Ромен Гари - Сияние на жена

Когато отворих очи, виделината на деня нахлуваше през пердетата с цялото си шумно шествие от кофи за боклук. Невидимото губеше властта си сред бързея на нощните води и разни мебели, вещи, дрехи и циферблати ме обграждаха като доказателства за материалност. От Лидия виждах само ръка, която се носеше по браздите на нощта, и една самотна, празна длан. Наведох се към нея и се скрих още за миг. Вероятно тя се преструваше на заспала, за да направи нещата по-лесни за мен. Може би чакаше да си тръгна, защото един живот е дълго нещо и сигурно я беше обхванал страх. Станах и се облякох. Чистачката щеше да дойде след час, но исках да бъда там преди нея. Исках да седна до нея, да почакам малко, защото в крайна сметка не знаем нищо за смъртта, пък и никога не сме имали нужда да си говорим, за да се разбираме. А се бяхме договорили помежду си, че след това няма да я гледам.

— Не знам как ще изглеждам. Говорят дори, че човек изглеждал спокоен и умиротворен, което е просто една мръсотия в повече…

Върнах се в стаята. Лидия я нямаше. Открих я в кухнята. Седнах безмълвно срещу нея и изпих едно кафе. Светлината на деня тършуваше по лицето й и как ми бяха скъпи тези следи от гуми, тази саждива бледност, тези бръчки! Сутрешният вехтошар минаваше оттук напразно и носеше обич към всичко, което уж идваше да изпомачка.

— Бих искал да дойдеш там с мен, Лидия.

— Добре.

— След това ще заминем. В теб ли е паспортът ти?

— Да. От известно време се канех да избягам.

— Ще продължим направо за летището. Може да спрем в Мексико.

Телефонът иззвъня. Дълго. Тя не реагира.

— Това е Ален. Обажда се всяка сутрин… Няма да замина толкова далеч с теб, Мишел. У теб има някакво религиозно настървение да обичаш една жена, което е много по-близо до религиозното настървение, отколкото до жената. Твоето падение е твърде високо за мен. Ти си пиян от мъка и не знам кой си всъщност. Замини сам и след три, след шест месеца се върни и ще се опитаме да се запознаем. Ще видим. Искам да се самозалъжа и даже само това искам, но трябва да ми помогнеш. Трудно нещо е, ежедневно, стъпка по стъпка, милиметър по милиметър. Хората винаги пълзят един към друг. Засега ти не си ти. Ти си тя. И бих казала дори, че не става въпрос само за нея, нито за теб, още по-малко пък за мен, а за някаква висша борба. Ти водиш някаква дива битка за човешкото щастие. Отказваш да се признаеш за победен. Стоиш със свити юмруци. Добре разбирам, че става дума за всички нас, както всеки път, когато става дума за края на мъката. Мисля си за онези възхитителни швейцарци и шведи, които под руините на Бейрут спасяват много повече от хората, които спасяват, дори когато не успеят да спасят никого… И толкова обичаш една друга жена, че е прекалено лесно за вземане.

— Ти правиш сметки, Лидия. Не знам какво означава да се надяваш трезвомислещо. Да обичаш, е приключение без карта и компас, където може да се изгубиш единствено от предпазливост. Ти размисли и смяташ, че имам сляпа вяра в женското присъствие. „Той е влязъл да се помоли в първия срещнат параклис.“ Но кажи ми, кой на тази възраст ще седне да ти говори така? Кой би се осмелил? Кой днес би се осмелил да иска постоянство? Кой би се осмелил да ти каже, че честта, мъжествеността, смисълът и смелостта да бъдеш мъж е една жена? Още веднъж: не те моля да ме обичаш, говоря ти за братство. Моля те да бъдеш до мен, за да оскверним мъката. Няма по-висша възхвала на човешкото. Една жена и един мъж, и ето как само едно хвърляне на заровете преобръща случайността. Имаме нужда от много благочестие, за да се открием между всички лъжливи катедрали.

— Мишел, изкуственото дишане може да върне към живота, но не е начин на живот.

— Ще живеем след това. Засега става въпрос само да дадем шанс на шанса. В тези времена всеки крещи от самота и никой не знае, че крещи от любов. Когато крещим от самота, винаги крещим от обич.

— Всичко, което казвам, е, че може би е по-добре да останем в Париж, защото е много по-трудно, отколкото в някоя страна от мечтите, и така много по-бързо ще знаем за какво да се вкопчим…

Тя сведе очи. Ръката й нервно си играеше с трохите. Нещо потъваше. Нещо изтичаше и не знаех как да го задържа.

