Подаде й ръка. Кери я пое с благодарност и се остави да я вдигне. Линк метна Лиза на гърба си и я настани удобно. После отново застана начело на редицата. Кери всеки момент щеше да се разплаче. Не обръщаше внимание на бръмчащите насекоми, на влечугите, стрелкащи се в краката й, на задушната и влажна следобедна горещина, на оглушителния шум на маймунките и на крясъците на птиците. Стараеше се само да следва Линк и да се държи на крака, понеже тялото й бе готово да се строполи на земята и повече да не мръдне.

Слънцето вече беше залязло и сенките в джунглата тъмнееха застрашително, когато Линк спря. Бе попаднал на плитък поток под малък водопад, стичащ се между два, обвити в лиани, обли камъка. Свали Лиза от гърба си и разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули. Децата бяха прекалено уморени, за да се оплакват. Някои вече спяха, когато Кери разнасяше манерките със студена вода от потока. Нямаше храна, но дори и да имаше, едва ли щяха да ядат.

Кери копнееше да си свали обувките и да потопи крака във водата. Подобен лукс обаче бе невъзможен. Краката й сигурно щяха да се подуят толкова много, че ако ги нападнеха, нямаше да успее да се обуе отново. От начина, по който Линк обикаляше мястото, Кери разбра, че нападението не е изключено. Приближи се и седна до нея. Намръщеното му лице я накара да попита:

— Преследват ли ни?

— Едва ли, но знам, че са наблизо. Подушвам дима от огъня им. Явно не ни смятат за сериозна заплаха. — Докато приказваше, той размесваше пръст с капки вода от манерката. — Усмири децата. Скрийте се, ако някой непознат се приближи.

— Къде отиваш? — ужасът стегна гърлото й.

— В лагера им.

— В техния лагер?! Ти да не си полудял?

— Без съмнение. В противен случай не бих бил тук. — Усмихна й се кисело. Кери не би се усмихнала, дори и животът й да зависеше от това. Линк махна към Джо. — Идваш ли с мен?

— Да.

— Намажи лицето и ръцете си с кал.

Линк протегна ръка към момчето. Джо гребна кал от дланта му и започна да я разстила по откритите части на тялото си. Кери ги наблюдаваше тревожно.

— Защо ще ходите в лагера им?

— За да откраднем оръжие.

— Нали и без него стигнахме дотук? — Помъчи се да спре напиращите сълзи, но гласът й издаваше обзелото я отчаяние.

— Кери — каза нежно Линк, — нима смяташ, че по време на гражданска война някоя от страните ще позволи на самолет от Щатите да кацне, да ни натовари и да отлети просто ей така? — Той щракна с пръсти. Въпросът му бе риторичен. Не очакваше отговор и не го получи. — Ако самолетът наистина е там, където казваш, и ако въобще успеем да се качим, сигурно ще ни обстрелват отвсякъде. А аз не съм способен да се боря с две армии с помощта на мачетето.

Мисълта за стрелбата я ужаси. Линк бе прав. Участниците във войната едва ли щяха да им помахат за сбогом от земята, докато самолетът излита. Защо не предвиди усложненията около самото бягство? Вероятно поради огромния риск, който поемаше, основната й цел бе да се добере до мястото на срещата. Какво щеше да стане с тях? С упоритостта си да изпълни своята мисия изложи всички на опасност, която сега вече застрашаваше живота им. Тя притисна с пръсти устните си, за да заглуши напиращия стон.

— Не губи кураж. — Линк я прегърна и й прошепна: — Страхотна си. В крайна сметка всичко може да свърши добре. — На Кери й се искаше да я задържи по-дълго в обятията си. Разочарова се, когато я пусна и й подаде тежкото като камък мачете. — Използвай го, ако се наложи. Ще се върнем колкото е възможно по-бързо.

— Линк! — Посегна да го хване, а дъхът й спря.

— Какво? — Сянката му отново се появи пред нея. Изгаряше от нетърпение да се хвърли към него и да го помоли да не я оставя сама, да не се отдели от гърдите му, да се сгуши в прегръдката му, за да се скрие от опасностите, дебнещи през нощта в джунглата. Поне да я беше целунал още веднъж. Брадичката й затрепери.

— Пази се! — промълви развълнувано.

Беше ужасно тъмно. С размазаната по лицето му кал Линк почти не се виждаше. Ако не дишаше в лицето й, щеше да се усъмни, че е до нея. Усети, че и той не по-малко от нея иска да я прегърне. Напрежението, което се излъчваше от тялото му, издаваше нежеланието да я остави.

— Ще се пазя — каза той, но повече не я докосна. Изминаха няколко секунди, преди Кери да осъзнае, че Линк и Джо бяха изчезнали в сенките, които я заобикаляха. Беше сама с осемте деца.

Седма глава

Линк и Джо се върнаха малко преди зазоряване. Кери, която дремеше, толкова се зарадва да ги види невредими, че не схвана разочарованото изражение на лицата им. Позите им издаваха провала на мисията. Отправиха се към потока, измиха калта от лицата и ръцете си и се напиха с вода. Най-накрая Линк се обърна и мрачно се взря в Кери.

— Какво стана? — попита тя.

