Рик въздъхна.

— Виждаш ли следи от човек, който е влачил тяло или го е заравял?

— Не. Не още.

— Сега ще се поразходим наоколо, както аз направих вчера. Няма и следа от пресен гроб. Съществува възможност да я е занесъл до кола или до хижа. Но хижите са на адски дълъг път и няма как да не оставиш нито една следа — изтъкна шерифът и се завъртя към Броуди. — Значи си абсолютно сигурен, че това е мястото, където Рийс е видяла убийството. Според мен обаче наоколо нищо не показва, че някой изобщо е идвал тук. Да не говорим за убиец на жена.

Логиката беше неоспорима. И все пак…

— Заличил е следите си.

— Възможно е. Но кога, по дяволите, го е направил? Завлякъл я е някъде, после се е върнал и е заличил следите. И то без да знае, че някой е станал свидетел на убийството.

— Ами ако е видял Рийс отсреща?

Рик извади слънчевите си очила и погледна нагоре към пътеката.

— Добре, да кажем, че я е видял. Но как е успял да заличи всички следи за половин час? Дори и да му отпуснем четиридесет минути, пак няма да стане.

— Мислиш, че Рийс лъже? Че си е измислила историята? Какъв е смисълът?

— Не мисля, че лъже — Отговори Рик, като си сложи шапката и разтърка чело. — Има и нещо друго, Броуди. Вчера, когато ви видях заедно у вас, а после и в нейния апартамент, реших, че ходиш с нея. И че знаеш за нея повече от мен.

— Какво повече?

— Хайде да вървим и ще ти разкажа. Очаквам да запазиш за себе си чутото. Смятам, че си един от малцината в града, които могат да пазят тайна.

Докато вървяха, Броуди оглеждаше внимателно земята и храстите. Ужасно му се искаше да открие улика, която да докаже, че Рик греши.

Внезапно осъзна какво правеше всъщност — искаше една жена да е мъртва, за да не се окаже, че друга е сгрешила.

Припомни си ужасения вид на Рийс и как се бе мъчила да не изпадне в истерия по обратния път. И колко самотна бе изглеждала в почти празния си апартамент.

— Направих някои проучвания — започна Рик, като поклати глава, когато Броуди спря и присви очи. — Това е част от работата ми. Идва нов човек и се установява в града. Искам да съм сигурен, че е чист. Направих същото и с теб.

— Изкарах ли теста?

— Не сме имали проблеми, нали? — отвърна с въпрос Рик, сетне кимна наляво. — Това е задната част на една от хижите на Джоуни. Най-близката е и все пак ни трябваха десет минути да стигнем до нея. При това вървяхме бързо и не носехме тежък труп. Никакво превозно средство не може да стигне дотук. А и щяха да останат следи от гумите.

— Влиза ли в хижата?

— Шерифската значка не ми дава право да нахлувам в частни имоти. Но погледнах през прозорците. Вратите са заключени. Отидох и до другите две близки хижи. Едната е моя. В нея влязох. Никъде нищо.

Продължиха напред, стигнаха до хижата и я обиколиха.

— Рийс е съвсем чиста, ако това те интересува — каза Рик, докато Броуди надничаше през прозорците. — Но е била замесена в нещо преди две години.

Писателят отстъпи назад и попита предпазливо:

— В какво по-точно?

— В ресторанта в Бостън, където е работила, имало стрелба. Тя е единствената оцеляла. Простреляна е два пъти.

— Мили Боже!

— Да. Оставили я да умре в някакъв килер. Научих подробностите от бостънското ченге, което работило по случая. Рийс била в кухнята, а всички останали — в ресторанта. Станало след работно време. Чула писъци, изстрели и си спомня, или мисли, че си спомня, как се протегнала към мобифона си. Един от мъжете влязъл в кухнята и я прострелял. Не си спомня почти нищо друго. Не могла да го огледа. Паднала ранена в килера и останала там няколко часа, докато ченгета я открили. Едва оживяла. Изпаднала в кома за повече от седмица, а после паметта й пострадала. Психическото й здраве не било по-добре от физическото.

И най-смелите догадки на Броуди се оказаха твърде далеч от истината.

— Как е възможно?

— Просто ти обяснявам, че е преживяла нервна криза. Изкарала няколко месеца в психиатрична болница. Така и не успяла да даде на полицията описание или да разкаже подробности. Убийците не били заловени. По-късно Рийс напуснала града. Водещият следовател поддържал връзка с нея през първата година. Но последния път, когато опитал да й се обади, се оказало, че е изчезнала, без да остави адрес. Баба й също живеела в Бостън, та тя му казала, че Рийс е напуснала града и не възнамерява да се върне.

Рик спря и се огледа наоколо, вдигна очи към дърветата, откъдето се чуваха птичи песни.

— Аз самият си припомних някои неща от случая. Репортажите за убийството се излъчваха по националната телевизия. Спомням си как тогава благодарих на Бога, че живеем тук, а не в голям град.

— Да бе, тук никой не ходи въоръжен.

Рик стисна челюсти.

— Хората ценят конституционното си право да притежават оръжие. И го уважават, гражданче.

— Не спомена, че съм розов либерал.

— Е, реших да проявя учтивост.

— Да бе — ухили се Броуди широко. — Такъв десен маниак като теб.

Рик се изсмя гръмко.

