Докато си почиваха, децата опустошиха три купи с домашно приготвен сладолед. Родителите на Кейдж им поднесоха кейк с глазура. Макар че отклоняваха добронамерените съседи и журналисти, непрекъснато пристигаха храни, дрехи и играчки.

— Сестра Кери, не искаш ли сладолед? — Джо, когото посрещнаха възторжено в ранния следобед, докуцука до Кери с патериците.

— Чакам тълпата да се разпръсне. — Децата се бяха струпали около Рокси, която сипваше сладоледа. — Как е кракът ти?

— Само леко ме боли.

— Досега нямах възможност да ти кажа колко храбро се държа по време на бягството. — Момчето срамежливо махна с ръка. — Бях много горда с теб. Без твоята помощ Линк нямаше да успее да ни спаси.

— Но той дойде да ме вземе. — Джо сведе развълнувано очи.

— Може би трябва да му благодариш — предложи Кери, като си спомни за първоначалната враждебност на момчето.

— Той вече го стори.

Дрезгавият глас дойде от тъмнината зад тях и накара коленете на Кери да се огънат. Тя се обърна и затаи дъх. Линк беше ходил в града да пазарува с една от колите на Кейдж. Носеше нови джинси, които прилепваха плътно към хълбоците и бедрата му, и бяла памучна риза, чиито ръкави бяха навити над лактите. За първи път от него се носеше миризма на одеколон и изборът му се хареса на Кери. Напомняше й за дъжд и вятър. Беше се подстригал. Линк се приближи и сложи ръка на рамото на Джо.

— Момчето ми благодари още днес следобед, но аз му обясних, че не е необходимо. Той ме прикриваше, а всъщност е боец за свободата на родината си.

— Но сега родината ми е Америка — заяви гордо Джо и се усмихна лъчезарно.

Никой не намери сили да му съобщи, че липсват кандидати за осиновяването му и при тези обстоятелства съществува реална възможност да бъде върнат в Монтенегро. Линк бързо смени темата.

— Кейдж сподели ли с теб колко добре се оправя Джо с конете?

— Чух го вече сто пъти! — Кери се усмихна закачливо на Джо. — Защо си мълчал, че разбираш от коне?

— Не съм и предполагал! — възкликна момчето, а черните му очи заблестяха.

Следобед Джо категорично бе отказал да лежи и Кейдж го разведе из ранчото. Когато се прибраха, домакинът изрази възхищението си от лекотата, с която момчето общуваше с животните.

— Сякаш си служи с техния език — весело се смееше Кейдж.

Джо беше щастлив от похвалите на Линк. В Монтенегро изглеждаше прекалено възрастен за годините си. Сега се бе отърсил от преждевременната зрелост заедно с враждебността към Линк.

— Когато дойде при нас, си помислих, че ще навредиш на сестра Кери. Сега обаче съм сигурен, че не би й причинил зло. — Не забеляза лекото потрепване на мускулите на Линк. — Съжалявам, че хранех лоши чувства към теб. Ти ни извоюва свободата.

Преди Линк да намери подходящ отговор, Трент Хендрин връхлетя върху Джо. Спря навреме само защото се сети за раната на бедрото му.

— Джо, Джо!

Откакто Джо се прибра от болница, детето се бе превърнало в негова сянка. Момченцето посочи към телевизионния екран, където започваше нов филм. Джо се усмихна свенливо и тръгна към останалите деца. Трент крачеше до него.

— Хем дете, хем мъж — измърмори Кери, докато го наблюдаваше как пресича вътрешния двор.

— Надарен е с невероятна интуиция.

— По отношение на конете?

— По отношение на мен. — Кери обърна глава и се втренчи в него. — Бил е прав да се страхува, че ще ти причиня зло. Сбъркал е само времето.

— Нека да не говорим за това, моля те. — Кери сведе очи.

— Аз обаче изпитвам необходимост да го направя. — Гласът му бе тих, макар че едва ли някой щеше да ги чуе сред врявата, която вдигаха децата, скупчени пред телевизора. — Боли ли те?

— Вече ти обясних, не ме боли.

— Защо не ме предупреди?

— По този въпрос също се разбрахме. Не би ми повярвал.

— Тази сутрин може би не, но…

— Кога? Кога, Линк? В кой момент от нашето приятелство щеше да ми повярваш? Кога според теб щеше да е подходящо да спомена този факт? — Кери въздъхна тежко. — Пък и какво значение има? Рано или късно щеше да се случи.

— Но не толкова…

— Не толкова какво?

— Грубо.

— Е, нищо… — Тя първа извърна очи, след като дълго се взираха един в друг.

— Причиних ли ти болка, Кери?

— Не. — Физическото неразположение бе дребно, но емоционалното — фатално. Беше я обладал от гняв. Не от любов, нито пък за да получи удоволствие, а за да си отмъсти. Тялото й не бе наранено, но сърцето й беше съкрушено. Линк неволно бе нанесъл осакатяващ удар на чувствата й, но тя по-скоро би умряла, отколкото да му признае. Наклони упорито глава. — Нали това искаше да чуеш? Ако ме беше наранил, част от вината ти би отпаднала.

— Какво имаш предвид? — Линк застрашително сви вежди.

— Единствената ти цел бе да ме принудиш да ти призная, че ме привличаш. Беше решил да ме накараш да те моля, спомняш ли си? Е, аз го направих. Мечтата ти се сбъдна, нали?

