— Това е начин да ми кажете, че сте страшно взискателна.

— Ами, да. Страшно.

— Няма да започнем да местим планини. Бъдете спокойна, планините сами ще ни намерят. Ако мислите, че в мен сега има дори частичка: „Заради доброто ви сърце, мадам“, лъжете се. И не ви казвам: „Обичам ви“. Казвам: нека да опитаме. Няма никаква причина да уважаваме нещастието. Никаква.

Тя си облече пеньоара, запали цигара и закрачи от стена до стена, като жестикулираше с ръце с онова обезоръжаващо желание на беззащитните хора за борба.

— Става въпрос най-вече да спасим една жена, нали? Тя ви е казала: „Направи ме някоя друга“. Но аз нямам намерение да бъда само вашият начин да предъвквате спомените… о, извинете ме. Вече не знам. Може би вече не съм способна на онзи напълно трезв поглед, необходим, за да продължим да се борим, наречен заслепение. Не знам вече кой беше казал, че в живота всички успехи са провали, които са се провалили…

— Ларошфуко?

— Не, не е Ларошфуко.

— Оскар Уайлд?

— Не.

— Е, тогава е лорд Байрон.

— Не.

— Чуйте ме, Лидия, предлагам ви най-доброто. Ларошфуко, Уайлд, Байрон. Върховни. С мен винаги сте на върха. Засмейте се, така става по-светло. И не ми казвайте: „Не ви познавам достатъчно“. Все пак няма да ми разправяте, че трябва „да се държим разумно“, след като всички шансове са на страната на двама души срещу необяснимото, нали? Затворете очи и ме погледнете. Не с всички истини може да се живее. Често в тях няма парно и човек може да пукне от студ. Небитието не ме интересува, точно защото съществува.

— Романтик?

— По отношение на лайната, да. Не става въпрос да отричаме реалността, а само да не й се оставим да ни влачи. Ако не бяхме толкова щастливи, щастливи до степен да не забелязваме врага, щяха навреме да открият Яник и вероятно да я спасят. Бяхме забравили, че щастието винаги е обградено от зъби. Отначало скрит, неподозиран, врагът се показа, когато вече си беше натъпкал търбуха. Стопроцентова, извратена мръсотия, злобна низост. Говорехте за изпотрошени щитове и нащърбени мечове, ами да, насъбират се. Необходима е още много слабост. И тази слабост, тази крехкост, мимолетното потръпване на нашия живот, това именно се нарича душевна сила. Сигурно сте забелязала, че думата „душа“ е изчезнала от речника ни. Хората предпочитат да не се отъркват много-много в нея — тежи. Сигурно е доста забавно — вие и аз, два спасителни пояса, които се опитват да си помогнат един на друг, но аз приемам честта да бъда палячо. Подчертавам дори, че нещото, което почти можем да наречем човешко лице, е било създадено именно с плюене и бой с торти… не бих искал дори за миг да се усъмните в пълната ми преданост към жената, която вече не е тук — това не би могло да умре — и сега е ваш ред…

В гласа й, в очите й още упорстваха остатъци от желание за борба. Добре познавах тези нотки, обезоръжената агресия, пърхането с крила — беше обзета от паника, защото откриваше, че още може да вярва.

— Не знам дали си давате сметка с какво безразличие, за да не кажа с каква жестокост към мен безумствате да обичате още веднъж, още една жена, а като ви гледа човек как искате да прекосите океана с плуване, има желание да се хвърли във водата и да ви попречи да се удавите… Един отчаян мъж е много подвеждащ…

— В такъв случай?

— В такъв случай, жалко, че не мога да свиря на китара, Мишел, можехме да направим хит. Соня познава директора на операта, можеше да ни уреди прослушване.

— Да, да, иронията, знам. Човек се отбранява както може. Но ако един ден спра да обичам, значи не са ми останали дробове. Вие сте тук и има сияние на жена, а нещастието спира да бъде качество на живота. Пет сутринта е, сигурно вече всичко е свършило и не е останал камък върху камък, а това означава само, че трябва да се гради. След като нещо е било разрушено до основи, идва момент, в който се оказва непокътнато. Пея ви един първобитен, див химн, защото няма друг начин да си живял. За „Илиадата“ казват, че е епопея и се възхищават на хилядите героични битки в нея. Много по-трудно е човек да говори за двойките, които остаряват в нежност, а те са най-красивите ни победи. Може би не чувствате колко съм обичал, обичам друга жена и така можете да се отвърнете от мен. Или пък кажете: „На нас, жените, ни е писнало да бъдем майчиците, които все носят нещо“. Ами! Кой ви говори за тези блуждаещи половинки? Говоря ви за двойката, а в двойката никой не знае кой е земя и кой слънце. Тя е друг вид, друг пол, друга страна. Или пък ми разправяйте за „самостоятелността“, тази прословута „независимост“ на сепаратистите, тези нужници „жени“ и „мъже“, в които човек се усамотява, за да се надвеси влюбено над самия себе си. „Независимият мъж“ и „независимата жена“ е мълва, долетяла от другаде, от големите ледени самоти, където има само кучешки впрягове и човек трябва да слуша почтително: това е честта на нищите. След малко ще си тръгнете, но някои мигове имат памет. Мимолетното живее от проблясъци и не чакам рента от щастието. Ще погледна часа, ще стана, ще се облека, ще ви благодаря: „Много мило, че ми правихте компания, времето мина бързо, надявам се, че гласът ми не е пречил много на съседите“, а вие ще можете да се срешете, да се пооправите, „ще си възвърнем разума“, както казват трезвомислениците, онези трезвомислещи, чието име дори вече звучи като мазнини в кръвта. Толкова е банално, толкова често се случва в нашия селски панаир, хората живеят от дрънкулки, обичта е въздушна като копринен шал, позната е и овехтяла до вътъка, искаме да убием ехото, защото се повтаря, но за да се принудим да кажем отново нещо, ще трябва първо да си изтръгнем гласните струни. В нищо не приличате на нея и именно с това поемате щафетата.

