Отидох в антрето и там намерих шлифера и шапката си. Сложих ги. Върнах се в хола, седнах в едно кресло и останах там доста време, като се опитвах да си спомня какво ми липсва и какво търся. Боляха ме ръката и гърдите, там, откъдето я бяха изтръгнали. Станах и грижливо прерових джобовете си, защото бях целият в пот. Върнах се в спалнята.

— Извинете, не бихте ли ми услужили с кърпичка? Ще ви я върна следващия път, когато се видим.

Тя ми хвърли странен поглед, отиде до гардероба, взе кърпичка и ми я подаде.

— Наистина съжалявам, че ме виждате в това състояние — казах. — Нямах време да се преоблека.

Тя ме слушаше много внимателно, не казваше нищо, избягваше да ме гледа и подбираше дрехите, които трябваше да сложи в куфара. Седнах. Бях доволен, че мога да говоря на някого.

— Ризата ми не е сваляна от гърба ми три нощи, а самобръсначката ми е в чантата, която забравих при сеньор Галба, който прави прочут по целия свят номер с дресура в „Клапсис“. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Трябва да хапнете нещо.

— Не, благодаря, извинете ме, след малко ще се поосвестя.

— Искате ли да ви извикам такси, или аз да ви закарам?

— Мисля, че ако ме придружите там, ще е далеч по-симпатично. Виждате, че нещата съвсем не са оставени на случайността, щом се срещнахме. Съществуват благоразположение, грижа, помощ и защита. Сигурен съм, че сеньор Галба много се грижи за животните си, макар че намирам забавленията му за доста жестоки. Мисля също, че би било още по-фрапиращо, ако той не се показваше на сцената и оставаше невидим зад кулисите. Щеше да е донякъде по-истинско. Въпреки това смятам, че ние все пак трябва да продължим да правим усилия. Винаги може да се направи и повече. Второто дихание е силно насърчавано, и даже ми говорят за трето и четвърто, но то е от дискретност. Границите на издръжливостта трябва да се разширяват все повече, не съществува световен рекорд, и винаги може да се направи повече. Човек не бива да отглежда мъката си, в това е всичко. Говори се, че когато американските космонавти стъпили на Луната, открили там китайци. Възмутени, тъй като всеки знае, че китайците не разполагат с необходимите технологически средства, те ги натиснали да дадат обяснение. Как така сте тук, как сте стигнали до Луната, противно на всички природни закони? И тогава едно от дребните китайчета сложило юмрук върху юмрук и изиграло стълбичка, като обяснило с широка усмивка: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“. Виждате, че няма място за отчаяние. Ще се изкачим един върху друг и ще стигнем. Не знам какъв ли сеньор Галба ще открием там, но ще му отрежем ушите, като започнем от рака, силата, омразата и безумието, ще победим, защото сме най-силните, в света се готвят огромни сили, които още не са дали плод, едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Но бях безсилен срещу насочения към мен спокоен поглед. Попитах:

— Поставяте ме под наблюдение ли?

— Не може да продължавате така…

— Мога, Лидия. Няма поставен рекорд. Винаги може да се направи повече. Следващият път ще отида да тренирам на голяма надморска височина като шампиона Вирен, когато се готвеше за Олимпийските игри.

Телефонът пак иззвъня. Писна ми да бъда все на слушалката. Вдигнах. Един насечен, настойчив глас:

— Дзидзия? Кокомо галет попо мазабет дъж, дъж…

Разсмях се. Сеньор Галба — Другият, онзи, който много се пази да не излезе извън кулисите, наистина не отстъпваше пред нищо. Кокомо галет попо мазабет дъж, дъж… Няма значение как, само и само да постигне малкия си комичен ефект. Протегнах слушалката на Лидия.

— Това е световният шампион. Съпругът ви. Наистина мисля, че той държи титлата засега.

Тя ми изтръгна слушалката с поглед, който се целеше прекалено високо и далеко за моите зрителни способности и който пътьом спря на мен. Тя плачеше едва-едва, като сдържаше сълзите си, защото вероятно си казваше, че денят ще бъде дълъг.

— Да, да, Ален, знам. Всички го знаем. Учим го всеки път, когато Господ прави нещо и накрая го научаваме. Знам, че не си виновен. Не си отговорен. Това се нарича нелепа катастрофа. Сложил си малката на задната седалка и си карал бавно. Знам какво искаш. Но не мога да ти помогна, защото Соня е винаги там и ми няма вяра. Онзи ден ме претърсиха. И така, трябва да продължим, да изтърпим болката, това е много красив израз. Сигурна съм, че сега можеш да разбереш няколко думи и напредваш. Вече успяваш да кажеш „Дидия“ и „бичам“. Ще става все по-добре, ще видиш. Знам, че Соня е до теб и се усмихва. Смелост, смелост и пак смелост. Трябва да продължим. Ще успееш, Ален, няма никакво съмнение, ще успееш…

Подшушнах й:

— Кажете му: ще успеем, защото сме най-силните. Дългият път. Изгубихме една битка, но не сме изгубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета. Александър Велики, Ницше, Че Гевара, Маркс, Де Гол, Мао. Израелците ще изпратят командоси. Войници, от върховете на тези пирамиди. На оръжие, граждани. Край нас се издига кървавият пряпорец на тиранията. Ще ги победим. Ще спрем дори разсейките. Господ на справедливостта и добротата, двете уши и опашката. Олѐ олѐ. Три милиарда Спартаковци. Свободата води стъпките ни. До стената. No pasaran. Бой последен е този. Докато има хора по тая земя. И започваме отначало: ще победим, защото сме най-силните. Дългият път. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Усетих длан върху рамото си.

