Той беше млад, с весело, невинно лице. Естествено, беше само на двайсет години и можеше още да почака.

— Забележете — рекох му аз, — че може и да ви се размине. Жертвите не са по избор, а наслуки. Срещал съм дори щастливи цигани. Съществуват и грузинци, които доживяват до сто и двайсет, като ядат само кисело мляко. Киселото мляко, приятелю, всичко е в него. Не ядем достатъчно кисело мляко, затова става така.

Той се кефеше. Слагаше ме в сметката на пиянството. Младост, какво ли й знае на нея главата.

Отидох до гардероба и си взех шапката и шлифера. Сега вече нищо не ми липсваше. Всъщност да, пътническата ми чанта. Но имах надежда да я намеря. Почувствах се по-добре. Тактично изчаквах Лидия в коридора. В края на краищата това беше съпругът й. Имаха да си казват разни неща. Изхилих се. Потърсих цигари по джобовете си, но ги бях спрял преди две години. Яник държеше на това, казваше, че води до рак.

Когато двете жени излязоха в коридора, още се хилех. Умората много ми помагаше, като изцеждаше от нервите ми скритите запаси, и внезапно в тялото ми, в кръвта ми, се вля прилив на доверие и увереност, които ме обзеха като мълчалива песен. Не се заблуждавах, знаех, че това е само второ дихание, колкото да ме насърчи да продължа. Щях да продължа. Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и никога няма да успее да ни победи. От някой друг, няма значение кой, някъде другаде и в някакво незнайно бъдеще, но оковите ще бъдат строшени и ние сами ще начертаем линията на бъдещето по дланите си.

Лидия се връщаше разплакана. Соня я придържаше топло за лакътя.

— Извинете я, Мишел. Лидия… пък и вие вероятно не сте свикнали. Днес всички държат да бъдат щастливи… дори евреите! Ние, старците, ние сме научени…

Лидия освободи ръката си с движение, което ми се стори доста рязко. Тя не уважаваше старците.

— Така е, Соня. Научени сте. Толкова сте свикнали, че при вас страданието се е превърнало във втора природа. То ви е необходимо, за да имате основание да живеете. Взех ви сина и десет години той беше щастлив. Какво кощунство. Сега ви върнаха злочестината. Нещата си дойдоха по местата. Знаете за какво живеете — за да доказвате смелостта си. Възхитително. Сега нещастието си взе своето. Семейството ни не е било избито напразно.

— Не я слушайте какво говори, Мишел. Тя не е познала… онова, което ние, старците, сме познали. Всички искат щастие днес. Но ще им мине.

— Вярвате ми, страдайте днес, не чакайте утрешния ден, днес късайте сълзите на живота… Знаете ли, че му чете на глас Жюл Верн, тая…

— Лидия — казах аз, защото се боях от най-лошото.

Соня сияеше.

— Той много обичаше Жюл Верн, когато беше малък. Няма значение какво му чета. Той не разбира добре думите. Но чува гласа ми.

— Имате голям късмет, Соня. Откраднах ви сина, но животът ви го върна. Благодарение на една автомобилна катастрофа. Има справедливост. Аз загубих дъщеря си, но вие си получихте обратно детето…

— А, не, край — казах аз. — Все пак сме във Франция.

— Лидия не е лоша. Но не е свикнала да бъде нещастна.

— Да, аз съм лоша еврейка. Знаете ли, Соня, ако някога стъпите в Израел, или ще ви сложат в музея, или ще ви изхвърлят.

— Тя не може да разбере, Мишел. Тя е бунтарка.

— Чувате ли? Бунтарка. Най-лошото от оскърбленията. Наистина е прекрасно. Приеми, подчини се, примири се. Кой каза, че евреите не са християни? Да се махаме оттук. Ако някога бъда щастлива, Соня, обещавам ви да ида на поклонение в Лурд, за да се излекувам…

Старата дама задържа дълго ръцете ми в своите…

— Довиждане, Мишенка, довиждане… Грижете се добре за нея…

Тя ме хвана здраво за лакътя и не го пусна, докато не излязох.

VIII

В колата, със затворени очи, спокоен профил и глава, опряна на облегалката, тя чакаше мълчаливо, докато около нас сновяха невидими лечители, онези, които толкова грижливо се занимават със световните шампиони, изслушват сърцата им, сбъдват молитвите им, чистят предните стъкла, пълнят резервоара и ви пожелават добър път нататък.

— Разбира се, бях отвратителна, но се чувствам малко по-добре. Къде е Каракас? Предложиха ми и работа в Организацията за подпомагане на бежанците в Банкок. Излишък от самата мен, знам. От кой момент нататък човек спира да бъде нещастна жена и се превръща в уличница?

— Трябва да попитаме директора на операта, Лидия.

— Нищо не разбирам от любов.

