— Никого от този вид.

— Аха. Очевидно толкова съм привикнал с мюзикхола, че май съм малко обладан от точността, трите звънеца, влизането и излизането на сцената, продължителността на номера, асистента, който стои зад кулисите, загледан безмилостно в часовника…

— Вижте, Галба, казвам ви, че ще се погрижа за кучето. Можете да умрете спокоен. Всичко ще бъде наред.

— Вие подигравате ли ми се? Да познавате някой, който да е умрял спокоен?

— Това може да ви се случи и насън, нали?

— Coño1 — рече той. — Сега няма да смея да мигна. Отбележете, Мато Гросо е добро куче пазач. Сигурен съм, че ще излае.

— Не знам как ще смогнете да направите номера си в това състояние.

— Няма друго. Животът, смъртта…

Той помете тези дреболии с господарски жест.

— … Казвам всичко, каквото има за казване за тях… Ще видите. И имам шанса да не бъда разбиран. Иначе отдавна вече щях да бъда принуден да напусна сцената сред дюдюкания. Публиката щеше да се почувства оскърбена. Тя не обича някой да се отнася с такова презрение към толкова сериозни неща. Какво да се прави, ние, големите артисти, всички сме осъдени на бутилка в морето. Всъщност, вече няма море, има само бутилки. Имам един асистент, Свенсон, Свен Свенсон — запомнете това име — един млад швед, който пише дисертация по философия в университета в Упсала за моя живот и творчество. Признателен съм ви, че отказахте полета си, за да дойдете да ме поздравите. Това е то приятелството.

— Опитвах се да убия времето — казах му аз. — Ще позволите ли да се обадя?

Той учтиво посочи телефона и надигна бутилката с коняка до устните си. Пуделът не го изпускаше от очи. Целият трепереше. Станах и отидох да набера номера. Нищо. Сам го бях изключил, бях се проявил полезен докрай. В огледалото под електрическите крушки виждах един човек със слушалка в ръка, който набра един номер два пъти, както човек нашепва нечие име.

Сеньор Галба се надигна доста трудно. Онова, което не му достигаше откъм стабилност, той наваксваше с елегантност.

— Полицията по летищата е много добра — каза той. — Но ако имате нужда от фалшив паспорт, познавам един човек… — Той докосна върха на носа си. — Дълбоко познаване на нещата от този свят, господине. Моят нос, кучето ми и аз умеем да надушваме преследвания човек.

Той излезе и пуделът го последва тежко. Прекарах няколко минути, като си представях някакво учреждение, където се грижат за вас и изриват всичките ви належащи дела, съвестта, угризенията, спомените и ужаса, и където с едно завъртане ви превръщат в tabula rasa. Нямах и най-малкия шанс да се отърва сам и причината бе съвсем проста: прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си. Това бе абсолютна, органична невъзможност и всичко, което ме правеше мъж, бе у една жена. Знам, че понякога за нас казваха, почти като укор: „Те живеят изключително един за друг“. Натъжаваше ме киселият привкус на това наблягане, липсата на благородство и студеното му равнодушие към човешката общност. Всяка щастлива любов носи цветовете на нашия отбор и би трябвало да има милиони запалянковци. Братството ни се обогатява от всичко, което ни озарява. Радостта на едно дете или нежността на една двойка блестят за всички и винаги са място под слънцето. И една любовна безнадеждност, която губи надежда в любовта, е странно противоречие. Потърсих в джоба си сметката от двете кафета и набрах номера. Чух гласа й.

— Исках само да ви кажа… дължа ви обяснение.

— Никого ли не познавате в Париж?

— Елате. Не може да останете и да слушате тази останала без дъх индианска флейта… У тях, в Андите, това е разбираемо, при пет хиляди метра надморска височина човек не може да вдишва, а само издишва… не и на улица „Сен-Луи-ан-Ил“… Много добре знам, че когато хората не се познават, както сме ние с вас, всичко изглежда възможно… Аз също съм живял достатъчно дълго, за да се науча да нямам вяра на онези бели полета, по които човек може да напише каквото му скимне… Сещате се, че няма да ви говоря нито за любов, нито дори за приятелство… само за взаимопомощ… Имаме нужда от… от разсейване, и двамата… Това е. Разсейване… за да забравим…

— Вижте, Мишел… Нали бяхте Мишел?

— Да, Мишел съм. Помните ли, преди малко ви блъснах, докато излизах от таксито и…

— Вие сте пиян от мъка. Какво сте направил?