— Не успяхме да вземем нищо. Не можахме да се приближим до лагера. Непрекъснато пазеше часови. Цяла нощ обикаляхме, понеже се надявахме да намерим някой, който кръшка или е заспал на пост, но уви. Всички бяха изключително бдителни. — Линк приближи до едно дърво, облегна се на ствола, плъзна се надолу със свити колене и седна. Опря глава и затвори очи. — А тук случи ли се нещо?

— Не. Децата спаха. Няколко се събудиха от глад, но аз съумях да ги накарам отново да заспят.

Джо, който затрогващо подражаваше на Линк, стори същото. Вече беше мъж — бе свършил мъжка работа. Ненавиждаше Линк, но заедно с това му се възхищаваше. Кери докосна коляното на Джо. Момчето отвори очи и от усмивката й разбра колко се гордее с него. Отвърна й с усмивка. Тя го остави да си почине и седна до Линк.

— Колко е разстоянието до границата?

— Около километър и половина.

— Ще стигнем навреме.

Планът беше самолетът да кацне по обяд. Надяваха се, че ако наблизо има войници, те ще спят, защото тогава горещината бе непоносима.

— Адски ми се ще да знам какво ще правим, след като се доберем до мястото на срещата. — Уморената въздишка на Линк издаваше съмнение в успеха.

— Ако не сме в състояние да се качим на самолета, без да рискуваме живота на децата, просто ще се промъкнем през границата. — Кери се хвана за първата хрумнала й идея като удавник за сламка.

— А после? — нетърпеливо попита Линк. Отвори зачервените си очи и се втренчи в нея. — Разликата не е голяма. Джунглата се простира с километри. Един Бог знае къде е най-близкото селище. А и съседната страна не желае бежанците от Монтенегро да обременяват допълнително тежкото й икономическо състояние. Ще се увериш, че са негостоприемни, дори враждебно настроени. Ако все пак съумеем да ги накараме да дадат политическо убежище на децата, какво ще стане с нас? Откъде ще намерим храна, вода и подслон за през нощта?

— Значи мислиш… — Кери се ядоса от мрачните му предположения.

— Шшшт!

Джо скочи на крака и напрегна слух. След миг им хвърли предупредителен поглед и тихо запълзя напред. Кери се опита да го задържи, но Линк я стисна за китката и я дръпна. Когато тя понечи да каже нещо, той завъртя отрицателно глава. Джо изчезна в дебелите зелени сенки.

Очакването сякаш продължи безкрайно. Линк се изправи и се взря в джунглата. Кери се почувства безполезна. Молеше се децата да не се събудят и да не се разшумят. След около минута Джо изникна от дърветата. Зад него вървеше някакъв партизанин. Кери моментално го разпозна и се втурна към него, без да обръща внимание на Линк, който се помъчи да я спре.

— Здравей, Хуан! — поздрави го на испански тя.

— Сестро! — отвърна й почтително на родния си език момчето.

Линк се присъедини към тях. Вече се бе отпуснал. Партизанинът изглеждаше както всички останали, но беше много млад, може би на не повече от шестнайсет години. Чертите му все още не се бяха превърнали в сурова маска, макар че бе непрекъснато нащрек като истински войник. Двамата с Кери заговориха бързо. Момчето изучаваше подозрително Линк и Кери му обясни кой е той.

— Донесъл е два автомата. Само толкова е успял да измъкне.

Кери потрепери, когато Хуан връчи оръжието на Линк и Джо.

— В идеално състояние са — отбеляза Линк.

— Имате ли нужда от патрони? — Бунтовникът му подаде няколко пълнителя.

— Благодаря.

— Няма нищо — отвърна младежът на испански.

— Разбери дали хората му знаят за нас и за намеренията ни.

— Не — обясни Кери, след като преведе на Хуан и чу отговора му. — Тъй като камионът е на редовната армия, смятат, че сме неопитни войници или пък се мъчим да дезертираме и търсим партизанска група, към която да се присъединим. Решили са да ни преследват, докато ни открият.

— Точно от това се страхувах. — Линк хапеше долната си устна. — Попитай го какво би се получило, ако обясни на командира си каква е мисията ни.

Войникът изслуша превода, поклати енергично глава и бързо отговори. Кери предаде думите му на Линк.

— Според него едва ли ще ни убият, но ще използват полета за собствени цели. Твърди, че единствената ни надежда е да се качим незабавно на самолета. Той самият ще се помъчи да отклони своята част от мястото, определено за кацане.

— Не осъзнава ли, че някои от хората му може би ще загинат, ако се опитат да ни спрат?

— Някои заслужавали да бъдат убити — предаде Кери.

— Бих оценил всякаква помощ от твоя страна, приятелю. — Линк подаде ръка и младият мъж важно се ръкува с него.

Изречението не се нуждаеше от превод. Кери предложи Хуан да събуди сестрите си и да се сбогува с тях. Младежът пропълзя до дървото, където спяха момичетата. Чертите на лицето му омекнаха, докато се взираше в тях. Направи знак на Кери да не ги безпокои. Измърмори й нещо с насълзени очи. После погледна още веднъж спящите момичета, кимна им безмълвно за сбогом и потъна в джунглата.