— То е защото самата любов разбира всичко, има отговор на всичко, разрешава всичко и просто трябва да я оставиш да действа. Достатъчно е да си вземеш абонаментна карта, за да смениш транспортното средство.

— Наистина го обичах десет години. И когато престанах да го обичам, се опитах да го обичам още повече. Върви, че разбери.

— Вина. Човек изпитва срам. Не иска да го приеме. Бори се с това. Колкото по-малко обича, толкова повече се опитва. Понякога прави такива усили, че се задушава. Всъщност, онова, което се харесва на онези горе, не са нашите победи или провали, а красотата на усилията ни. Опитвали ли сте с пчелно млечице. Изглежда, че придава сила.

— Не разбирам как може да свърши една любов.

— Да, това изглежда дискредитира цялата институция.

— Понякога вече е свършило, но човек не го забелязва, по навик…

Тя млъкна и ме изгледа ужасено.

— Колко е часът?

— Времето е наше.

— Когато Ален излезе от болницата, се опитах. Продължихме да живеем заедно. Имаше афазия и не беше възможно да общуваме…

— Това трябва да е улеснявало нещата, не е ли така?

— Това вашето дори не е цинизъм, Мишел, това е… смърт.

— Да. Горя каквото мога.

— А беше ужасяващо бъбрив, защото при хората с афазия умствената спирачка на говора е унищожена и те непрестанно бърборят… Ала човек не може да изостави един мъж в нещастието му, само защото е спрял да го обича… Но трябва ли да остане при него, защото е спрял да го обича?

— Трябва да се сложи край на психологията, Лидия. Тя прекалено дълго е звездата по афишите. Трябва да сменим програмата. Ще говоря с ръководството.

— Случвало ми се е и да се питам дали не си измислям ловко извинението, че съм спряла да го обичам още преди катастрофата… Наистина беше ужасно. Да спреш да обичаш един мъж и да го напуснеш само защото е станал толкова… различен… Хубава работа, нали?

— Истински конкурс за красота, няма що.

— Той се беше променил. Беше станал някой друг.

— Върнете ни парите!

— И си имах извинение: той беше отговорен, макар и невинен, за смъртта на дъщеря ми… Ами ако и това, отговорността, която му бях лепнала, беше само извинение, за да го напусна?

— Психологията е богата с всякакви възможности. Неизчерпаеми съчетания. И е позволено човек да мами. Позволено е да добавя, да маха и да разменя пуловете. Всички ходове са позволени и човек винаги играе срещу себе си. Защото щом има безкрайно много пулове и безкрайно много съчетания, има една-единствена кралица — вината. Но, какво пък, без психология щяхме да бъдем животни. Животните сигурно се кефят. Има един поет, Франсис Джеймс, който ни е оставил едно много хубаво стихотворение: „Идете в рая, заедно с магаретата“.

В очите й се появи мъничко приятелско веселие.

— Най-накрая ще успеете, Мишел. Като човека каучук от „Клапсис“, за когото ми говорехте. Огъвате се толкова добре и толкова яростно, че накрая ще успеете да се завържете на юмрук и да се напъхате в кутия за шапки.

— Ами все нещо трябва да направим с живота си, мамка му.

— За какво са всички тези крясъци, Мишел?

— Крясъците винаги са били висше проявление на човешкото. Цялото човечество само бръщолеви и не успява да открие разбираем, братски език. Но то поне крещи, от единия до другия край на земята, и тези крясъци са напълно разбираеми. Не казвам, че ще има милост, Лидия. Не казвам, че ще има край на зверствата и отмяна на наказанието. Не знам дали един ден ще се появи Спартак и краят на робството, но знам, че между нас вече има страхотни трошачи на окови. Флеминг победи инфекцията. Солк — полиомиелита, туберкулозата беше матирана, а съм сигурен, че и ракът изживява последните си добри дни. Загиваме от слабост, а това позволява всяка надежда. Слабостта винаги е съществувала поради въображението. Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална. Мракът сигурно се е опулил, когато хората за първи път са му драснали клечката. Какво е направил мракът? Хукнал е да се оплаче на тате. Не, това не е песен на диваци. Само слабостта мърка така, а аз й вярвам. В същия този момент някъде, в някоя лаборатория има един слаб човек, който се бори и ще ни даде нашата победа. Именно в лабораториите човечеството чертае линиите на бъдещето в дланта си. Точно в лабораториите оживява и добива реалност декларацията за правата на човека. Пребиха ни — вас и мен. Победени сме, няма спор. Но всички победи минават през това. Почти пиян съм. Къркан. Гроги. За нищо не мога да се хвана и ръцете ми са като вятърни мелници. Несъмнено. И доверието ми вероятно е само пиянска еуфория. Добре. Но ние сме прекалено слаби, за да можем да си позволим да бъдем победени.