— Извини ме, Лидия. Малко скърцам, но винаги когато се разтърсват веригите, става така…

Станах.

На улицата имаше цветарски магазин.

— Какви цветя обичаше тя?

— Всякакви.

Тя се върна с цял наръч в бяло и розово.

Сложих куфара й в колата.

— Накъде?

— Улица „Вано“.

Имаше доста народ пред къщата.

Портиерът стоеше отвън, както и фризьорът със съпругата си.

Погледнаха ме с уважение, сякаш нещастието ме беше издигнало в техните очи. Шуреят ми се беше свлякъл в креслото.

— Ти знаеше, че тя ще направи това, нали? Наговорили сте се… Нямаше право да я оставиш да го стори… Докато има живот, има и надежда…

— Точно така. Загубихме една битка, но не сме загубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Той повдигна рамене и се опита да бъде лош.

— И какво ще правиш сега? Ще преобзаведеш апартамента ли?

Казах му истината:

— Ще се опитам да бъда щастлив. Госпожа Лидия Товарски… шуреят ми…

Доктор Талер ми стисна силно ръката с дълъг поглед право в очите, а другата му ръка лежеше на рамото ми.

— Смелост — рече той, сякаш очакваше още клиентела.

— Доктор Талер, който представлява тук медицинското тяло. Госпожа Лидия Товарски.

— Приятно ми е — рече докторът и не успях да сдържа смеха си.

Зад гърба си чух гласа на шурея ми.

— Пиян-залян… Естествено, нали й дължи всичко.

Обърнах се.

— Точно така.

И допълних:

— И така ще продължава. Има достатъчно за цял живот, че и за два. Тя ни оставя средства за живот.

Те ни гледаха с онова неудобство, което се старае да не вижда много-много. Бях дошъл с друга жена и без усилие можеха да доловят, че между нас има някакво много нежно съпричастие, а притеснените им физиономии бяха смешни до… Бях негодник. Не уважавах нещастието, неговите права, привилегии, договорености и приличие. Арогантно се изплъзвах от почестите, които всички му дължим. Това беше предизвикателство, неподчинение и отказ да му се подложа, което винаги означава липса на благовъзпитание. Беше оскърбление към величеството, принизяване на свещеното, обида към държавния глава, накърняване на абсолютната власт, а и тази жена, която спокойно стоеше до мен като стража, сякаш не осъзнаваше, че тук е място на траур. А аз виждах, че Яник не диша вече, че е „мъртва“, както казват онези, които не изпитват никакви съмнения. Пак беше облякла горнището на моята пижама и не мисля, че беше само по навик.

Взех един стол и седнах пред леглото. Завесите бяха спуснати, но имаше достатъчно слънце.

— Виждаш ли, тя е тук. Донесла ти е цветя. Всичко е както го поиска ти. Ще се опитаме да те направим щастлива. Ще бъде малко трудно и ще има препъвания, празнини, несръчности, моменти, в които ще ни липсва вдъхновение, както във всяко дългосрочно дело, но всеки от нас е преживял много, а това винаги издълбава бърлога за двама. Ти знаеше прекрасно, че никога не бих могъл да живея без теб, и така остави много празно място за нея. Никога повече няма да й говоря за теб, както ти обещах, защото ти не желаеше да я обременяваш с друга, не искаше да налагаш твоите вкусове и твоите навици и искаше тя да бъде свободна от всяко сравнение. Ще скрия всички снимки и всички вещи, които ти обичаше и няма да живея със спомени. Винаги ще ми бъде достатъчно да виждам горите, полето, моретата, континентите и света, за да обичам малкото, което ми остана от теб. Толкова бързо мина и тъй далеч отлетя. Нали си спомняш онези маслинови дървета във Валдемоса, така преплетени, че беше невъзможно да бъдат различени? Разделиха ни с брадва. Разбира се, че ме боли, особено ръцете и гърдите, там, откъдето те изтръгнаха, очите, устните, там, където остана вдлъбнатина от твоето отсъствие, но този дълбок и незаличим белег се превърна в светилище на жена, в което всичко е готово да я приеме, да я благослови и да й даде какво да обича. Тя е тук и те гледа, за да види кой съм аз, откъде идвам, от какво съм направен. Тя е разтревожена и й трябва време, все още сме малко чужди един за друг, колебаем се, не сме уверени, липсват ни още сдърпванията, сблъсъците, неразбирателствата, откриването на скритите ни страни, на недостатъците и дребнавостите, всички онези несъвместимости, които ще ни помогнат по-добре да се вдълбаем един в друг, да изпипаме отношенията си, да се напаснем, постепенно да се нагодим по формите си, и тогава нежността ще додаде на единия онова, което не достига на другия…