За миг задържа ръка над лакътя ми в приятелски жест.

— Трябва да се върнете вкъщи и да се наспите. Обадете ми се някой ден, когато и двамата ще сме се завърнали от далечните земи, където сме сега…

Мина такси и всичко свърши.

Бях успял да убия половин час.

Върнах се в кафето. Столът зееше от празнота. Имаше пепелник. Приятелят ми от Лас Вегас все така бе на бара и се надигнах, за да ида да му занеса малко морална подкрепа. Един калвадос. Полото от камилска вълна, старото борсалино с широка периферия, хъшлашки килната над дясното око, и грижливо боядисаните коси, оставили красивото сребро по слепоочията, бяха с трийсет години по-стари от спомените ми: Бугати, Дьолаж и, в киното, Джина Манес и Жан Мюра. Носът беше внушителен, мефистофелски, приютил великолепни ноздри. В очите, черни маслини, се четеше незнайна казановска старост, а като контраст на тревогата в погледа, носът сякаш се силеше напред да търси помощ. Той показваше номер с дресура в „Клапсис“ и на другия ден заминаваше на турне с трупата си — един асистент, едно шимпанзе и осем пудела — за Мексико и Южна Америка.

— Световно прочут номер. Дългогодишни усилия… Венецът на един живот. За беда, неприятности със застраховките. Тук…

Той докосна сърцето си.

— Три малки инфаркта. Смрт.

— Моля?

— На сръбски смъртта се нарича смрт. Говоря седем езика, но славяните са намерили най-добрата дума, най-вярното звучене за това… Смрт на сръбски, смерть на руски, smierc на полски… змийско, влечугоподобно… При нас, на Запад, звученето е все благородно: mort, muerte, tod… Но смрт… Все едно мръсна пръдня се изсулва по крака… по-отровна от отровен скорпион. И въобще смятам, че отдаваме на смъртта прекалено много почит.

— Death също е доста съскащо — казах аз.

— Правилно. Ами вие, как я карате след Лас Вегас?

— Никога не съм бил в Лас Вегас.

— Ами добре, друг е бил, някъде другаде. Но винаги е удоволствие. Елате довечера да ме гледате в „Клапсис“. Ще ви резервирам маса. Хората не се срещат отново всеки ден… Или пък елате да вечеряме след това. А? Ето визитката ми.

— Вече ми я дадохте.

— Живея в „Кийон“ на улица „Бо-з-ар“. Първото представление свършва в дванайсет и половина, аз съм на сцената към единайсет и след това в един през нощта. Вероятно имаме общи приятели там…

— След малко хващам самолета.

— За…?

— Каракас.

До нас стоеше един младеж, който искаше жетон за телефона. Но и дума не можеше да става да се обадя. Не можех да призная, че съм тук, съвсем наблизо, и че не съм заминал.

— Преди малко тя беше очарователна. Не искам да бъда недискретен… изглеждаше като раздяла.

— Имате проницателен поглед.

— О, не беше трудно. Веднага си казах: това май е краят.

— Точно така. Cheers!

— За ваше здраве. Келнер, още едно от същото. Толкова жени съм познавал през живота си, че, тъй да се каже, винаги съм бил сам. Твърде много, значи ни една.

— Проникновено разсъждение.

— Всъщност точно така ми дойде идеята за моя номер… Не го изпускайте.

— Някой ден — рекох.

— За жалост скоро ще бъда принуден да сляза от афиша. Застраховките са наистина гадно нещо. Зарязват ви при първи случай. Единственото, което ме безпокои в цялата работа, е Мато Гросо.

Кралският пудел наостри уши и вдигна голата си сива муцуна.

— Може би забелязахте, че не ме изпуска от поглед? Човек би рекъл, че знае за проблема ми…

— Смрт — казах.

— Правилно. Страх го е да не остане сам. Кучетата са тревожни същества. Забележете, че има шанс той да умре преди мен, на неговата възраст… Скоро ще стане на четиринайсет.

— Оха. Отдавна ли сте заедно?

— Тринайсет години. Беше собственост на една жена, която много обичах. Тя замина с някакъв каскадьор на двайсет и две — жените много обичат да помагат на начинаещите, нали знаете — и ми остави Мато Гросо, за да не се чувствам толкова сам… Той не е от трупата ми, между нас не е професионално, приятелство е. Имам осем пудела и едно шимпанзе. Жалко, че заминавате…

Той порови из портфейла си и извади още една визитка…

— Дадохте ми я — повторих аз.

Множеше доказателствата за своето съществуване.

Въздъхна. Оставих го да плати. Стиснахме си дълго ръцете.

— Може би тук или там, по света… Щастлив бях да ви видя отново. Щастлив.

— Аз също.