— Не, по дяволите!

Приближи се до нея. Лицето му бе почервеняло от ярост. От тялото му се излъчваше топлина. Кери се почувства измамена, че не е усетила голата му плът. Бяха стигнали до края, но тя все още не познаваше удоволствието, което би изпитала от допира на гладката си кожа до мускулестото му тяло. «Проклет да е, искам да знам!» — изкрещя тя наум.

— Желаех да те унижа, но не биваше да те наранявам. Нямах представа, когато… Опитах се да спра веднага щом почувствах… — Очите му се спряха на устните й. — След първия допир вече не успях да се въздържа.

Отново дълго се взираха един в друг. Всеки си спомняше приятното усещане, когато телата им се докосваха. Линк изгаряше от нетърпение да я прегърне, но знаеше, че не бива. Ето защо изля безсилието си, като извика гневно:

— Трябва да признаеш, че си позакъсняла с първия си… опит.

— Така и не намерих подходящия момент. Майка ми умря, когато бях на шестнайсет години. После придружавах баща си навсякъде. Беше ми трудно да вместя любовна връзка в графика на посланика. А през последните години…

— … се мъчеше да попречиш на баща си да влезе в затвора.

— Не! — Кери се изчерви. — Опитвах се да му попреча да се погуби. Не ми оставаше време за мъже.

— Не знаех — каза Линк, искрено притеснен от думите си.

— Това, което не знаеш за мен, господин О’Нийл, ще запълни цяла енциклопедия. От самото начало стигна до прибързани изводи, създаде си погрешно впечатление…

— А чия беше вината? — Гневът беше единственият начин да потуши пламъка, обгърнал тялото му. — Защо ти бяха нужни всичките тия преструвки? И имаш дързостта да ме обвиняваш в прибързани изводи! За твое сведение беше много по-убедителна като проститутка, отколкото като монахиня.

— Как смееш! — Кери едва се владееше.

— В бара ръцете ти ме опипваха твърде ловко.

— Докоснах те само по бедрото!

— Косата. Сочните устни. Прелъстителният поглед. Роклята, разголила гърдите ти.

— Забрави за нея.

— Трудно ще ми бъде, миличка. Всичките тези уловки наистина ли бяха необходими? Защо веднага не ми обясни кой е баща ти?

— Защото, ако си спомняш, те взех за наемен войник — подъл, долен, безскрупулен…

— Престани с обидите и ми отговори на въпроса. Защо не ме накара да изтрезнея и не ми каза коя си?

— Понеже не знаех кои са приятели и кои врагове на баща ми в Монтенегро. Враговете бяха повече от приятелите му. Реших, че заради себе си и заради децата е по-добре да не ти казвам коя съм. Ако бяха разбрали, бунтовниците щяха веднага да ме убият. Името ми се пазеше в тайна.

— Какво, по дяволите, търсеше там? Макар да си завършила Сорбоната, не си особено умна.

— Някой трябваше да помогне на децата. — Кери не обърна внимание на оскърбителните му думи.

— Съгласен съм. Някой. Не е било нужно да ходиш лично. Щом предложи на мен, нищо не ти пречеше да платиш петдесет хиляди долара на някой истински наемник. Нима не разбираш, можеха да те убият.

— Но не ме убиха!

— Струва ми се, че няма да спреш, докато наистина не се случи.

— Какво имаш предвид? — рязко попита Кери.

— Кога най-сетне ще решиш, че си изкупила греховете на баща си? Навярно когато започнат да сипват пръст върху лицето ти.

— Какво знаеш ти за моралните задължения? — Кери се изпъна. — Прекарал си целия си живот в бедняшките квартали и винаги си мислил само за себе си.

— Поне съм честен.

— О, ти си…

— Извинете, че ви прекъсвам…

Двамата едновременно се обърнаха към Кейдж, който ги наблюдаваше, весело ухилен.

— Така се бяхте разгорещили, че не ми се щеше да се намесвам, но се случи нещо… — И той намигна на Линк. — Не ме разбирайте погрешно.

Кери се изчерви. Беше благодарна на тъмнината. Надяваше се, че никой от двамата не е забелязал избилата по бузите й руменина.

— Какво е то, Кейдж?

— Елате при нас. Баща ми се кани да направи важно съобщение.

Когато стигнаха до осветената веранда, преподобният Хендрин излезе напред.

— Предполагам, всички ще се изненадате. Двамата със Сара цял ден размишлявахме и взехме решение, което със сигурност ще направи дома ни по-щастлив. — Обърна леко глава. — Джо, би ли желал да дойдеш да живееш при нас?


Това, което Боб и Сара Хендрин извършиха, бе невероятен жест на щедрост и благородство. Един час по-късно Кери се взираше през прозореца на спалнята си, а заседналата в гърлото й буца все още не се бе стопила. Естествено, беше се вдигнала страхотна врява, след като Боб зададе изненадващия си въпрос. В първия миг Джо не го схвана, но когато му стана ясно, на лицето му разцъфна усмивка. Кимна енергично с глава и отвърна на родния си език:

— Да, да.

Кери обясни на другите деца какво става. Те всички се струпаха около Джо и започнала да го поздравяват за добрия му късмет. Когато ги сложиха да спят, Кери отиде при Боб и Сара.