— След това ще се почувствате по-добре.

Беше тежкарски блок на булевард „Малезерб“. Качихме се до четвъртия с елегантния асансьор, когото май събудихме, докато сънуваше ерата на каретите. Отворих вратата и го спрях между два етажа. Седнах на облегалката, тапицирана в червен плюш.

— Не сме ли си добре тук? Мисля, че част от мен е истински развейпрах — все ми се ще да бъда щастлив. Разбира се, тук са и изтощението, и нервите, които не издържат, и… вие. Не знам какво е това „женско начало“. Може би е само един от начините човек да бъде мъж. Но един мъж, освободен от жена, и една жена, освободена от мъж, надуват като балон половинките си живот, а те се раздуват, докато заемат цялото място. Нещастието се рекламира чудесно и само̀: независимост, независимост. Мъже, жени или страни, до такава степен сме били заразени с тая независимост, че дори не сме станали независими — станали сме само гнусни. Истории за осакатени и недъгави, които си отмъщават и издигат осакатяването и недъга в правило на живот. Браво. Да им се присъди Орден за заслуги за направена услуга към изкуственото дишане. Вече сме постигнали такива победи над природата, че можем да постановим задушаването като най-истинския начин на дишане. Единствената човешка ценност в независимостта е ценността на размяната. Когато човек пази независимостта си само за себе си, той загнива със скорост, изчислявана в „самотни години“. Двойката, Лидия, не е само съешаване. Двойка, това значи жена, която живее един мъж, и мъж, който живее една жена. Ще ме запитате защо в такъв случай не съм легнал до нея, защо не съм я взел в обятията си и не съм вдъхнал последното й издихание. Бих могъл и да я последвам докрай и да умра с нея. Но тя пожела да остане жива и щастлива, и това сега означава вие и аз.

— Пиян сте до непозволени размери.

— Така е. А утре, след два дни, след месец, ще ви погледна и ще се запитам: „Тази пък какво прави тук?“. Ако наистина вярвате в това, значи нямате нужда от основание за живот. Значи още не сте победена. Вие и аз може и да се провалим, знам, че е трудно да се направи презокеански кораб с останките от две корабокрушения. Нека тогава да приемем, че сте прибрала от улицата един мъж в безсъзнание. Помогнала сте му да прекара нощта и на следващия ден сте го напуснала, защото всички са аргати на непосилното. Но не мисля, че ви липсват слабост и отчаяние чак до такава степен. Добре де, има сакати, които се чувстват цели без жена и недъгави, които се чувстват цели без мъж. Това означава само, че сме способни на всичко, което си знаехме и преди Хитлер. И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов — може — и това е най-гадното. Органите продължават да подсигуряват нормално физиологично състояние и това подобие може да продължи много дълго, до момента, в който краят на функционирането направи този труп легитимен. Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка. И така, кажете: „Горкичкият, втора нощ не спи и вече бълнува“. Проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение. Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да заобиколите поради излишък на житейски опит. Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа колко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.

Тя наблюдаваше приятелски зашеметения верующ, седнал в един асансьор, спрян между два етажа.

— И аз като вас съм способна да живея ден за ден, Мишел. Нали затова сме заедно тази нощ. Хората ужасно не съзнават дълготрайността на мимолетното. Косите ми са бели и от това човек се научава да не изисква от часовете да бъдат години. Заминете сам за Каракас утре и ще започна да вярвам в срещите.

Тя затвори вратата и натисна копчето за четвъртия.

— Ето, тук е. Не знам как ще ме съдите и вероятно ще ви се сторя жестока, но беше крайно време да се запознаем.

VI

Казвам се Мишел Фолен. Родителите ми бяха ирландци и името ни е било О’Фолейн, но съм се родил във Франция и нещата се оправили. Първи пилот съм, висок съм метър и осемдесет, на четирийсет и пет години съм и стоя на площадката на четвъртия етаж на един блок на булевард „Малезерб“ до жена, която също съществува. Всичко това е ясно, сигурно и преживяно, а усещането за нереалност е напълно нормално и се дължи именно на излишъка от реалност. Нямам никаква причина да бъда тук. Вместо някъде другаде, това се нарича „обстоятелства“, случайностите на кривването и на подадената ръка. В живота няма автопилот.

Забелязах на стената малкия метален цилиндър, misusa, който вярващите евреи закачват на входа на жилищата си, за да може Господ да разпознае своите и да почука на друга врата.

Вратата се отвори и се появи прислужник с бяло сако и звуци от празненство.

— Господине… Госпожо…

— Лидочка! Колко съм щастлива!