— Мишел, Мишел…

Тя седна на края на леглото до мен. Може би ме слушаше, но още нямахме глас. Нашият глас все още е само начин да върнем взетото.

— Боя се, че животът не е на висота, приятелю мой. Прекалено бързо губи дъх. За беда има камъни, които не мечтаят за ехо, а това е много народ.

— Да, има един велик поет, който го е изразил превъзходно, велик поет, който нищо не е написал, който не е говорил за любовта, и по този начин е успял да каже огромната част, която заема в живота ни нейната липса… Жал ми е за тях. Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите. Не ви моля да се отдадете с мен на някаква религия, знам, че искахте само да помогнете на една жена и да направите смъртта й по-мека. Говорихме си цяла нощ, но не съм ви казал почти нищо, защото за нея ми говорят вашите устни. И никога няма да узнаете как вярваше тя във вас и какво доверие ви имаше. Често ходехме във Фло, тя предпочиташе големите гори пред морето, което е толкова променливо. Знаеше, че е изгубена, но в пейзажите това не беше видно. Когато я питаха от коя зодия е, тя отговаряше през смях: „Светулка“. Обичаше да докосва черните скали, които мечтаят за трепет и мимолетност. Вървяхме между дърветата като за среща с друга двойка след хиляда, след десет хиляди години, защото и животът има нужда от основание за живот. Тя казваше, че у мен имало идеализация и че така се губела реалността на една жена и още по-добре, защото така тя се чувствала по-малко тленна, лишена от своята човешка природа и ставала по-малко смъртна. Много добре си спомням онова място и онзи път, там имаше зелено мочурище, осветявано от водни кончета, бегли проблясъци между слънцето и сянката. Врагът вече беше завзел подстъпите, дните ни бяха преброени и тя влагаше в теб надеждата си. „Бих искала тя да дойде тук през същия сезон, когато се завърне розовото петно на изтравничето, и в нейната ръка твоята ръка ще си спомня за моята. Би трябвало и няколко красиви стиха, но какво да се прави, за поетите да говорят за любов, е липса на оригиналност, което винаги изисква огромни средства. Когато човек е тръгнал да проучва Марс и да ходи по Луната, любовта и двойката, без майтап, си е чисто вкопчване в миналото. И въпреки това кой ли вече е казал, че всяко женско начало е мъж и всяко мъжко начало е жена? Никой. Знам, че е невероятно глупаво да те изоставя заради известни технически проблеми, органични истории, вирусни, Бог знае какви, но, довери ми се: ще бъда за теб друга жена. Много мисля за нея. Дори са забавни всички грижи, които полагам за нейната красота. Не я познавам, на нея може и да й липсва братско чувство, и тогава ще си имаме проблеми — тя и аз. Всъщност съм й помогнала много, защото ти няма да можеш да живееш без мен, а това винаги означава вече готово място за друга. Не искам да си тръгна като крадла, и ти трябва да ми помогнеш да остана жена, а най-жестокият начин да ме забравиш ще бъде да не обичаш повече. Кажи й…“ Но за какво, Лидия? Ти знаеш, наясно си — ето ни тук. Няма нужда да измисляме хляба, водата не може да дава уроци на извора, сърцето не обяснява на кръвта от какво живее… Отдавна вече знаем как са се образували неодушевените светове и от каква вкаменяваща липса на женски устни. Нека да продължат да се жалват, че земята е само прах, напълно безразлично ми е кой е прах и кой Господ, защото нито единият, нито другият са жена. Дори понякога съм отивал да погледна катедралите в Реймс и Шартр, за да видя как може да се обърка човек… Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм от там.

Тя се наведе над мен и не знам дали върху това все пак тъй близко лице, вече я имаше, или тя само ми даваше да пия. А след това във внезапен порив ме прегърна и ме притисна до себе си като в най-далечните ми спомени.