрая Джо помагаше на едно от по-големите момичета, а Линк носеше две раници, натъпкани с оскъдните им запаси. На брега мъжът откъсна найлоновата подплата на една от торбите, обви кутиите с филмите и пъхна пакета под колана си. Когато Кери го видя да хвърля торбите с фотоапаратите в мътната вода, в очите й се появиха сълзи.

Вече се разкайваше, че го бе обвинила несправедливо. Ако не беше тя, той вече щеше да е в Щатите и да се занимава с професията си. Единствено изпълнените с надежда лица около нея успокояваха съвестта й. Знаеше със сигурност, че ако отново й се наложеше, щеше да направи всичко възможно, за да осигури на сираците по-добро бъдеще. Когато Линк стигна за последен път до брега на реката, Кери очакваше да се свлече изнемощял и да си почине поне малко. Той обаче се движеше като навита пружина.

— Хайде, влезте в гората. Децата да легнат и да не мърдат.

— Какво става? — попита тя, като му се подчини.

— Струва ми се, че скоро ще имаме компания. Бързо! Джо, кажи на момичетата да млъкнат. Всички на земята!

Линк се убеди, че не са оставили следи, отряза въжето от дървото и се шмугна в храстите. Легна по корем до Кери и се взря в отсрещния бряг. Дишаше тежко и учестено.

— Изтощен си — промълви Кери.

— Да.

Линк не отделяше очи от камиона. Макар Кери и да мразеше превозното средство, сега й липсваше сигурността му.

— Мислиш ли, че някой ни преследва?

— Не смятам, че ни преследват, но след нас се движи някой. Чух шум.

— Кои ли може да бъдат?

— Това ще бъде без значение, след като забележат камиона и въжето.

— Ако са войници на президента, ще се чудят какво е станало с хората и ще започнат да ги търсят. В случай, че са бунтовниците…

— Схванала си — мрачно заключи Линк. — Шшт! Ето ги. Предай на децата да не мърдат.

Кери прошепна заповедта. В този момент от джунглата се появи джип. След него се виждаха още няколко.

— Бунтовници! — Линк изруга тихо. Предпочиташе да са от редовната армия, тъй като бяха изоставили техен камион. Слязоха няколко партизани. Държаха автоматите готови за стрелба. Предпазливо се приближиха до камиона, понеже се страхуваха да не попаднат в клопка. След като се убедиха, че е празен, го изследваха внимателно.

— Разпозна ли някого от тях?

— Не. — Кери напрягаше слух и се мъчеше да долови разговора им, заглушен от бучащата вода. — Недоумяват защо камионът не се е върнал обратно, след като е стигнал до отнесения мост. Не могат да разберат дали войниците са пресекли реката, като са се държали за въжето.

— Само глупак би се опитал да го стори — измърмори Линк.

Кери бързо се обърна. И срещна хитровато усмихнатите му очи. На отсрещния бряг един от партизаните извади бинокъл.

— Не мърдай! — изсъска Линк.

Войникът огледа брега и каза нещо.

— Видя стъпките ни в калта — преведе Кери. — Обяснява на останалите, че сме шепа хора. Десетина души.

— Не е глупав.

— А сега… — Кери зяпна, когато се появиха още мъже.

— Какво има?

— Най-крайният вляво…

— Кой е той?

— Хуан. Нашият куриер.

Двете му сестри, Кармен и Кара, вече го бяха забелязали. Едната извика тихо и понечи да се изправи.

— Лягай! — Заповедта на Линк, макар и изречена почти без глас, накара момичето да застине. — Преведи й да не мърда от мястото си. Той може да й е брат, но другите не са.

Кери предаде нареждането, но доста по-спокойно. Кармен прошепна нещо с развълнувано лице.

— Какво каза?

— Твърди, че брат й няма да ни предаде.

Линк не беше убеден. Продължи да се взира в отсрещния бряг. Войниците разговаряха, докато си почиваха, пушеха и се протягаха. От време на време посочваха към другия бряг. Един от тях изтегли въжето и го разгледа. Дръпна го с ръце и то се скъса. Кери се вторачи в Линк. Той сви рамене.

— Нали ти казах, че само глупак би се опитал да го стори.

Някои от бунтовниците спореха какво ли се е случило с тези от камиона, други сякаш не се интересуваха и дремеха, облегнати на джиповете. Куриерът надничаше към мястото, където децата лежаха скрити в храстите. След около половин час войникът, който явно им беше шеф, им заповяда да се качат в джиповете.

— Какво решение взеха? — попита Линк.

— Ще потърсят брод да преминат реката. — Линк разбра по виновното й изражение, че Кери премълча нещо. Очите му настояваха за истината. — Ще се върнат и ще продължат да ни търсят — с неохота добави тя.

— Ето от какво се страхувах. — Линк изруга. — Да тръгваме.

Убеди се, че всичките джипове са изчезнали и подреди децата. Той щеше да води, Джо да е последен, а Кери — в средата, за да окуражава изоставащите и да внимава да не се отклоняват от пътеката, която Линк прокарваше с мачетето.

— Предай им да вървят бързо. Ще спираме само ако е абсолютно наложително. И никакви приказки. — Тонът му поомекна, след като децата се взряха уплашено в него. — Кажи им, че страшно се гордея с тях, защото са добри войници.

Кери се сгря от топлината в очите му. Комплиментът се отнасяше и за нея. Когато чуха последните думи, децата се усмихнаха. Подредиха се и потеглиха през гъстата джунгла, която би била непроходима, ако Линк не размахваше безпощадно мачетето. Кери не отлепваше очи от гърба му. Преди да нагази в реката, той бе завързал ризата на кръста и прихванал косата на челото си с носна кърпа. Сега мускулите на ръцете, гърба и раменете му подскачаха, докато повдигаше и сваляше огромния нож. Ритмичността на движенията му я очарова — иначе не би имала сили да се движи дори.

Тялото й се нуждаеше от почивка, устата й бе пресъхнала, а стомахът — празен. Точно когато мислеше, че ще падне от умора, Линк им разреши да отдъхнат. Кери се отпусна на земята. Лиза спеше в скута й. Децата веднага я последваха.

— Джо, подай манерката, но предупреди всички да пият по малко. — Откога носиш Лиза? — попита, като приклекна до Кери и й предложи манерката, която висеше на колана му.

— Не знам. — Тя доближи манерката до напуканите устни на момиченцето. — От известно време. Отпадна толкова, че едва вървеше.

— Сега ще я взема аз.

— Как ще прокарваш пътеката с детето на ръце? — Кери отметна тежката си сплъстена коса.

— Няма да ти позволя да припаднеш. Не си неразположена, нали?

— Не. — Кери го погледна удивено, не усети как пусна косата си, която се разпиля по раменете й, и рязко завъртя глава.

— Е, това е добре. А сега пий.

— Съжалявам за фотоапаратите ти. — Кери затвори манерката и му я върна.

— И аз. Преживяхме доста неща заедно.

— Не се шегувам — отговори Кери на заядливата му усмивка. — Мъчно ми е, че ги изхвърли.

— Ще си купя нови.

— А филмите?

— Надявам се, че кутиите не пропускат вода, както пише на етикета. Ако е така, когато се прибера у дома, ще разполагам със страшно интересен материал. — Линк се изправи. — Вземам Лиза и не желая да спориш с мен. Едва ли ще стигнем далеч, преди да се стъмни.