Сандра Браун - Сделка с дявола

— По дяволите!

Сега ги обстрелваха и от двете страни. Едно от децата се препъна и падна. Линк изтича до него, вдигна го и с няколко крачки се приближи до вратата на самолета.

— Ранен ли е Майк? — извика Кери през воя на мотора и непрестанната стрелба.

— Мисля, че просто падна. Влизай в този проклет самолет!

Някой грабна Лиза от ръцете на Кери и я вкара вътре. Линк бутна Майк към нечии протегнати ръце, които изтеглиха на борда изплашеното момченце с мътни вадички по прашното личице. Вече всички деца бяха в самолета, с изключение на Джо, който със стрелбата си здравата притесняваше бунтовниците и им пречеше да се покажат. Но патроните му скоро щяха да свършат.

— Влизай в самолета! — повтори Линк на Кери.

— Но ти и Джо…

— За Бога, недей да спориш с мен сега. — Явно мъжът в самолета беше на същото мнение. Кери се противеше, но той я дръпна. — Ако нещо се случи с мен, на всяка цена ги изведи оттук — изкрещя Линк на русия мъж.

— Не! — изпищя Кери.

Линк се вторачи в нея, после се завъртя рязко и хукна към дърветата, като пътем започна да стреля.

— Какво става? — попита Кейдж Хендрин. — Защо не се качи?

— Отиде да вземе последното дете. Момчето остана, за да ни прикрива.

Кейдж кимна с разбиране. Наблюдаваше мъжа, който тичаше на зигзаг през просеката. Не знаеше кой е, но дойде до заключението, че е герой. Или глупак.

— Трябва да излитаме, Кейдж — обади се пилотът от кабината.

— Не! — Кери сграбчи Кейдж за ръкава. — Самолетът няма да излети без тях.

— Изчакай малко — отвърна Кейдж на пилота, след като зърна решителността, изписана върху лицето й.

— Някой от тези лунатици може да ни уцели. А другите пък се приближават с джиповете…

— Още трийсет секунди — настоя Кейдж, макар да знаеше, че пилотът е прав. — Има още двама пътници.

Линк падна на земята и Кери изпищя.

— Нищо му няма — увери я Кейдж. — Просто се пази.

Линк изкрещя на Джо да тръгва към самолета и продължи да стреля във всички посоки, за да го прикрива. Момчето почти бе стигнало до мястото, където Линк лежеше, когато левият му крак се огъна и то се свлече на земята.

— Не! — изрева Кери.

Помъчи се да скочи, но Кейдж я хвана за раменете и й попречи. В този момент няколко куршума се забиха в корпуса на самолета. Не го повредиха, но усилиха безпокойството на Кейдж. Мисията щеше да бъде успешна само ако спасяха децата. Струваше ли си да ги жертват заради двама души, които явно искаха да умрат? Наблюдаваше как Линк пълзи към момчето, забило лице в праха. Видя ги, че си говорят, и успокои Кери:

— Жив е.

— О, Боже, не му позволявай да умре! — молеше се тя, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Кейдж, те блокират пистата с джиповете — изкрещя пилотът.

Децата плачеха от ужас.

— Кери, трябва да тръгваме — каза Кейдж.

— Не. Не можем да ги оставим.

— Не е изключено всички да умрем, ако…

— Абсурд! — Тя се бореше да се откъсне от него. — Излитате без мен.

— Знаеш, че е невъзможно. Децата се нуждаят от теб.

Кери изхлипа, когато Линк се подпря на коляно. Видя го как хвана Джо под мишниците и бавно го изправи. Момчето не беше в състояние да се задържи. Левият му крак се люлееше. Линк успя да преметне едната му ръка през рамото си и тръгна заднишком към самолета. Отвред ги обсипваха с куршуми. От земята се вдигаха малки облачета прах. Предвкусвайки победата, бунтовниците напуснаха прикритията си и се затичаха през просеката, без да престават да стрелят.

— Кери…

— Не, Кейдж! Самолетът няма да мръдне оттук!

— Ти не разбираш…

— Линк! Линк! Бързо! — крещеше тя, свила ръце на фуния пред устата си.

Линк стреля, докато патроните свършиха. После изруга злобно, хвърли автомата, с едно движение вдигна на ръце Джо, сякаш беше бебе, и хукна към самолета.

— Идват! — изкрещя Кери.

— Тръгвай бавно — нареди през рамо Кейдж на пилота.

