— Добре ли си? — попитах, пристъпвайки още по-близо към него.

— Ванеса…

Даже името ми звучеше по различен начин от неговите уста сега.

— Аз просто… не зная… Ти наистина ли…? — Той затвори очи, сякаш се опитваше да подреди разпокъсаните си мисли.

Приближих колкото се може по-плътно към него, като внимавах телата ни да не се докосват.

— Така добре ли е? — попитах и го целунах по бузата.

Той кимна, все още със затворени очи.

— А така? — Целунах го по другата буза.

Той пак кимна.

— Ами сега? — Устните ми се притиснаха най-напред към брадичката, после към челюстта му.

Той още по-здраво стисна клепачи и кимна отново.

— Ами…

Устните ми още не бяха докоснали неговите, когато той обгърна талията ми с ръце и ме притисна към себе си. Целуваше ме така, сякаш сърцето му би спряло, ако не го направи, и не спираше да ме прегръща, докато отстъпвах назад към противоположния край на стаята. Когато стигнахме леглото, се извих така, че той да легне пръв. След това се качих върху него. Ръцете му все по-уверено и настойчиво пътешестваха по гърба ми и ме притискаха към него. Колкото по-плътно се доближаваха телата ни, толкова повече гореше кожата ми през дрехите.

— Всичко е наред — прошепнах, щом ръцете му плъзнаха под тениската ми, а после неуверено спряха. Когато той продължи да се колебае, аз я издърпах презглава и я хвърлих на пода, а после му помогнах да съблече пуловера си.

Цялата му неувереност се изпари, когато се отпуснах на леглото. Целуваше ме все по-страстно, сграбчвайки всяка част от тялото ми, до която успееше да се добере — лицето, косата, раменете, талията, бедрата. Чувствах се толкова добре, сякаш през всичките тези седемнадесет години тялото ми беше чакало точно този миг. Когато пръстите му се плъзнаха по голата ми кожа и стигнаха до копчето на дънките ми, кимнах без всякакво колебание и продължих да го целувам.

Той спря само още веднъж, когато една гръмотевица удари наблизо и нощната му лампа изгасна.

— Мога да потърся свещи… — Той вдигна лицето ми към своето и очите ни се срещнаха.

Мрак. Беше нощ, навън вилнееше буря и единствената светлина в стаята идваше на откъслечни проблясъци през прозореца.

Обикновено при такова време грабвах фенерчето и се завивах презглава под одеялото, докато не се изхаби батерията му. Но сега това изобщо не ме вълнуваше.

— Добре съм. Но ти благодаря все пак. — Понечих да го целуна отново, но той се дръпна и отпусна глава върху възглавницата. — Какво? Какво не е наред?

Той вдигна един кичур от лицето ми и го приглади назад.

— Нищо… — каза, наблюдавайки ме замислено. — Просто точно сега… на тази светлина… очите ти изглеждат почти като сребърни.

Глава 15

На следващата сутрин, когато се събудих, сърцето ми блъскаше в гърдите и ми се биеше свят. Стиснах очи и тялото ми се напрегна в очакване на обичайната картина как стоя на ръба на скалата, точно над океана, или другата, която ме спохождаше по-отскоро — как Джъстин протяга към мен ръце, покрити с петна от натъртвания. Това беше първото, което ми се явяваше сутрин, поне когато успявах да поспя за кратко през нощта.

— Ехо.

Отворих очи.

— Добре ли си?

Забелязах глобуса в ъгъла, Менделеевата таблица на срещуположната стена… и Саймън, притиснал устни към голото ми рамо.

— Колко е часът?

— Девет — нежно отговори той. — Мога да остана в леглото цял ден, но май е по-добре да разчистим кухнята, преди Кейлъб да се е събудил.

Кимнах, докато той се измъкваше от леглото, и се опитах да възстановя събитията от миналата нощ. Колкото и да е странно, не чувствах нито вина от факта, че бяхме преминали доскоро здравата и непоклатима граница между приятели и нещо-повече-от-приятели, нито пък смут от това, че нямах представа докъде ще ни отведе всичко това. Не бях и парализирана от потрес или разкаяние, задето бях направила нещо толкова необмислено и неестествено за мен, при това с единствения човек, когото не бих искала да изгубя.

Онова, което ме накара да зарея поглед към езерото през прозореца, вместо да чуруликам безгрижно, бе фактът, че минаваше девет. Девет часа сутринта, а аз не преживявам наяве кошмарите, които са ме споходили през нощта. Това на свой ред означаваше, че за първи път от дълго време насам съм спала непробудно цели осем часа.

— Май сме закъснели.

Обърнах рязко глава към Саймън.

— Закъснели ли сме?

Той стоеше зад затворената врата на стаята с вирната глава и наострени уши. Тогава и аз го чух: тракане на чинии, идващо от долния етаж.

