Ромен Гари - Сияние на жена

Около нас за малко още имаше погледи, тежко уважително мълчание, подобаващи физиономии, ръце, които трябваше да стисна, да благодаря, да гледам да не строша и да не разлея нещо, и за какво да размътвам техните обичаи, не съм народен трибун и нямаше знамена и барикади, нямаше да ги призовавам към борба и бъдещи победи, и само тихо мърморех: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“.

Една възрастна дама, която не познавах, ми се усмихна на стълбището:

— Аз съм госпожа Жамбел и живея на втория откъм двора. Синът ми беше убит в Алжир.

Благодарих й. Опитваше се да ме утеши.

До колата имаше павилион за вестници, а по първите страници се мъдреше заглавие: „Живот на Марс, нови надежди“.

Къщата, в която пиша сега, е близо до морето и слушам неговия шум. Слушам го внимателно, защото идва от дън вековете. Вероятно ще има нови светове и гласове, които все още никой не е чувал, щастие, което няма да е с вкус на устни, радост, която никой не си е представял и някаква пълнота, която няма да бъде единствено сияние на жена, но аз живея само от най-древното ехо. Човек живее само от онова, което не може да умре. Нощите приятелски идват и ми позволяват да споделя малко от съня й. Щом затворя клепачи, всичко отново става непокътнато. През деня имам за компания моя брат Океана — само океанът има гласовите възможности, необходими, за да говори от името на човека. Вероятно сгреших, че се държах с Лидия сякаш тя беше тя. Толкова малко се познавахме все още и всичко беше толкова крехко, около нас имаше град, улици, коли, не беше място за молитва, а и коя жена би приела да бъде просто храм, в който човек идва да почете всевечното? Тя ме слушаше изключително внимателно, сякаш всичко, което говорех, доказваше правотата й. С разпилени коси и затворено, почти враждебно лице, тя сякаш черпеше от гласа ми сила, която я отдалечаваше от мен.

— Какво има, Лидия?

— Знаете ли, че Павароти, великият тенор, дори не поглежда партньорката си, когато дава най-доброто от себе си? Може да се видят и вярващи, които живеят единствено от вярата си, а култът се превръща в самоцел, което винаги е помагало на религиите да карат без Бог.

— Не разбирам…

— Хората спират в първия срещнат параклис, за да се помолят. При басите най-красив глас има българинът Христов. Харесвам и Пласидо Доминго. Съществуват и рапсодиите, и Бетовен, и Вагнер, и Вивалди, и всичко останало. Мълчанието обича нашите крясъци, те го обгръщат особено сполучливо. А познаваш ли грегорианските хорове? От единия край на света до другия. Време е да уволним директора на оперния ни театър, Мишел. „Отчаяните писъци, са най-красивите писъци“ прекалено дълго вече стои в програмата. Ние сме нечий кървав бифтек. А го има и това, че не желая да бъда теоретична жена.

— А това означава?

— Църквата. Вярата. Култът. Не желая да бъда инструмент на култа. Жено-наша-която-си-на-небето. Аз съм само едно пребито куче. Не знам кой от двама ни помогна повече на другия тази нощ. Да речем, че за малко сме се облегнали един на друг. А това вече е много. Никога няма да го забравя. Ти ми върна до известна степен усещането за възможност. Бях го изгубила. Знаеш ли, огромно е да откриеш, че след четирийсетте то още е възможно. Не ми трябва повече. Ти ми даде желание пак да бъда жена. Ето, мисля, че стигнахме. Иди си вземи чантата. Ще те чакам в колата…

— Лидия…

— Върви. Стига сме циврили.

— Най-сетне пръв проблясък — казах аз. — Май наистина започваме.

Пресякох фоайето между зелените растения и оставих на портиера няколкото секунди, които му трябваха, за да подчертае равнодушието си.

— Сеньор Галба, моля.

— В петдесет и седми. Някой вече го чака.

Той измъкна един жълт молив иззад ухото си и го забоде някъде над рамото ми. Свенсон се беше настанил до телефона с изпружени крака. Той носеше дрехите си за околосветска обиколка, Афганистан, Кашмир, Катманду, Мексико, червени ботуши със сребристи капси, дънки и вериги с езотерически символи около врата. Дънките и коженото яке бяха обсипани с етикети като куфар: мотел в Аризона, ашрами в Пондичери, „Херц рент а кар“, Акропола, „Шуобс он дъ стрип“, хотел „Нотр Дам“, Дисниленд, царството на развлеченията. Дългата коса и русата брадичка сякаш бяха извадили някакъв евтин Христос от най-старите литографии, а големите черни очила предлагаха помощ и закрила на детинския поглед.

— Чух за тъжната новина — казах аз. — Кучетата би трябвало да живеят толкова дълго, колкото и боговете им.