Наведе се и протегна ръка. Кери видя болезнената гримаса на Линк секунди преди да забележи червеното петно отпред на ризата му. Беше прекалено пресипнала, за да издаде някакъв звук, но отвори уста и изстена тихо. Макар и ранен, Линк бягаше, озъбен от напрежение. Довлече се до вратата на самолета и положи нечовешко усилие да подаде Джо на Кейдж, който хвана момчето за яката и го изтегли. Без да обръща внимание на болката, момчето пропълзя, за да освободи място. Самолетът вече набираше скорост и на Линк му се наложи да се затича, за да се движи успоредно на вратата.

— Подай ми ръка! — изкрещя Кейдж.

Линк се пресегна, препъна се, но се задържа на крака. С последни сили сграбчи ръката на Кейдж. Краката му се огънаха. Известно време се влачи, преди Кейдж и Кери да го издърпат. Търколи се, завъртя се по гръб и се помъчи да си поеме въздух. Кейдж затвори вратата и извика на пилота:

— Изчезвай веднага!

— Дадено!

Опасността все още не бе преминала. Отвсякъде ги обстрелваха, докато пилотът си проправяше път, за да излети на един-два метра над джиповете, които се опитваха да им попречат да се отлепят от земята. Децата седяха сгушени едно до друго. Сълзите им вече почти бяха пресъхнали. Уплашени от първия си полет, гледаха с широко отворени очи високия рус американец, който им говореше на родния им език и мило им се усмихваше.

— О, Боже! — Кери опипваше гърдите на Линк. — Ранен ли си? Боли ли те?

— Няма страшно. — Линк с мъка отвори очи. — Виж как е Джо.

Кери пропълзя до момчето. Лицето му бе пепелявосиво, а устните побелели от болка. Кейдж я избута с рамо. Изчисти ръката с тампон, напоен със спирт, и му направи инжекция.

— Болкоуспокоително — отвърна той на неизречения й въпрос.

— Не знаех, че умееш да си служиш със спринцовка.

— И аз не знаех — шеговито заяви Кейдж. — Един лекар снощи ми проведе ускорен медицински курс. — Разряза крачола на панталона на Джо и огледа голямата рана на бедрото му. — Струва ми се, костта не е увредена, само мускулът.

— Ще се оправи ли? — Кери преглътна с усилие.

— Сигурно. — Кейдж й се усмихна и я стисна за ръката. — Ще почистя раната и ще се погрижа да се чувства удобно. Когато наближим крайната цел, пилотът ще изпрати радиограма на Джени, за да ни чака с линейка. Между другото — каза той с пословичната си сред жените в целия Западен Тексас усмивка — радвам се, че успяхте.

— Без помощта на Линк нямаше да е възможно.

Джо явно вече не усещаше болка и се унасяше. Кери се придвижи към мъжа, който лежеше на пода на самолета.

— Кой?! — възкликна Кейдж.

— Линк. Линкълн О’Нийл.

— Шегуваш се! Фотографът?

— Някой извика ли ме? — Линк отвори очи, с мъка стана и двамата мъже се ухилиха, сякаш бяха стари приятели.

— Добре дошъл на борда! — подаде Кейдж ръка. — Радвам се да се запозная с теб.

— Благодаря.

Линк погледна Кери и тя отвърна на погледа му. Кейдж веднага схвана, че има нещо, и реши да ги остави насаме.

— Аз… аз ще отида при децата. Кери, може би е добре да прегледаш раната на Линк. Превързочните материали са тук. — Той избута аптечката към нея и тактично се оттегли.

— Какво, по дяволите, се стараеше да докажеш? — сопна й се Линк. — Наредих ти да тръгнете без нас, ако нещо се случи. Идва ми да ти счупя главата, понеже отново не изпълни заповедта ми.

— Извинявай — гневно заяви тя, преглъщайки сълзите си. — Чаках не теб, а Джо. Боли ли те?

— Слаба работа. — Той нехайно стрелна с очи кървящото си рамо.

— Кейдж може да ти направи инжекция с болкоуспокоително.

— Няма нужда. Мразя инжекциите.

Взираха се намръщено един в друг. Първо нейните устни потрепнаха в усмивка, а после и неговите. Смехът им изненада всички пътници в малкия самолет.

— Успяхме! — възторжено извика Линк. — Наистина успяхме. По дяволите! Вече сме свободни и си отиваме у дома, Кери.

— У дома — прошепна тя, сякаш думата означаваше благословия.

Настроението й отново претърпя рязка промяна. Тя се хвърли върху окървавените гърди на Линк и заплака от радост.