Телефонът иззвъня.

— Нали виждате — рекох. — Тук непрекъснато ще звъни. При вас, при мен. Трябва да заминем.

Тя държеше чашата кафе с две ръце и мислеше. Наистина бяхме посред бял ден и в една кухня.

— Добре. Ще си приготвя куфара.

Внезапно се сетих къде бях оставил пътническата си чанта — в ложата на сеньор Галба. Там беше паспортът ми и пътническите чекове. Лидия откри в телефонния указател номера на „Клапсис“, но никой не отговори. Спомних си, че маестрото е отседнал в „Кийон“ и се обадих в хотела.

— Бих искал да говоря със сеньор Галба, моля.

Обади се женски глас и аз повторих въпроса си.

— Кой го търси?

— Кажете му, че е неговият приятел от Лас Вегас.

Мълчание…

— Вие сте му приятел? Той… той… Не бихте ли могъл да дойдете тук, господине? Нещо не е наред.

— Сърцето ли?

— Не, но наистина е странен и…

Познах гласа — това беше момичето от тротоара пред „Клапсис“.

— Заговорихме се тази нощ, госпожице, бях с кола и с една приятелка.

— А, хубаво, значи го познавате добре. Той ме помоли да му правя компания в хотела и… Не искам да оставам тук. Той ме плаши.

Отново мълчание, а после гласът на сеньор Галба:

— А, вие ли сте. Да, чантата ви е при мен. Забравихте я в ложата ми… Апропо, знаете ли, че Мато Гросо умря?

— Още не съм чел вестниците.

— Да, сърцето му не издържа. Ей, така… пуф!

— Смрт.

— И-мен-но. Случва се с най-добрите. Бях много привързан към него и жена ми много го обичаше. Беше стар и го беше страх да не остане сам. Избра да си тръгне пръв… Много беше тревожен. Но аз съм добре и имам договори за десет години напред. Тези хора знаят какво правят и предполагам си давате сметка, че няма да искат да се окажат с дупка в програмата, и то от моята величина. Мато ужасно ще ми липсва, но се е излъгал. Доказателството е, че сега говоря с вас. Нали гласът ми не е като на човек, който ще се трупяса всеки момент, нали?

— Съвсем не.

— В пълна форма съм. Дори прекарах нощта с една женичка.

— Поздравления.

— Но не знам какво ще правя без кучето.

— Намерете си друго.

— Да, разбира се, но това отнема време. Не става от днес за утре. Има си общи спомени, общи навици. Той имаше един маниер да слага муцуна върху лапите и да ме гледа, сякаш съм единственото нещо, което има значение в живота му… Познавате ли това?

— Да. Случвало ми се е. Случвало ми се е да сложа муцуна на лапите и да гледам някого, сякаш той е единственото нещо, което има значение в живота ми… Трябва да ви оставям, Галба. Чакат ме.

— Това куче умря преждевременно. Излъга се. А пък имаше страшна интуиция. Можеше все пак да подуши, че ми остава още известно време. Нещо обърка прогнозите. Преливам от живот, можете да ми вярвате. И имам най-добрия номер на света. Тази нощ пак го репетирах. Не-о-про-вер-жим! Това казва всичко. Мм?

— Ще намина да взема чантата си след малко. Оставете я при портиера.

— Ама не, не, качете се, качете се. Стая петдесет и седем. И вие ли заминавате?

— Да.

— Далече ли?

— Каракас.

— Много красив град. Качете се направо в стаята. Бях с една приятелка, но тя току-що си тръгна. Дори не изчака да й платя. И тя е от тревожните. Елате, елате. Изпитвам ужас от хотелските стаи. Разчитам на вас.

— Вижте, Галба, жена ми е починала тази нощ, трябва да мина да я видя. Но веднага след това ще дойда.

— Чудесно. И най-вече, не изтрезнявайте!

— Няма такава опасност.

Отидох до кухнята, не се сещах къде съм забравил нещото, което търсех и вече не помнех какво е то. Нямаше го в кухнята и се върнах в хола, след това в спалнята, но го нямаше. Лидия отваряше гардеробите и хвърляше разни неща в един куфар. Избягваше да ме гледа, сякаш я беше страх да ме види. Може би се чудеше какво чакам и защо не тръгвам, винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват. Във Валдемоса бях видял две така преплетени маслинови дървета, че човек не можеше да ги различи едно от друго. Но то е при маслините.