Отидох и взех бутилка шампанско и не без облекчение най-сетне се почувствах при другите. Един съпруг, който има телохранител, понеже се опитва да се хвърли през прозореца, докато ние празнуваме неговия рожден ден; една лъчезарна майчица, която ненавижда снаха си от глава до пети, ай да тройка; един директор на оперен театър; една жена с побелели коси, която помага на друга да умре; опитайте тази торта, Мишенка, сама я направих; трябва да спасим операта; днес Ница е град, в който старците отиват да умрат при родителите си; вие все се шегувате, представете си как събрах цялата си смелост и отидох да гледам един пор-но-граф-ски филм; не вярвам в минералните бани, но има красиви места за разходка; горката Соня, каква смелост, каква желязна воля. Лидия бе облегнала гръб на стената, а очите й блестяха прекалено силно, много бяхме пили и оставих бутилката и чашите на земята.

— Добре, мисля, че вече мога да ида… Стойте с мен…

В антрето някой се прощаваше, някакво изгубено палто си търсеше собственика; целувки по двете бузи; ще се чуем, непременно елате; португалското момиченце, чиито огромни очи не можеха да се видят заради огромната купчина дрехи, които държеше в ръце. Последвах Лидия по един дълъг коридор, като учтиво се отдръпвах, за да направя място на идващите от гардероба.

— Лидочка… мислиш ли, че е разумно…

Тя беше там и мачкаше перлената си огърлица. Усмивката й се бе втвърдила. Усмивката на Лидия не се нуждаеше от това: вече нямаше как да се разпознае кое е мъка, кое злоба или гняв, в коридора не беше достатъчно светло, за да пресее човек нещата. Всичко, което можеше да се каже, е, че двете жени се познаваха добре.

— Упрекнахте ме, че не идвам да го виждам, настояхте тази вечер да бъда тук, а сега смятате, че моето присъствие…

— Късно е. Ален е изтощен…

Бях забравил съществуването на времето.

— Знаете добре, че той почти не спи…

Соня бе лъчезарна.

— Днес следобед подремна. Двайсетина минути. Доктор Габо е много доволен… Но е много нервен, и по-добре…

Лидия се бореше, за да изглежда спокойна. Гласът й бе станал като детски:

— Защото съм с приятел ли? Той нищо няма да разбере.

— Мишенка? О, не…

— Начинът ви да порусначвате всички имена е ужасно смешен…

— Понякога е нужно нещо смешно, за да оживеем, Лидочка. Много смешни неща. Не, не е заради нашия скъп Мишенка…

Погледът й ме удави в доброта. Беше съвсем истинска омраза.

— … Напротив. Ален иска да бъдеш щастлива, мила моя.

— О, хайде стига, Соня. Пък и откъде знаете? Той ли ви го каза?

— Познавам го. Познавам сина си.

— Майчиното сърце, знам, знам. По дяволите. Прекалявате, Соня. Всички знаят, че сте възхитителна жена.

Старата дама се усмихна като мачкаше перлите си.

— Не ти се сърдя, мила. Разбирам. Много си нещастна.

— Това е домът на великото опрощение. Прощаваме на Господ, прощаваме на германците, прощаваме на руснаците, прощаваме всичко… Всяка година е Йом Кипур…

— Снаха ми няма късмет, Мишел.

Тя ме връщаше на Франция.

— … Тя не вярва в Господа. Няма от какво да живее. А вие?

Не очаквах това в някакъв си коридор.

— Извинете ме, Соня, но ме хващате неподготвен.

— Ох, и вие също. Неподготвен. Колко жалко.

Поробих в джобовете си. Все трябваше да е останало нещо.

— Нищо — рекох.

— Вие сте пиян, Мишенка.

Мишенка. Май ме присвоиха.

— Аз съм ирландец по произход — казах. — Има едно галско предание, според което Господ купил земята от дявола и я платил… в брой. Хе-хе-хе!

Безразличие.

— Извинете ме — казах смирено.

— Лидия, помолих те да дойдеш, защото нашите приятели щяха да бъдат много изненадани, ако те нямаше тази вечер. Щяха да те съдят сурово. Не исках да кажат, че си безсърдечна жена…

— Браво! Най-сетне! Отбележете тази широка и добра усмивка, Мишел…

Направих върховно усилие:

— А защо да не завършим вечерта в някое руско заведение?

— Никога не съм те критикувала, Лидия. Винаги съм те защитавала. Ти се ожени за сина ми.

— Престъпление!

— Той много държи на теб.

— Откъде знаете?

— Понякога успява да произнесе името ти. „Мамо“ казва много лесно, много естествено. А тази сутрин го намерих със снимката ти в ръка. Не знам защо ни ненавиждаш толкова. Не е било по негова вина. Всички свидетели на катастрофата го потвърждават. Мисля, че го ненавиждаш само защото вече не го обичаш.

Лидия беше затворила очи. Носеше бледосива рокля и бяла боа, която не пасваше на всичко това. В онзи момент не мислех за това, но сега мисля, за да си спомня по-ясно за нея. Без излишна невинност: мисля си за нея, за да забравя. Всъщност от всичко това няма да остане и следа. И за какво е тогава целият този бяс, целият този шум?

