— Добре.

— Морска сол — изсумтя Джоуни и отиде да си сипе кафе.

От тази част на кухнята можеше да огледа добре Рийс, без да й се натрапва. Момичето беше доста бледо, с тъмни кръгове под очите.

— Май почивният ден не ти се е отразил особено добре — отбеляза Джоуни.

— Никак дори.

— Мак каза, че си изкачила Малкото ангелче.

— Да.

— Видях те да се връщаш с Броуди.

— Сблъсках се с него на пътеката.

Джоуни отпи от кафето.

— Ръцете ти треперят ужасно. Страх ме е, че накрая ще се порежеш, вместо да накълцаш морковите.

Рийс остави ножа и се завъртя.

— Джоуни, видях… — започна тя, но веднага млъкна, тъй като Броуди влезе в ресторанта. — Мога ли да си взема почивката?

Нещо става, помисли си Джоуни, като видя как Броуди спира и изчаква Рийс. Нещо не е наред.

— Давай — отговори тя лаконично.

Рийс не се затича, но се движеше адски бързо, с приковани в лицето на Броуди очи. Сърцето й биеше лудо. Ръката й се протегна към неговата, когато все още се намираше на около два метра от него.

— Намерихте ли?…

— Хайде да излезем навън.

Тя кимна, а и не можеше да направи друго, тъй като Броуди вече я дърпаше, към вратата.

— Намерихте ли я? — повтори Рийс. — Кажи ми! Знаем ли коя е?

Броуди продължи да върви, стиснал здраво ръката й. Заобиколиха сградата и застанаха на стъпалата към апартамента на Рийс.

— Не намерихме абсолютно нищо.

— Но… сигурно я е хвърлил в реката — каза бързо тя.

Беше си представяла как убиецът изхвърля трупа в реката безброй пъти през нощта.

— О, Господи, хвърлил е трупа в реката!

— Не казах „никого“, Рийс. Казах „нищо“.

— Трябва да е… — гласът й секна, тя си пое дъх и заговори внимателно. — Не разбирам.

— Отидохме до мястото, където твърдиш, че си ги видяла. Огледахме целия район от няколко посоки. Отидохме до петте най-близки хижи. Празни са и няма следа някой изобщо да е влизал в тях.

Сърцето й се сви.

— Може да не са отседнали в хижа.

— Така е. Но все някак трябва да са стигнали до мястото, където си ги видяла. Никъде нямаше следи.

— Отишли сте на погрешно място.

— Не, не сме.

Тя се сви зиморничаво, но това, което предизвикваше студените тръпки, не бе пролетният вятър.

— Не е възможно. Бяха там. Караха се, сбиха се той я уби. Видях го!

— Не твърдя обратното! Просто ти обяснявам, че в района няма нищо, което да подкрепи думите ти.

— Той ще се отърве безнаказано. Ще си замине и ще си живее живота спокойно — тъжно пророни Рийс и седна на стълбите. — Защото аз съм единственият свидетел. Но не мога да направя абсолютно нищо.

— Светът винаги ли се върти около теб?

Тя вдигна очи, разкъсвана между ужаса и мъката.

— А ти как би се почувствал, мамка му? Може би просто ще скръстиш ръце и ще забравиш за случилото се. Е, направих каквото можах, ще си кажеш, а сега ще пийна една бира и ще се изтегна в хамака.

— Прекалено рано е за бира. Шерифът ще провери досиетата на изчезналите. Ще отиде до ранчото за туристи, ще посети пансионите, къмпингите и лагерите. Има ли по-добър начин за действие според теб?

— Не ми е работа да предприемам действия.

— Нито пък моя.

Тя скочи на крака.

— Защо Рик не дойде да говори лично с мен? Защото не вярва, че съм видяла убийство, нали? — сети се тя, преди Броуди да успее да отговори. — Смята, че си измислям.

— Ако искаш да знаеш какво мисли, попитай го. Казвам ти каквото знам.

— Искам и аз да отида на място. Да се уверя с очите си.

— Твоя си работа.

— Но не знам как да стигна. Ти вероятно си последният човек, когото искам да моля за услуга, но пък си единственият, за когото съм сигурна, че не е убил жената. Освен ако летенето не влиза в безбройните ти таланти. Свършвам работа в три. Можеш да ме вземеш оттук.

— Мога ли?

— Да, можеш. И ще го направиш. Защото си не по-малко любопитен от мен.

Рийс бръкна в джоба си, извади смачкана десетдоларова банкнота и я набута в ръката му.

— Ето. За бензина.

След тези думи тръгна бързо към ресторанта, като остави Броуди вторачен в десетачката, едновременно развеселен и раздразнен.

8.

Рийс остави супата да ври и, тъй като кръвта й кипеше, започна списъка с продуктите, които бе редно да присъстват във всяка кухня.

Петзвезден ресторант, непретенциозно заведение в малко градче, собствена кухня. Какво значение имаше, мамка му? Храната си беше храна и трябваше да бъде идеално приготвена.

Сетне приготви няколко поръчки за хора, които по неясни причини искаха бизонски хамбургери преди обяд. Запълни времето между поръчките, като изтърка хубаво кухнята.

Стоеше на колене и миеше плочките под мивката, когато Линда-Гейл клекна до нея.

— Да не се опитваш да изкараш всичките си колеги мързеливи негодници? — попита я тя.

