Кейлъб остави вестника и заби поглед в прозореца.

— Съжалявам, Кейл — каза след кратка пауза Саймън. — Ти направи всичко, което беше по силите ти.

— Помисли само за всички онези хора, чийто живот спаси — добавих, но очите ми се напълниха със сълзи заради двете момчета и Пейдж. — Благодарение на това, че Зара те преследваше седмици наред, тя не се насочи към други жертви.

Кейлъб не отговори. Погледнах часовника, после Саймън. Слънцето все още грееше над главите ни, но беше само въпрос на време облаците да се струпат отгоре.

— Не е задължително да го правиш — каза Саймън. — Може да измислим и друг начин.

— Няма друг начин — отговори Кейлъб. След минута погледът му отново попадна върху броя на „Херълд“, захвърлен на седалката, и той излезе от колата.

— Ей — подвикна Саймън, когато посегнах към дръжката на вратата, — добре ли си?

Погледнах ръката му върху рамото ми. Какво значение има една лъжа в повече?

— Скоро ще бъда.

Двамата затичахме след Кейлъб, който вече прескачаше през една стълбите към верандата на семейство Марчанд. Сърцето ми се сви, макар да знаех, че Рейна и Зара не са си вкъщи. Бяхме чакали притаени в колата пред ресторанта на Бети, докато се уверим, че пристигат, после полетяхме към тяхната къща.

Вътре завесите продължаваха да покриват все така плътно прозорците. Аплиците, обикновено осветяващи стълбите към горния етаж, не светеха. Единствената светлина се процеждаше през отворената външна врата. Въздухът в къщата обаче ме окуражи — все още беше влажен и наситен с мирис на сол, но не лъхаше на разложение.

Поведох ги през всекидневната. По стълбището нагоре Саймън посегна да хване ръката ми, но аз се направих, че не го забелязвам и ускорих крачка. По всичко личеше, че този ден ще е последният, в който сме заедно. Не исках допълнително да усложнявам нещата.

— Насам — казах, поемайки към стаята на Пейдж в дъното на коридора. Когато стигнах, застанах пред вратата и се ослушах.

Тишина.

Тръснах глава, за да прогоня спомена за тресящото се във ваната тяло, и отворих вратата.

— Леле! — възкликна Кейлъб.

— Сигурна ли си, че точно това е стаята? — попита Саймън.

Бавно се огледах, когато влязох вътре. Нещата на Пейдж — леглото, дрехите, книгите и картините в рамки — бяха изчезнали. Сега стените бяха боядисани в розово. Белите завеси бяха сменени с розови транспаранти.

Точно в средата на стаята, под висулка с плюшени морски звезди, стоеше бебешко кошче.

Този път позволих на Саймън да хване ръката ми. Иначе не бих могла да се отлепя от пода.

— Сигурно просто си е сменила стаята — предположи Кейлъб, когато отново се озовахме в коридора. — И нека не забравяме, че тя не е част от плана им за тази вечер.

Поне така излизаше от дневника на Зара. Но не биваше да пренебрегваме факта, че последните й записки бяха отпреди три дни — от деня, когато откраднах дневника по време на събранието на търговската камара. Ами ако планът междувременно се беше променил? Имаше обаче един човек, който би могъл да знае това.

Застанала пред спалнята на Бети, аз притаих дъх и вдигнах свитата си в юмрук ръка.

— Влез, Ванеса.

Погледнах Саймън, после отворих вратата.

Последния път Бети лежеше на леглото и се бореше за последни глътки живот. Не знаех каква гледка ме очаква сега, затова си отдъхнах, когато я заварих не само жива, но и облечена, разположена на обичайното си място.

— Очаквах този момент — каза тя, надигайки се от отоманката. Прекоси стаята, заобикаляйки с лекота масите и столовете.

— Знаеш ли какво се готви? — попитах внимателно.

— Не — отвърна Бети, изправяйки се пред нас. — Представа нямам. От известно време Рейна се опитва да ме държи настрана. Докато бях по-силна, тя беше много предпазлива в мислите си и правеше всичко възможно да ме изолира. Когато силите ми отслабнаха обаче тя се отпусна — надяваше се, че вече не мога да чувам. За щастие се възстанових благодарение на твоята помощ и сега пак мога да чувам.

— Какво чувате? — попита Саймън.

— Повечето от това вие вече го знаете. Чувам, че се готвят да убиват тази нощ и че няма да се откажат, освен ако не бъдат спрени… и че имате нужда от мен.

— Как така…? — Гласът на Кейлъб заглъхна.

— Ще направя всичко, което поискате от мен — довърши Бети.

— Наистина ли вече сте достатъчно силна? — попитах. — Последния път, когато ви видях…

— Сега съм много по-силна. А във водата силите ми напълно ще се възвърнат.