Излязох и повървях до стоянката на такситата. Извадих хартийката от джоба си и дадох адреса на шофьора. Случваха се мигове на паника и празнота, отглас от смехове, припламване на спомени, умората ровеше из мръсния канал на паметта и изхвърляше на повърхността трохи щастие. Останалото бе тревога и угризения. Всяка минута, която минаваше, изглеждаше изтръгната от вкаменилото се време. Отначало бях махнал часовника и го бях пъхнал в джоба си, но бе станало още по-зле. Отново бях закопчал каишката около китката си. Беше шест часа. Не знаех дори дали бе започнало или бе свършило. В този момент би трябвало да съм далеч над океана и вече да съм стигнал онова, което пилотите наричат точка на невъзвратимост.

Стар блок на улица „Сен-Луи-ан-Ил“. На пощенската кутия — името й и „на третия вляво“. Качих се. Имаше червен мокет и сочни растения.

Тя отвори вратата и ме изгледа студено.

— Очаквах нещо такова. Влезте.

Холът бе много светъл. Кестените се издигаха до прозорците. Цветя, не на букети, които вероятно сама бе купувала. От другата стая мелодия на индианска флейта гризеше самотата. Задъхана и изнемощяла, сякаш излизаше от реанимацията. Тя взе шлифера ми, чантата и шапката, и ги отнесе някъде. Погледът ми взе да блуждае по стените, но тя сигурно пазеше снимките по-близо до себе си. Седнах в едно сиво-зелено кресло. Плюшено. Тя се върна и остана права.

— Нямате ли куче? — запитах. — Успокойте се, не се кандидатирам. Кучетата имат голям успех днес. Никога преди хората не са искали толкова от тях. Прочетох го в един вестник.

Тя ме гледаше внимателно, някак медицински, така да се каже. Това бе основателно любопитство, в случай че човек посреща непознат, който дава всички външни признаци на корабокрушение. Сигурно се питаше дали има други оцелели.

— Изглеждате като човек, когото цяла нощ са разпитвали в полицията. И, разбира се, нямате алиби. Сигурно не е това, но е все същото. Вие сте… преследван.

— Правилно.

— Преди малко, в кафето, ви доверих нещо… И вие скачате на първото срещнато нещастие. Добре сте разбрал. При мен също не е весело… Ако това може да ви утеши.

Бях се втренчил в синия мокет под краката си. Изпитвах желание да призная всичко.

— Спомняте ли си моя приятел от Лас Вегас в бара? Със стария сив пудел? Той се казва сеньор Галба и колекционира инфаркти. Притеснява се за кучето. Не иска то да остане само. А кучето не го изпуска от очи, сякаш знае. Тогава сеньор Галба се напорква и кучето го гледа тревожно… Мислех, че това може да ви заинтересува.

— Уцелихте. Имам магазинче за джунджурийки на улица „Бургон“. Но нямам къде да ви сложа. Ще заемете прекалено много място.

Тя отиде в съседната стая, пусна същата плоча, усили звука, сякаш за да ме отдалечи от себе си, и се върна.

— На сръбски това се нарича смрт и означава горе-долу същото като вашата индианска флейта. Сеньор Галба ми разкри това, тъй като е и полиглот. Сега, когато знаете всичко, вече мога да тръгвам…

Зачаках, но тя не каза нищо.

— Не съм пиян. И обичам една жена… Както може да се обича една жена… понякога. Мисля, че няма нужда да ви обяснявам, горе-долу сме на едни години…

— Аз съм на четиридесет и седем.

— Четиридесет и три — казах.

Видях как почти се изчерви.

— Откъде, по дяволите, знаете?…

— Човек винаги преувеличава. Играе си да си казва, че всичко е свършило. Слуша мелодии на индианска флейта. Живее сам, за да си докаже, че може. Но гледа един непознат, сякаш все още е възможно. И моля да отбележите, че знам и това: не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко… Не съм дошъл тук, за да прося…

Лъжех и това също бе начин да прося. Тя тръгна към вратата и аз я последвах. Взех нещата си. Тя ми протегна ръка.

— Надявам се, че все пак ще се видим отново — казах аз с много коректен тон.

— Аз също се надявам.

— Дължа ви обяснение…

— Нищо не ми дължите. Пък и ще го прочета утре във вестниците.

Бях отвън. Тя ме погледна и разбрах, че едва сдържа сълзите си.

— А нямате вид на мръсник — каза тя със скършен глас и затвори вратата.

Трябваше да упорствам. Може би щеше да ми даде нещо.

II

На летището разлистих паспорта си. Тази година имах Африка, Австралия, двете Америки и визите все още бяха валидни. Слушах гласа на призрачните стюардеси и се колебаех между този в деветнайсет и петдесет и пет за Камерун, онзи в двайсет и три и петдесет за Екватора, в двайсет и два и десет за Бразилия и един хотел в „Монмартр“, където бих могъл да се затворя и да чакам края. Избрах деветнайсет и петдесет и пет за Яунде и екваториалната гора, смених билета си и отново седнах. Една стюардеса, която минаваше наблизо, ми хвърли любопитен поглед. Вероятно ме бе разпознала. „Я виж ти, преди малко видях командир Фолен… Блуждаеше, не се беше бръснал… Какво ли му става?“