Той въздъхна и отпи от шампанското.

— Пък и всичко се променя толкова бързо — отбелязах аз.

Той ме стисна за лакътя.

— Знам, знам, но последната дума винаги е на приемствеността. Останалото просто отминава. Какво правите сега?

— Чакам да отмине, това е всичко.

— Как добре ви разбирам. Никога времената не са били толкова тежки за истинския талант.

— Настана царството на леснотията.

— Точно така.

— Няма вече критерии — казах аз.

— Но всичко ще се върне. Изкуството винаги е умеело да чака.

— Познавате ли сеньор Галба?

— Признавам си, че… Галба.

— Галба.

— Абстракционист ли е?

— Не — илюстративист. Много лично виждане за живота и смъртта. Малко е жестоко, малко грубо, но…

Той се замисли.

— Не обичам много изкуството, което удря с юмрук по мордата. Ужасявам се от всичко, което погубва чувствителността.

— Не съм съгласен. Понякога погубването на чувствителността е въпрос на оцеляване.

Гаврътнах три уискита едно след друго, като държах келнера за лакътя и оставях празните чаши на подноса. Соня ме водеше от група на група.

— Елате, Мишенка, елате…

Никога не бях виждал толкова неизменна усмивка и се запитах дали я маха, когато си ляга.

— Отдавна ли познавате Лидочка?

— О, от векове!

Тя стисна лакътя ми.

— Толкова съм щастлива…

— Всъщност от какво сте толкова щастлива, госпожо?

— Наричайте ме Соня.

— От какво сте щастлива, Соня? Не бих искал да бъда недискретен, но сигурно има причини човек да бъде щастлив, които аз не познавам и…

Тя ме наблюдаваше с нещо като лъчиста антипатия. Бях показан на една дама, която бе изцяло в черно — очите, косите, кадифената лента на челото, другата на шията, обеците, роклята, пръстените и чантичката с пайетите.

— Естествено познавате…

Не бях стъпвал в зала „Плейел“ от години и се мъчех да отгатна пианото ли беше или арфата. Тя смаза ръката ми, показа всичките си зъби и каза на Соня с басов глас, че на другия ден се връща в САЩ за двестагодишнината.

— На Шаляпин ли е ученичка?

— Ох, Мишенка, човек не бива да бъде зъл…

Изпих още две уискита, като търсех Лидия, която бе изчезнала, и видях едно момиченце с огромни очи, което най-сериозно ми предлагаше блюдо със студени мезета. Липсваше въздух. Полилеят искреше. Щели да дават трилогията на Вагнер в операта. Някой си познавал добре Ролф Либерман. Нещо си било скандал. Бейрут бил попаднал под ляво влияние. Еди-кой си не бил вече същият. Имало прекалено много галерии. Ако Беренсон видел това, щял да се обърне в гроба. Вече никъде нямало хотели. Всички оперни театри били полудели по него. Някой си винаги го бил казвал. Момиченцето със сериозния поглед дойде отново с шоколадова торта, то било дъщеря на портиерката португалка. Соня го целуна по челото. Никога църквите в Русия не били отказвали на толкова хора. Той бил заслужил първа награда. Нуреев, Макарова, Баришников. Някой си бил най-великият. Трябвало да очакваме всичко. Запомнете това име, рядко греша. Зърнах Лидия, която ми правеше знаци от другия край на салона и се опитах да стигна до нея, като непрекъснато се извинявах, вече нямало архитектура, жената на Мао управлявала Китай, „Метрополитен“ и „Ла Скала“ били на ръба на фалита.

— Е, Мишел, освестихте ли се? Чувствате ли се… по-малко сам?

Беше пийнала малко.

— Говорихте ли със Соня? Казали са ви, че нямам сърце, нали?

— Тя има доста безпощадна усмивка.

Лидия изглеждаше изтощена. Около очите й всичко беше сянка. Дори полилеят-горила не можеше да достигне до тези пещери.

— Не мога повече. Да, сега е мой ред. Не знам какво щях да правя, ако не ви бях срещнала. Нямам никакво желание да живея.

— Това е най-старият начин да живеем.

— Не биваше да ви водя тук.

— Защо? Така поне минава времето.

— … но бях обещала да дойда. Соня е много решителна жена. Тя веднъж завинаги е възприела да преглъща всичко. И то с ентусиазъм, защото сам Господ й поднася блюдото. Толкова нещастия са й се струпали в живота, че сега може да бъде единствено щастлива. Пък и… Знаете ли, ние сме евреи много, много отдавна… Тъй че идва един момент, в който това се превръща в победа…

Един сервитьор ни поднасяше чиния с дребни сладки. Взех си една саварина.

— Може би ще тръгна с вас утре сутрин, ако искате. Ще видите Ален и ще разберете защо съм се вкопчила във вас.