Погледнах към Саймън. Той отвърна на погледа ми със загрижено изражение. По всичко личеше, че според него физическото състояние на Бети е много по-лошо, отколкото беше очаквал.

— Не ми е нужно да виждам — внезапно каза тя и мътните й очи се насочиха към Кейлъб. — Останалите ми сетива напълно компенсират зрението.

— Нищо не съм казал — побърза да се оправдае той. Лицето му почервеня и той се обърна към мен и Кейлъб с надеждата да го подкрепим.

— Бети — извиках след нея, докато се отправяше към вратата, — знаеш ли къде е Пейдж? Искаме да я вземем с нас, но не е в стаята си.

Тя спря край вратата с гръб към нас.

— Пейдж е много болна. Бременността може да я убие, ако не се погрижим за нея.



— L’puration du sang — каза Бети, докато пътувахме обратно към града.

— Какво беше това? — попитах.

— Пречистване на кръвта — преведе Кейлъб и се обърна за допълнително обяснение към Бети, която седеше до него на задната седалка.

— Способностите на сирените се проявяват още с тяхното раждане, но в първата част от живота им са в нещо като летаргия. Когато обаче сирената съзрее и вече може да ражда деца, тя бива отвеждана под повърхността за пречистване. По време на този процес всяка водна клетка в човешкото тяло се замества с океанска вода, което превръща къпането, плуването и пиенето на солена вода в жизнена необходимост. Ние с Рейна и Зара бихме пресъхнали до смърт, ако не попълваме редовно запасите си.

— Това ли се случи с вас преди няколко дни? — попитах.

— Да. От две години насам Рейна ми дава само толкова, колкото да оцелявам ден за ден. Това ме държи физически слаба, което влияе и на сетивните ми способности. Тая схема работеше толкова добре, че дори не забелязах колко съм се обезводнила, докато ти не ми помогна. Но оттогава вече чувам мислите им.

Почувствах погледа на Саймън върху себе си. Бях му разказала за идването си до къщата на Марчанд, за да навестя Пейдж, и как случайно се натъкнах на Бети… но не му казах всичко, което научих тогава.

— Защо й е на Рейна да постъпва така? — попита Кейлъб.

— Дъщеря ми винаги се е интересувала от пределите на собствената си сила. Тя е наясно, че промених своя, за да съхраня живота на други хора, но въпреки това продължи да рови. Предполагам, защото никога лично не е виждала разрушителния ефект от тази сила… но сега, когато знае какви са последиците, нямам представа защо продължава. — Тя замълча. — Така или иначе, когато с мен се случи злополуката, Рейна се възползва от физическата ми слабост и ме поддържаше немощна, за да може да развихри силите си, без някой да й се меси.

— Ами Пейдж? — попитах. — Тя не плува всеки ден и въпреки това се чувства добре.

— Сирените не се нуждаят от постоянно зареждане на запасите, докато не минат през процеса на пречистването. Пречистването на Зара се случи малко след злополуката с мен. Цялото внимание на Рейна беше съсредоточено върху нея. Искаше да я научи как да използва красотата си, как да укрепне след пречистването и да й помогне да развие силата си, преди да се прехвърли на Пейдж. Пречистването на Пейдж трябваше да стане това лято… но за нещастие тя първо забременя. Затова страда толкова. Тялото й не е достатъчно укрепнало, за да даде на бебето всичко, от което то се нуждае. Затова е толкова болна.

— Наближаваме — внезапно я прекъсна Кейлъб, смъкна се ниско на седалката и запуши уши.

Аз също почувствах присъствието на Зара, но не го показах.

— Зара има сметки за уреждане с Кейлъб — обясних на Бети, когато завихме по тесен път, който вървеше успоредно на „Мейн стрийт“. — Тя го преследва, но той…

— Обича Джъстин — довърши Бети с тих глас. — Зная.

Спряхме зад малка горичка в противоположния край на паркинга, далеч от щанда за рибена чорба. Няколко метра по-нататък Луис и останалите служители сервираха супа на оживена тълпа, събрала се около тяхната фестивална сергия.

— Пейдж е вътре — каза Бети, кимвайки към ресторанта. — Сега е сама. Не знае какво се канят да направят. Тя сигурно ще задава въпроси, но най-важното е да й покажете вашето одобрение и подкрепа. Кажете й каквото ви разказах току-що. Ако се наложи, кажете й и за Джонатан.

— Може би и Бети трябва да дойде с нас — предложи Кейлъб. — Пейдж ще повярва най-вече на баба си, нали така?

— Не мога — отговори Бети. — Те не знаят, че съм тук, защото не ме очакват и не се ослушват за мен. Продължават да си мислят, че съм още в стаята си, твърде слаба и болнава, за да се движа. Ако ме видят — или някой друг ги предупреди — тогава ще разберат, че нещо се е объркало.

— Можем ли да разчитаме, че е достатъчно силна за това? — попита Кейлъб, когато поехме през паркинга.