Изскочих от леглото и навлякох дрехите си, чудейки се какво ли би си помислил Кейлъб, когато ни види да влизаме заедно в кухнята. Предполагах, че ще бъде шокиран, защото мисълта ние двамата със Саймън да сме двойка не би хрумнала на никого, но в същото време се надявах това да не го нарани. Ами ако нашата току-що родила се връзка отвори у него още незараснали рани и събуди болезнени спомени за Джъстин? Ами ако се почувства предаден и избяга отново? Ами ако…

— Яйца?

Замръзнах на прага на кухнята. Дори Кейлъб да беше шокиран, наранен или предаден, той поне не го показваше. Сега седеше край масата, почистена от керамичните парчета на счупената чаша, които двамата със Саймън бяхме зарязали неприбрани миналата нощ, закусваше и четеше.

— Ако някой иска, на печката са — продължи Кейлъб, без да вдига очи от книгата. — Портокаловият сок е в хладилника.

Взех чашата с портокалов сок, която ми подаде Саймън, и седнах срещу Кейлъб. Той беше отмил тъмната боя от косата си и сега, след като си беше отспал и се беше нахранил, вече изглеждаше много по-силен и здрав.

— Доста рано е — каза Саймън. — Сигурно още се чувстваш уморен. Не искаш ли да поспиш?

— Не — отговори Кейлъб, затваряйки книгата.

Придърпах към себе си тома от „Пълна история на Уинтър Харбър“, когато Кейлъб я остави настрана. Прелистих страниците, търсейки сведения за необичайни метеорологични условия на територията на Уинтър Харбър, необичайни смъртни случаи и ухилени жертви.

— Смятам, че освен да се обадим в полицията, трябва и лично да се изправим лице в лице срещу нея.

Саймън седна до мен.

— Още е рано да се обаждаме в полицията. Засега само я подозираме, нямаме никакви доказателства срещу нея. Пък и как бихме могли да й се противопоставим? Какво ще й кажем? „Ей, Зара, знаем какво направи това лято“?

— Нещо подобно — каза Кейлъб. — Ванеса може да дебне около тях, преструвайки се на туристка с видеокамера, за да увековечим гузното й лице.

— Кейл — намеси се търпеливо Саймън, — разбирам, че си ядосан, но все пак трябва внимателно да обмислим всичко. Ако прибързаме, може да я изплашим и да не получим необходимите отговори. Освен това ти сам каза, че няма как да се доближиш, защото тя ти бърка в мозъка. Какво те кара да мислиш, че ще успееш да говориш с нея?

Двамата продължиха да спорят, докато аз преглеждах историческите книги. По всичко личеше, че Оливър знае много за Уинтър Харбър — изследванията му се простираха векове назад, но в тях нямаше спомената и думичка за загадъчни удавници, изхвърлени на брега. Търсех и нещо за фамилията Марчанд, но единственото, на което попаднах, беше кратко съобщение за откриването на ресторанта „Рибената чорба на Бети“.

— Защо пък да не поговоря с Пейдж? — казах на глас няколко минути по-късно. И неволно се изчервих, когато двамата се обърнаха към мен. Независимо за какво говорехме в момента, от главата ми не излизаше въпросът дали Саймън мисли за изминалата нощ всеки път, когато ме погледне, и дали Кейлъб се досеща какво се е случило между нас.

— Те двете не са ли много близки? — попита Кейлъб.

— Точно затова искам да говоря с нея — отговорих. — Ти обаче не се притеснявай — няма да кажа и дума за вчера или за Джъстин. Пейдж и без това е доста приказлива и не мисля, че ще се наложи много да разпитвам, за да разбера дали Зара се държи по-особено напоследък.

— Този план ми се вижда добър.

— Я чакай малко — прекъсна ни Саймън и стрелна с поглед Кейлъб. — Аз не искам — ние не искаме — да правиш нещо, което ще привлече вниманието върху теб.

Аз също не исках прекалено да се набивам на очи, но нещо ме караше да мисля, че днес ще се справя с тая задача много по-добре, отколкото бих го направила преди двадесет и четири часа.

— Всичко ще мине гладко. Ще отида при тях тази сутрин, когато и двете са на работа. Зара не може да ми направи нищо на публично място, където има толкова много хора.

— Добре тогава — каза Саймън след кратка пауза. — Само че и ние идваме с теб. Няма да се делим един от друг, докато не разплетем този случай.

— Съгласна съм — казах.

— Отивам да си заредя айпода. — Кейлъб стана от масата и погледна Саймън. — И ти трябва да вземеш своя.

Когато Кейлъб излезе, двамата със Саймън мълчаливо разчистихме масата. Чудех се дали не ми е бесен, задето исках да говоря с Пейдж, или — още по-лошо — не съжалява за онова, което се случи между нас миналата нощ. Опитах се отново да си възвърна онова присъствие на духа, благодарение на което успях да действам толкова решително само преди няколко часа. Сега просто трябваше да го попитам какво става. Ще му задам въпроса дали съжалява за станалото и когато той потвърди, ще му кажа, че за мен няма проблем да си останем приятели. Всичко ще си остане постарому, ако той иска така.