— … не успях да си тръгна. Бях й обещал да замина далеч, за да не се изкуша да изтичам там и… Не можах. Аз съм онова, което се нарича слаб човек, а при нас, слабите хора, когато някой обича една жена, то е с такава… сила, че… когато тя трябва да умре по… технически причини, да, по отвратително органични причини… защото са го открили прекалено късно и… Говорех ви, мисля, за това, че при нас, слабите хора, любовта и окончателните сбогувания, независещи от волята ни, са чиста злоупотреба с властта… и приемат страшни измерения… от нежност. Мисля си, че вие може би сте силна жена, не знам, не ви познавам, и в такъв случай ви моля да ме извините за притеснението. Не мога, госпожо — забележете, че отново ви казвам „госпожо“, за да подчертая, че сме си чужди — не мога, госпожо, да се оплача от нищо друго, освен от слабостта, защото силата, госпожо, не е на страната на слабите — трябва да отбележите, че го казах сполучливо и че не ми липсва ирония, следователно и ресурси…

Мълчание. Помислих, че е затворила. Силна жена. После чух гласа й:

— Къде сте?

— В ложата на сеньор Галба в „Клапсис“… сеньор Галба, спомняте си, човекът без покритие от застраховките…

— Чакайте ме на бара. Идвам.

Седнах пред тоалетката. Шест издути електрически крушки и бутилка коняк. Наздраве на влюбените, наздраве на краля на Франция. Мъжът без женската си половина ме гледаше в огледалото. Той, другият, аз, човекът без родно място. Взеха ти родното място, старче. Изборите ти, небето, полята и бостаните. А си мисля, че от цялата ми родина косите й бяха място по-тайнствено и по-сигурно дори от детските ми скривалища. Когато светлите й коси даваха приют на очите ми, преживявах моменти, за които човек може да говори само като за висше познание, основание за съществуване, което се простираше и върху всичко, което не беше тя, като че ли най-сетне разбирах каква липса и какво лишение са наточили бодлите и вкаменили камъка. Имах женска половина и не можеше и дума да става за търсене. Родното ми място имаше глас, сякаш създаден от живота за негово собствено удоволствие, защото си мисля, че и животът има нужда от веселие, като съдя по цветята по поляните, които се усмихват още повече от другите. Когато бяхме в къщата ни в Бриак, времето не влизаше вътре, а смирено оставаше отвън и бе толкова добре дресирано, че дори започваше да лае, когато тя отидеше в селото и се забавеше там. Тук говоря само за онова, което всяка двойка познава, това са неща, издълбали най-стария коловоз по земята. Говоря ви за една щастлива липса на оригиналност, защото щастието няма какво повече да измисли. Нищо от онова, което ни свързваше, не беше само наше, нищо не беше различно, уникално, рядко или изключително, имаше дълготрайност и вечност, имаше двойка, бяхме по-стари от човешката памет. Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце.

— Често си мисля какви ли щяхме да станем, ако не се бяхме срещнали…

— Това се нарича да спиш с някого.

— Има толкова мъже и жени, които се пропускат! Какво ли става с тях? От какво ли живеят? Ужасно несправедливо е. Мисля си, че ако не те познавах, щях да прекарам живота си да те мразя.

— Точно заради това виждаш толкова хора, които мразят. Виждаш сума ти хора, мразещи онези, които не са успели да срещнат, и точно това се нарича приятелство между народите.

— Ами на шейсет, когато остарея?

— Искаш да кажеш коремът, гърдите, задникът, тия неща ли?

— Ами да. Страх да те хване, не е ли така?

— Не е така.

— Как не е така? А когато стана стара чанта?

— Няма стари чанти, това са истории без любов.

Нощите бяха острови. Устните ми скитаха по топли брегове. Борех се срещу съня, който винаги е малко нещо крадец.

— Говори по-високо, Мишел. Пъхаш си носа във врата ми, сумтиш и мърмориш. Какво има?

— Рррр…

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш, след като вече ме събуди?

— Не съм говорил.

— Тогава каква е тази музика?

— Не разбирам защо пък само котките да имат това право.

— Не можеш да заспиш ли?

— Не. Мога. Но не искам. До теб е толкова хубаво.

— Хайде сега, ела тук, ето така, а сега заспивай.

— Яник, как е възможно след толкова години то все още да съществува, тук, непокътнато, като в първите дни? А казваха: всичко отминава, всичко се чупи, всичко изморява…

— То е само при онези, които отминават, чупят и се изморяват…

— Какво ни е на нас с теб? Ами проблемите на двойката, това-онова?

— Какво е това „проблеми на двойката“? Или има проблеми, или има двойка.

— Изглежда, че много често е трудно, мъчително, разлепя се, прокапва. Изчезва…

— Виж, Мишел. Що за идея да ме будиш посред нощ, за да ми говориш за проблемите на двойката? Да не би оризът да не ти е понесъл?