— Вие ли сте се вкопчила в мен? Вие?

Даже успях да се засмея.

— Да, аз. Когато ме блъснахте на улицата и се погледнахме… Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не…

— Животът непрекъснато се отбранява…

— Така, а след това се отдръпнах от вас съвсем благоприлично. Но вие нямахте пари да си платите таксито и отново бяхте объркан, и отново онзи миг на абсурдна надежда… Изглеждахте преследван и на края на силите си…

— С една дума, шестица от тотото…

— Прекрасно е да помогнеш на някого, когато сам имаш нужда от помощ… Дадох ви името и адреса си, тръгнах си, тръшнах се на леглото, плаках и… чаках. Той ще дойде, ще дойде, искам да дойде. Като седемнайсетгодишна. Човек не бива да вярва на белите коси, на зрелостта, на опита, на всичко научено, на всички получени шамари, на шепота на есенните листа, на онова, в което животът ни превръща, ако го пожелае. То остава непокътнато, винаги е в нас и продължава да вярва. Вие дойдохте, а мен ме обзе… невъзможност. Получила съм онова, което наричат добро възпитание: онова, което ни обгражда с бариери. Трябва истински пристъп на лудост, за да ги срина. Изхвърлих ви навън. За щастие вие наистина изнемогвахте и се върнахте… правих любов с вас.

Тя се усмихна окаяно.

— … О, твърде зле. Бях блокирала и скована от забрани. Да се насладя, представяте ли си… От смъртта на дъщеря ми прекарвам времето си да убеждавам себе си, че нямам правото да бъда щастлива. Да правя любов заради вас, за това все пак си има извинение, това е дар, саможертва и е почти морално, но да го направя заради себе си… Бррр. Моралът е стар перверзник. Да изпита удоволствие човек с някой непознат, това е невроза. Хистерия. Фригидност е, когато моралът и психологията спят заедно. Когато човек е загубил основание да живее и все пак се опитва, той се чувства виновен…

Тя внезапно спря и сякаш се стресна.

— Господи, Мишел, забравих, че…

— Аз също — казах. — Но това е чудесно. Яник искаше да се отдалеча. Просто стигнах малко по-далеч от Каракас.

Появи се нов поднос с мезета след сладките и направих строга забележка на сервитьора.

— Ама че бардак!

Той сви рамене.

— Ами че вие какво искате, това е руска вечеринка.

Една дама от друга епоха дойде да поздрави Лидия, защото на другия ден заминавала за Залцбург. Соня домъкна до нас тримата музиканти и те ни изсвириха „Калинка“. Чудех се дали, като изключим подметките, има по-жална съдба от тази на циганските песни.

— Всъщност те са източни германци — плъзна в ухото ми лъчезарната Соня. — Преминали са стената под огъня на картечниците. Бежанци като нас.

Тя нареди да им поднесат водка. Принцеса Голопупов попита къде е тоалетната. Тя държеше грифон до гърдите си и беше италианка. Соня ми обясни, че съпругът й на три пъти губил всичко. Един старец с огромно кубе ми заговори за Кайзерлинг, Куденхов-Калерги и Томас Ман, а немският културен аташе се местеше от групичка на групичка и канеше всички на някакъв прием в посолството.

— Благодаря ви, но бъркате — му рекох аз, щом дойде и моят ред, — аз не съм евреин.

Изглеждаше изненадан, загледа ме сякаш ме подозираше в лъжа, а Лидия се изсмя шумно.

Един изключително добре поддържан французин, нагизден с папийонка, ми каза, че не познава никого тук и че бил поканен, защото е директор на оперния театър. На една етажерка имаше колекция от рисувани яйца. Някой призова за тишина и Соня прочете някаква телеграма: Рубинщайн се извиняваше, че не е успял да дойде. Не разбирах защо съпругът не е тук, щом това беше неговият рожден ден. Може би имаше други салони като този с тълпи още по-приятни гости. Други бюфети, други цигани, други развлечения и други огледала. Но как, скъпа, тръгвате ли вече? Елате, непременно трябва да ви представя. Тя умира от желание да се запознае с вас… Хванах чашата шампанско, която Лидия поднасяше към устните си и я дръпнах.

— Защо? Защо вие може, а аз не? Аз също имам нужда от смелост.

— След няколко часа тръгваме. Сигурно имате да оправяте някои неща. Доста пихте.

— Вчера съпругът ми пак се е опитал да се хвърли през прозореца. А пък има телохранител, който не се отделя от него. Това е етичен въпрос: трябва ли да се остави прозорецът отворен, или не? В кой момент ставаме безмилостни, когато имаме принципи ли? Какво означава уважение към живота, когато животът не уважава никого и нищо? Нямам право да вземам решения… Защото наистина вече не знам дали ако му помогна, ще е заради него или заради мен самата…