— Лекарите са много обнадеждени. Вече почти не се затруднява да оформя думите, макар и още в безпорядък. При буквите е много обнадеждаващо и има огромен напредък. Гласните са си винаги на мястото. Още малко търпение, скъпа моя, и ще произнася цялата азбука. Със сигурност. Господ няма да ни изостави.

Все по-малко разбирах, истинска еуфория.

— Хорошо — казах аз, защото беше руска дума, която знаех, и която бе подходяща, защото означаваше, че всичко е наред.

Чух смях откъм празненството, но ми се стори, че е от някой по-висок етаж. Един старец се дотътри, като търсеше изход. От десет минути не бях пил нищо и усетих, че започвам да се тревожа: чувствах, че всеки момент ще изтрезнея. Португалчето мина с огромните си очи, защото беше само на десет и имаше да види още много неща.

Лидия държеше в едната ръка сребриста чантичка, а в другата дълго черно цигаре, но това е само малко горчивина, малко лошотия от моя страна. Вятърът си играе с косите й на плажа, откъдето пиша сега, и само споменът се възползва от белите листи.

Един сервитьор дойде и прошепна на Соня, че не е останало нищо, а тя отговори, че приключвало и че вече нямало значение. Чуха се още няколко цигански „ай, ай, ай“, но подмятането вече не срещна отклик. Стиснатите юмруци говорят само за слабостта на юмруците, а пък смелостта е вид залог, защото помага да живеем. Двукраките цигулки коленичат, за да се молят, а онези, които имат особено чувствителни струни се извисяват до ранга на страдивариуси. Може би съществува Паганини. Прекалено крехките цигулки биват елиминирани, защото се изисква и издръжливост. Сеньор Галба е сред равни нему, за да отсъди качеството на дресурата, от дясната страна на някакъв непознат за нас познавач. Ще има бъдеще: да принесем жертва, да принесем жертва. Победените се опиват от бъдещите си победи. Болеше ме тилът, вероятно от лъка.

Двете жени говореха едновременно, без да ги е грижа една за друга, и може би ставаше въпрос за прекалено силно огорчение, за да остане само лично.

— Следващата седмица ще отидем в САЩ. Там правят чудеса. Трябва да опитаме всичко. Човек живее от надеждата си.

— Човек живее основно от клишета.

— Трябва да продължим да се борим и да вярваме с всичка сила. Нямаме право да се оставим на безнадеждността…

Директорът на операта мина и се извини, бил объркал и палтото си, и вратата.

Соня се обърна към мен:

— Загубих съпруга си преди трийсет и три години, Мишел. Отдавна да съм мъртва, ако не знаех да почитам паметта му. Живея добре. Имам кола с шофьор и бижута. Искам той да бъде спокоен от материална гледна точка. Най-голямата му грижа беше моята сигурност. Той ме обожаваше. Може да ви се стори смешно, като ме гледате на моята възраст…

— Ама не, моля ви се, съвсем не — казах аз много бързо, сякаш ме бе хванала в лъжа.

— Като млада бях красива. Много ме обичаше. Няма гроб и няма къде да ходя. Нямам нужда от бижута, нито от шофьор, не ми пука, Мишел. За него го правя. Искам всичко да бъде, както го искаше той. Това е неговата воля, неговата памет, неговата грижа. Лидия не може да разбере това, защото днес човек вече няма нужда от причини да живее, всички живеят ей така, за едното нищо.

Лидия яростно загаси цигарата си в една ваза с гладиоли.

— Стенание на есенни цигулки. Писна ни от тях — каза тя.

Направи няколко бързи крачки в коридора, отвори една врата и ме изчака. Хвърлих тревожен поглед към Соня. Ужасно се боях от този съпруг и син, скрит някъде в апартамента да учи азбуката. Намирах, че сеньор Галба го е прекалил и сигурно все пак има някаква граница на забавлението.

Соня ме хвана за лакътя.

— Какво да се прави, това е една жена, ужасно… не, не сурова, а сприхава. Точно така, сприхава. Влезте, Мишенка. Чувствайте се като у дома си.

VII

Не очаквах такава промяна в декора — нямаше и следа от руски кулебяки. Много изчистена библиотека, по която всичко изглеждаше сякаш забулено заради сините абажури. Човек можеше да усети Пруст и Плеядата зад витрините. Имаше и английски кресла с дълбоко замечтани хлътнатини, в които някой много е чел, пушил лула и слушал мъдри думи. В пространството, което книгите оставяха на стената — две бели, изпълнени с покой маски, поддържани от много нежни ръце. Букет цветя върху една много стара маса и глобус, който излагаше океаните си, както лош актьор излага пред публиката по-добрия си профил. Лидия, неподвижна — косата, лицето, роклята и кожената наметка. Старата нефритена дама с непобедимата усмивка. Прекалено много исках от изтощението: разчитах на смъртта на чувствителността, но си оставах с желанието; усещането за причудливост засилваше заплашителната страна на действителността, бях заобиколен от безпощадна неизбежност, а тревогата осуетяваше всичките ми опити за парадиране. Невъзможно бе човек да се измъкне. Трябваше да се изправи лице срещу лице, да остави нещо да умре, да обича, за да го запази живо. Чайки и гарвани, крясъци, изтръгване, последни мигове, един плаж в Бретан, челото ти до устните ми, проблясък на жена, и тежки клепачи, които се борят да не бъдат свалени, както толкова други щитове.