— Да, законът не е добре направен. Те бяха много привързани един към друг. Отбележете, смятам, че сега сеньор Галба изпитва голямо облекчение. Все пак това си е една голяма грижа по-малко — боеше се да не умре пръв и да остави кучето само. А и кучето също. Искам да кажа, че Мато Гросо беше добро куче пазач, но се страхуваше, че няма да се справи със задачата. Наистина бяха започнали да се боят един от друг. Достатъчно беше сеньор Галба да се почувства малко уморен, и вече трябваше да търча да търся ветеринаря. Вече три години обикалям света с него. Подготвям дисертация върху развлеченията за университета в Упсала.

— Нямам търпения да я прочета.

— Все някой трябваше да започне, но двамата се задържаха взаимно и си пречеха да умрат спокойно, ако следите мисълта ми.

— Следя я.

— Когато човек не е привързан към никого, може да умре спокойно, просто така.

— Смрт — казах.

— Именно. Може би е по-подходящо да се живее без куче, ако е възможно.

— Стоицизъм.

— Затова си мисля, че все пак за сеньор Галба това е едно голямо притеснение по-малко.

— Най-сетне свободен.

— Именно. Когато Мато Гросо умря в ложата му, той прати да ме повикат и аз се разтревожих, защото номерът трябва да продължи, това е шедьовър на дресировката и на публиката никога не й омръзва. И тъй, разтревожих се и попитах: „Как се чувствате, сеньор?“. Той обича да му викат „сеньор“, макар че е италианец от Триест. „Добре, Свен, това куче беше голям нервак. Тази нощ трябва да порепетирам, ритъмът вече не е същият.“ Поръча шампанско, а след това се прибра в хотела, като отведе със себе си Джаксън, шимпанзето и Дора, нали знаете, розовия пудел. Той е човек, който не може без компания. Покани също и една млада особа от улицата, с която имаше мимолетно приятелство. Много обича особите от улицата, защото „те не ви оставят време да се привържете“, както ми обясни. Трябва да ви кажа, че много е обичал една жена, която го е напуснала, а забелязах, че това са неща, които оставят следи…

— Именно.

— Наложи се да дам двеста франка бакшиш на нощния пазач, защото едно шимпанзе, един розов пудел и една млада особа от улицата са неща, които навеждат на съмнения за порнография. Тази сутрин дойдох, за да му помогна да стегне багажа, защото хващаме самолета днес следобед. Ще го оставя да подремне, защото заслужава това. Най-добрият номер на света, господине, няма никакво съмнение. В дресурата не може да се направи нищо по-добро. Не, господине, не може да се направи нищо по-добро.

Той млъкна и зачака, сякаш ми даваше време да поразровя живота си, за да открия някаква реплика.

— Не съм достатъчно осведомен — извиних се аз.

— Ще ми кажете вероятно, че да посвети човек живота си на толкова повърхностен номер… Ама именно, господине, именно. Кой може да даде повече?

— Трябва да се върнете в Упсала и да довършите доктората си, Свенсон. Извинете ме, но ме чакат. Исках само да си взема чантата.

Той се усмихна уморено.

— Разбирам, разбирам. Вие вероятно предпочитате Шекспир. Само че творбите на Шекспир отдават твърде много почит на живота и смъртта, докато сеньор Галба подхожда към тях с абсолютна насмешка…

— Няма да се наредя между шедьоврите, Свенсон. А сега…

— Добре де, елате.

Дискретно почукахме на вратата на петдесет и седми номер, но не получихме отговор. Помотахме се по коридорите, за да намерим камериерката, която пък не ни пусна вътре. Трябвало да се обадим на портиера. Върховната инстанция се произнесе в наша полза и камериерката отвори вратата.

Завесите бяха спуснати, а лампите светнати. Сеньор Галба седеше в едно кресло до камината. Шимпанзето беше на коленете му и му пощеше косата. Розовият пудел се беше излегнал до креслото и при вида на Свенсон размърда опашка.

Сеньор Галба беше по пижама. Очите му бяха широко отворени, лицето му сякаш се бе оттеглило, а носът с мощните ноздри изглеждаше още по-голям, сякаш се бе опитал да изпревари врага. Сеньор Галба беше мъртъв.

Шимпанзето ни погледна, после даде целувка на господаря си и го погали по бузата.

Камериерката изкрещя нещо на португалски, а след това хукна да предупреди ръководството, че са вкарали животни в петдесет и седми.

И тогава Свенсон допусна грешка.

— Джаксън! — извика той.

Не знам дали шимпанзето беше изгубило ума и дума или пък обратното — запази пълно присъствие на духа, но отговори на повикването на името си с рефлекс на голям професионалист. Той изхлипа изплашено, втурна се към поставения на масичката грамофон и изпълни много точно движението, което го бях видял да прави на сцената: включи машинката. Пасо добле „Огънят на Андалусия“ гръмна с цялото си величие и това, което последва, вероятно правеше чест на онова изкуство на дресурата, чиито граници можеше да очертае само втренченият, стъклен поглед на сеньор Галба.