— Не знам как станах приятел с някакъв си градски тузар — каза той, като наклони глава. — Чудя се как ти не си чул нищо по въпроса, Броуди. Прочут градски журналист.

Броуди се замисли. Ако убийството бе станало малко след като той напусна вестника, сигурно точно в този момент бе давил яда и мъката си във вълните на Аруба. Не беше чел вестници цели осем седмици и бе бойкотирал Си Ен Ен.

— След като напуснах „Трибюн“, реших да си почина няколко седмици от новините — обясни той.

— Аха. Предполагам, че цялата история вече е била забравена, когато си се върнал към новините. Интересът на публиката се насочва към нещо ново адски бързо.

— В конституцията Първата поправка е преди Втората1.

— Срамота, ако питаш мен. Но да се върнем на въпроса — какво е станало с Рийс? Кошмарно е да преживееш подобно нещо и нищо чудно да не се е съвзела напълно.

— Какво искаш да кажеш, Рик? Че това, което е видяла, е халюцинация? Майната ти!

— Възможно е да е задрямала и да е сънувала кошмар. Ченгетата, които са разследвали убийството в Бостън, ми казаха, че Рийс често имала кошмари. Изминала е доста дълъг път за новак турист и сигурно е била смъртно изморена, когато е стигнала горе. Може да е била и замаяна от височината. Джоуни ми каза, че момичето хапва едва-едва, и то когато сложи чинията пред нея. А е и нервна. Докато живяла в хотела, подпряла със скрина вратата към съседната стая. Така и не разопаковала багажа си.

— Предпазливостта не означава лудост.

— Стига, Броуди, дори не съм намекнал, че Рийс е луда. Но е твърде вероятно все още да е емоционално разстроена — каза той, като веднага вдигна ръцете си, сякаш да успокои писателя. — Добре, взимам си думите назад. Не разстроена, а просто крехка. Приемам нещата по този начин, защото засега не виждам нищо друго. Разбира се, ще продължа да проучвам случая, но все още няма да търся помощта на щатската полиция. Не виждам какво ще правят тук. Ще прегледам списъка е изчезналите — може някой да отговаря на описанието на жената. Не мога да направя нищо повече.

— Това ли ще кажеш на Рийс? Че не можеш да направиш нищо повече?

Рик си свали шапката и прокара пръсти през косата си.

— Виждаш ли това, което виждам и аз? И то е абсолютно нищо. Ако имаш време, ела с мен да проверим останалите хижи в околността.

— Имам време. Но защо вземаш мен, а не някой от помощниците си?

— Ти си бил с нея — отговори Рик. — Приемам те за второстепенен свидетел.

— Задникът си ли покриваш, Рик?

— Щом искаш да го наречеш така. Слушай, Броуди, вярвам, че Рийс е видяла нещо. Но никаква следа или улика не подкрепят думите й. Допускам, че е възможно да е заспала и да е сънувала кошмар. Ти също трябва да поразмислиш върху този сценарий. Не изпитвам желание да увеличавам неприятностите й, каквито и да са те, но съм длъжен да работя с фактите. А безспорен факт е, че наоколо няма следи от убийство. Всъщност няма следа, че някой изобщо е бил тук. Поне през последните двайсет и четири часа. Ще продължим да оглеждаме по обратния път и ще проверим хижите в района. Ако намерим нещо, дори да е конец от дреха, ще повикам на помощ щатската полиция. В противен случай единственото, което мога да направя, е да проверя досиетата за изчезнали.

— Просто не вярваш на Рийс.

— В този момент ли? — подхвърли Рик, като погледна към отсрещния бряг на реката и издигащите се нагоре морени. — Така е, определено не й вярвам.



След като сутрешната лудница приключи, Рийс се захвана да приготвя супата за обедното меню. Задуши боб, наряза шунка на малки кубчета, накълца лук. Джоуни не разполагаше със свежи подправки, затова й се налагаше да се задоволи със сушените.

Е, щеше да е по-добре с пресен розмарин и босилек, разбира се. А и едро смлян черен пипер щеше да придаде по-хубав вкус от проклетата пудра, която стоеше в кутия на рафта. И как, за Бога, можеше да готви с чесън на прах? Липсваше й морската сол. А и нямаше ли откъде да се намерят домати, които да имат вкус по това време на годината?

— Не прекаляваш ли с оплакванията — каза Джоуни, като се приближи до тенджерата и подуши. — Според мен си я бива.

Рийс осъзна, че отново си бе говорила на глас.

— Съжалявам. Всичко е наред. Просто съм в кофти настроение.

— Това го забелязах още сутринта. А сега го и чух. Ресторантът ми не е тежкарски. Ако си искала лукс, трябваше да насочиш колата си към Джаксън.

— Тук си е чудесно. Извинявай.

— Не ми трябват извинения, досадни са ми. Нямаш ли гръбнак?

— Преди имах. Все още е на поправка.

Каквато и да бе причината, погледът на Рийс и нервното й потръпване бяха обезпокоителни.

— Казах ти да избереш каквото искаш за днешната супа, нали? — делово попита Джоуни. — Ако някои от подправките ги няма в кухнята, направи списък. А аз ще си помисля дали да ги поръчам. Но ако не ти стига смелостта да ме попиташ направо, поне недей да си мърмориш под носа.