Тя караше много бавно, сякаш се боеше да не би да стигне някъде.

— Във всичко това има нещо безсмъртно, Лидия. Нужен е много смях. Някога това се наричало човешка чест. Защо не му… помогнахте?

— И да прекарам живота си във въпроси дали не съм помогнала на съпруга си да умре, за да сложа край на неговото страдание, което аз не мога повече да понасям? Говорихте за братство… Опитах. Но да се обрече човек на някого, защото е спрял да го обича и това е несправедливо, да се обрече човек на някого в името на някаква етика, в това няма нищо живо и реално. Това е хуманизъм, в който не е останало нищо хуманно, противоестествен акт, и Ален никога не би го приел, докато беше… цял. В началото той не знаеше, че никой не може да го разбере. Смяташе, че има някакъв заговор и го бе обхванала мания за преследване… В болницата видях двама души с афазия, които едва не се бяха счепкали, защото всеки от тях мислеше, че другият му се подиграва… Един много красив и много изтънчен мъж, който ме хващаше за ръка и нежно ми говореше: попо тенджерка ко ко ко и правеше това с часове. Мисълта беше непокътната, но оставаше заключена с два катинара. А и му бяха останали две десети от зрението. И за мен той вече беше само причинителят на катастрофата… Колкото повече го обвинявах, толкова повече се мъчех да го обичам. Но в името на какво? В името на какво, Мишел? На някаква идея за справедливост, мисля… или за несправедливост. За някаква солидарност между оцелелите. Отказ да се подчиним на варварщината. Почти въпрос на… цивилизованост, знам ли. Но бях принудена да призная, че вече не става въпрос за Ален. Не се обричах на човека, а на идеята си за човек, а в крайна сметка в това няма нищо човешко. Ура за знамето, ура за честта, но това не беше живот. А съществуваше и Соня. Вярата й в нещастието се оказа напълно оправдана и тя беше на висота, тоест възхитителна. Вече трийсет и пет години живееше от своята сърцатост и не бях в състояние да вляза в надпреварата. Тя беше сред свои. Съпругът й, братята й, а сега и синът й. Избиването на цялото й семейство за нея не беше чудовищно, то беше законът на рода. Не знам дали този закон наистина е изсечен в скала, но е твърде вероятно — тя е от скала. Долината на сълзите. Тук сме, за да страдаме. Да бъде Божията воля. От скала, казвам ви, и не можеше да се лиши от това, да сложи край, защото то е добро извинение: човек не може да бъде щастлив, просто не бива да опитваме, и всичко е наред. Можем да мислим каквото си искаме за орестиите и за гръцката трагедия, но за мен най-важното е, че представленията са се разигравали на открито, за да може някой, там горе, да може да се посмее. Искам да кажа, че в хуманността има капка лудост, която не е капка човечност… Това е. Изслушахте ме. Много мило. Надявам се, че съм успяла поне малко да ви помогна да… забравите…

— Знаете ли, дали си го признаваме или не, но в живота човек винаги разчита да дойде помощ…

— Заблуда…

— Може би, но нали сега сме тук, вие и аз.

— Разкажете ми за нея.

— Нищо. Един ден ми каза: „Дотук и нито крачка повече“. Не беше само отказ от страдание, а и вкус към цялост. Имаше прекалено силен вкус към целостта, за да се задоволи да ближе остатъците в чинията. Отговорих подло: „Тогава двамата“. И получих право на един хубавичък пристъп на гняв. „И дума да не става. Говориш, сякаш само ти обичаш. Ако има мисъл, която не понасям, то е да умра и да отнеса със себе си основанието ми да живея. Никога не съм знаела какво означава «много женствена жена» и «много мъжествен мъж», освен да бъдеш първо този или тази, която обичаш. Така че, обещай ми. Обещай ми да не превърнеш мъката си в леснота, в бягство. Сиво имение, обградено с тръни и руини. О, не! Не искам смъртта да спечели повече, отколкото взема. Няма да се затвориш с два катинара зад стените на спомена. Не искам да се превърна в помощник на камъка. Бяхме щастливи и имаме задължения към щастието.“ Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това — дадох й всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава. Живях от една жена и не знам как другояче може да се живее. Искате спомени? Ето един. Тя лежеше. Вече много я болеше. Бях се навел над нея… Силна ръка, мъжествено присъствие, успокояващо присъствие от типа: „Тук съм…“. Направо да пукнеш. Тя докосна бузата ми с върха на пръстите си. „Ти толкова ме обичаше, че това е почти мое творение. Сякаш наистина съм успяла да направя нещо с живота си. Онези, милионите, могат да продължават да се опитват, но само една двойка може да успее. С милиони може да се брои само до две.“ Други малки подробности ли? Беше силно руса… веселие, което толкова обичаше устните й, че не искаше да си тръгва… Тя не приличаше на вас, вие сте много различна, пък и не става въпрос нито за вас, нито за мен, а за онова, което ни свързва… със своето отсъствие… Има един добре познат израз, създаден, за да се харесва, защото се има за мъдър: „Трябва да горим“. Е, да, ама не — и причината е, че огънят никога не изгасва и няма да изгасне. Виждали ли сте по улицата много възрастни неразделни двойки, които се държат един за друг, докато вървят? Това е то да гориш. Колкото по-малко е останало от единия, толкова повече остава от двамата.