Една възрастна дама, едновременно кръгла и квадратна, вървеше към нас с разтворени обятия и гледаше Лидия с усмивка, в която всичко беше щастие в най-добрия от световете. Тя имаше много черни коси, разделени на път и събрани в кок, над който стърчеше прекрасен костен гребен. Беше облечена елегантно, като се започне от костюма „Шанел“ и се стигне до пръстените, гривните и големите златни халки на ушите, и вероятно бе на повече от седемдесет години.

— Лидочка, скъпа моя, скъпа моя!

Тя взе ръката на Лидочка и я задържа в своите с развълнуван, очарован и страстен израз, ярко подсилен от трелите на циганските цигулки. Сервитьорът мина с поднос с чер хайвер. По стените имаше афиши от отдавна замлъкнали концерти: Стравински, Рахманинов, Брайловски, Бруно Валтер и снимки на певци в оперни костюми и виртуози във фракове, които не познавах, но които изглеждаха знаменити.

— Той беше тревожен, много тревожен… Обади ти се сутринта, както обикновено… Вече мислехме, че няма да дойдеш.

— Добър вечер, Соня. Мишел Фолен, приятел… Госпожа Соня Товарски…

Тя хвана двете ни ръце.

— Приятел на Лидия? Колко съм щастлива!

— Срещнахме се в Каракас — казах.

— Соня, предупреждавам ви, че е доста пиян.

— Ама така трябва, така трябва! Трябва да пием! Трябва да живеем! Трябва да бъдем щастливи! В Русия казваме: „Нека чашата ти винаги да бъде пълна!“.

— Пирожки! — рекох. — Ай да тройка! Волга, Волга! Очи черные! Кулебяк!

Старата дама се прехласна.

— Но… той говори руски! Вие сте… вие сте руснак! Не, не, не отричайте! Веднага почувствах нещо! Нещо… родное!

— Моля?

— Родное! Нещо… нашенско! Лидия… той е руснак!

— По дяволите — каза Лидия.

— Почти не останаха руснаци в Париж! — каза старата дама. — Всичките ги депортираха през 1943-а при онази хайка, нали знаете… Зимния колодрум! Съпругът ми не се върна. Елате. Ще го полеем. Лидочка, толкова мило, че го доведохте… Убедена съм, че ще бъдете щастливи заедно…

Видях как Лидия потръпна. Нищо не разбирах и на драго сърце приемах това състояние на нещата.

— Стига, Соня. Откраднах ви сина, знам. Но Дядо Боже ви го върна. Има един Дядо Боже за майките. Имахте късмет.

От старата дама лъчеше благина.

— Как може да говориш такива неща, Лидия? Не бива, не бива…

А на мен обясни:

— Знаете ли, ние сме евреи…

Аз се поклоних.

— За мен е удоволствие.

Чудех се дали това, което се чуваше, беше от уредба или на живо. Балалайка, китара и цигулка. Обичам.

— Не бива да се говори така, Лидочка. Господ е добър. Той вижда в сърцата ни. Господ е справедлив… извинете я, тя е толкова нещастна…

— Няма страшно — успокоих я аз. — Тук съм инкогнито.

Лидия се изсмя малко хистерично. Водех по точки.

— Елате. Ще ви представя на нашите приятели. Днес е рожденият ден на сина ми. Дайте ми шлифера си… Толкова съм щастлива, че успяхте да дойдете, и двамата…

— Соня е абсолютно несъкрушима — каза Лидия.

Забелязах, че пътническата ми чанта я няма.

— Чудесно, и вие да успеете да забравите нещо — рече Лидия.

По стените висеше цялата Матушка Рус: равин на Шагал, колекция икони, портретите на Толстой и Пушкин, кавказки килими с кръстосани ками. Липсваше само шашлик и „Бьоф Строганов“, но те сигурно бяха вътре.

Старата дама проследи погледа ми.

— Съпругът ми беше от Тифлис. Петролът на Баку.

— Болшевиките взеха всичко — рече Лидия.

Влязохме. Три салона един след друг, изпълнени с народ, и липсваше само Артур Рубинщайн. Всички лица ми изглеждаха познати, може би защото всички бяха много възрастни, и онова, което си мислех, че разпознавам, бе маниерът на времето, което всеки път има все същите бръчки. Трима младежи в руски рубашки, ботуши и шалвари свиреха мелодии за блини и пържоли „Пожаровски“. Всеки път, когато ме представяше, старата дама добавяше с поверителен тон: „Приятел на Лидия“, а Лидия стискаше зъби, сякаш в това се криеше някаква тайна злоба. Говореха много за музика и за Брайловски, Пятигорски и Ростропович. Един дребен, плешив господин ме разпозна и ме помисли за някого другиго. Попита ме дали имам вести от Николай и аз му отговорих, че става все по-трудно.

— Да — рече той. — Много се е променил. Този занаят стана невъзможен. Самият аз…