— Не. Просто искам да съм заета с нещо.

— Добре, когато приключиш с миенето тук, защо не отидеш в моята къща и да се захванеш с нея? Да не си ядосана на Джоуни?

— Не. Ядосана съм на света. На целия проклет, шибан свят.

Линда-Гейл хвърли поглед през рамо и сниши глас.

— Мензисът ти ли дойде?

— Не.

— Е, и аз имам един-два дни месечно, когато побеснявам срещу целия шибан свят. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш ли да заличиш последните двайсет и четири часа?

— Вероятно не — отвърна келнерката, като разтри гърба на Рийс нежно. — Но имам шоколад в чантата.

Рийс въздъхна и пусна парцала в кофата със сапунена вода.

— Какъв вид шоколад?

— От онези малките, в златни опаковки, които слагат на възглавниците в хотела. Мария — една от камериерките — ме снабдява.

Рийс се усмихна измъчено.

— Да, не са лоши. Благодаря, може би…

— Рийс — гласът на Джоуни, рязък и хладен, я изкара изпод мивката. — Ела в кабинета ми след минута.

Рийс и Линда-Гейл се спогледаха. Очите на келнерката бяха изпълнени със съчувствие. Рийс се надигна и последва Джоуни към малкия кабинет.

— Затвори вратата. Току-що се обади синът ми. Шерифът се отбил в ранчото и задавал въпроси. Очевидно издирвал някакви хора, най-вече една жена. Не споделил много с Ло, но не съм отгледала глупак, така че синът ми си направил съответните изводи.

Джоуни се приближи до малкия прозорец и го отвори, преди да извади пакета с цигари от джоба си.

— Рик споменал, че някой е видял нещо да се случва на тази жена. И този някой се намирал на Малкото ангелче. Тъй като и аз самата не съм глупачка, реших, че този някой си ти.

— Шерифът ме помоли да не казвам и дума, докато разследва, но след като не е намерил нищо… Видях как мъж убива жена. Удуши я. Бях прекалено далеч, за да помогна. Не можех да направя абсолютно нищо. А сега шерифът не може да открие и следа. Сякаш никога нищо не се е случило.

Джоуни издиша струя дим.

— Каква жена?

— Не знам. Не я познах. Не я видях много добре. Лицето й… и неговото… но видях… видях…

— Не изпадай в истерия — строго й нареди Джоуни. — Седни, но не изпадай в истерия.

— Добре — кимна Рийс, като избърса сълзите от лицето си. — Видях ги. Видях какво й направи. И бях единственият свидетел.

Ботушите й удряха по земята.

Баскетболни маратонки „Найк“ със сребърния знак на фирмата пред вратата на килера.

Черно яке и оранжево ловджийско кепе.

Тъмносив анцуг с качулка, огромен черен пистолет.

— Бях единственият свидетел — повтори тя. — Но не видях достатъчно.

— Каза, че двамата с Броуди сте били на пътеката.

— Той беше по-надолу и не видя нищо. Върна се горе с мен, но вече нямаше нищо за гледане.

Рийс се приближи към прозореца, тъй като не й достигаше въздух.

— Не са халюцинации.

— Не съм си помислила, че халюцинираш? Но щом си толкова разстроена, защо не си взе почивен ден?

— Почивах вчера и виж какво стана. Ло каза ли… имало ли е някаква жена в ранчото?

— Всички гости и служители на ранчото са си там.

— Разбира се.

Без да е сигурна дали трябва да изпитва облекчение или ужас, Рийс затвори очи.

— Разбира се, че са там — повтори.

Линда-Гейл почука на вратата и я открехна.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но се натрупа доста работа.

— Кажи им да почакат — нареди Джоуни и замълча, докато вратата отново да затвори. — В състояние ли си да довършиш смяната си?

— Да. Бездруго предпочитам да съм заета с нещо.

— Тогава отивай да готвиш. А междувременно, ако нещо те измъчва, тегли една майна на Рик Марсдън. Винаги можеш да дойдеш да поговориш с мен.

— Благодаря. Имам чувството, че някой е усукал червата ми на въже.

— Не съм изненадана. Но би трябвало да се чувстваш малко по-добре, след като сподели с някого.

— Така е. Ако те попитам… питах Броуди, но той е приятел на шерифа… ако те попитам, ще ми кажеш ли какво мислиш за Марсдън? Имам предвид способностите му на ченге.

— Мнението ми е достатъчно добро, за да гласувам за него два пъти. Познавам и него, и Деби от дванадесет години, откак се преместиха тук от Шайен.

— Да, но… що се отнася до полицейската работа?

— Рик върши каквото трябва, и не вдига шум. Може би си мислиш, че в подобно малко градче не се случва кой знае какво. Но имай предвид, че всеки в Ейнджълс Фист има оръжие. И то повече от едно. Рик внимава притежателите им да ги използват само за лов и стрелба по мишени. Поддържа спокойствието в града, когато туристите нахлуят тук. Върши си работата.

Не беше нужно да имаш орлов поглед, за да забележиш, че Рийс не бе убедена.

— Искам да те попитам нещо — продължи Джоуни. — Можеш ли да направиш нещо повече в случая?

— Не знам.

— Тогава остави всичко на Рик. Върни се в кухнята и си върши своята работа.