Тя изчака да мине малко нощ и попита много нежно:

— Господи, но какво ще правите с всичко това?

Притворих клепачи, за да го запазя по-добре. Ще живея до дълбока старост, за да ти дам паметта си. И винаги ще имам родно място, земя, извор, градина и дом — сияние на жена. Едно движение на ханша, разпиляна по вятъра коса, няколко бръчки, които ще сме написали заедно, и вече ще знам откъде съм. Винаги ще имам женска половина и ще бъда сам единствено на стража. Всичко, което изгубих, ми дава основание да живея. Непокътнат, щастлив, нетленен… Сияние на жена. Виждах, че още се отбраняваш, че се опитваш да ме слушаш, както човек оценява само качеството на тембъра, свежестта на вдъхновението и в един момент, за да ме отдалечиш от себе си чрез онази насмешка, която винаги ни се притичва на помощ, с гневен жест бе сложила касетка и гласът ми бе заглушен от други, вече складирани вълни от музика. Няколко улици преди това ти плачеше още по-малко от яд и сърдита на себе си, че отстъпваш пред вярата на този истински вярващ до теб, а когато стигнахме до вас и ти отново се озова в ръцете ми, на гърдите ми, това забравено място на мъката, където нищо не може да ни се случи, аз, чието сърце се бе свило, разбрах, че всичко е спасено. „Не се оставяй на лесните решения, Мишел, не ме превръщай в извинение да не обичаш повече — смъртта и така е голяма мръсница, не искам да й давам съкровища. Ще изчезна, но искам да остана жена.“ Когато ти, Лидия, ми прошепна без следа от упрек: „Никога няма да има друга, нали, винаги ще бъде тя“, разбрах, че вече храниш много нежност към онази, която ти бях поверил. Бяхме се върнали и бе дошъл краят на скитничеството, и цареше покой над устието. Беше дошъл краят на голямото преследване, сякаш се бяхме добрали до убежище, заедно с всичко, което ни бе отнето. Дори да не ставаше дума за теб и мен, а за борба за чест, дори ако в прегръдката бяхме като два спомена, все пак беше човешка победа. Не знам дали дъхът ми шепне така, или старият четец в гърдите ми, тъмно е, но някак топло, защото сиянието винаги е по-красиво в такъв обков.

Когато Яник ми обяви деня и часа, бяхме в едно поле в Ейре, недалеч от селцето Иманс, не знаех, че ще запомня тези имена, често паметта ни се затормозява с празни подробности. Тя ми беше говорила за теб толкова весело и толкова приятелски, че за първи път от месеци насам около нас сякаш витаеше начало на надежда. „Искам да кажеш на тази непозната посестрима каква нужда имам от нея. Бих искала да се видя с нея, да й се усмихна, да я прегърна. Съществува една враждебност, ние сме толкова… биологични в живота си, почти сякаш носим на гърба си етикет: «Разклати добре преди употреба». Съществува безпомощна слабост, а това винаги е означавало борба. Вероятно съм ужасна егоистка, но защо искаш да не продължа да живея и да бъда щастлива, когато вече няма да бъда тук? Моля те да не превръщаш спомена за мен в ревниво кътано имане. Харчи ме. Дай от мен на друга. И така то ще бъде спасено. Ще остана жена. Когато заспивам, ще се насиля да си я представя, за да знам на какво ще приличам, на каква възраст ще бъда, как ще се обличам, какъв ще бъде този път цветът на очите ми…“

Тя запали. Разстроеното й лице с тъй нежните бръчки, следи от всичко, което поотделно бяхме преживели заедно, ни даваха двайсет години съвместен живот. Погледът, раменете, бялото безредие на косите, следите от ранима наивност в линията на устните, всичко това беше трепет, боязън, смут…

— Вие сте от онези французи, дето вече ги няма — строителите на катедрали… Не знам нищо за утрешния ден, Мишел. Нямам такива луксозни навици. Изградена съм от малки днешни дни. Знам, че това е една стара, благородна борба, мъжът, жената, двойката, опълчени и напук на всичко, но нямам никакво желание да придобивам историческо измерение. Исках да видя лицето ви, защото тъмнината винаги е малък съучастник. Легнал сте тук, до мен, сред толкова изпотрошени щитове и нащърбени мечове, аз… къде съм аз във всичко това?

— Имам още години живот пред себе си, значи имам за даване.

— Но аз не искам вашия живот. Достатъчно ми е втръснал и моят. Успял сте да направите нещо наистина възхитително: взел сте всичко от Господа и сте го дал на любовта. За мен това е твърде голямо. Прекалено е за една работеща жена. Погледнете ме добре, драги. Удар до удар. Няма да тръгна на кръстоносен поход, за да спася семейния гроб. Някога поне мъжете са тръгвали сами към светите земи. Имам желание да бъда щастлива за своя собствена сметка. Не желая да се боря за щастието на вида. Дори не умея да летя, представете си. Нямам криле. Аз съм нещо дребничко и искам още по-малко. Малко топлина, малко нежност, малко мило отношение, а после нека вихърът го отвее, защо не, защо и вихърът да не бъде щастлив?