— Добре. Предполагам, че си права. Джоуни, правя списъка с необходимите продукти. Исках да ти кажа, че купуването на глави чесън е по-евтино и по-практично, отколкото чесън на прах.

— Ще го имам предвид.



Супата стана хит и нямаше смисъл да се чуди дали щеше да е по-добра, ако разполагаше с желаните продукти.

Постоянният й стремеж към все по-голямо съвършенство беше вече минало. Още ли не беше успяла да научи, че можеше да мине и по-леко? Никой тук не се интересуваше дали риганът бе пресен или бе стоял в пластмасов буркан шест месеца.

Защо пък на нея да й пука?

Трябваше само да готви, да сервира и да си прибира чека.

Не бе инвестирала нищо. Вероятно дори бе допуснала грешка с наемането на апартамента. Може би трябваше да се премести обратно в хотела.

Или пък да си натовари багажа в колата и да потегли нанякъде.

Нищо не я задържаше тук. Нищо не я задържаше никъде.

— Броуди дойде — извика Линда-Гейл. — Той и докторът си поръчаха супа.

— Броуди и докторът — промърмори Рийс. — Великолепно!

Щеше да им сипе супата, разбира се. Не беше проблем.

Разгневена, тя бързо напълни две купички и сложи хлебчета и масло в чиниите. После ги занесе лично до сепарето, където седяха двамата мъже.

— Ето ви супата. За гарнитура ще ви поднеса следното: не искам и не се нуждая от медицински преглед. Не съм болна. Зрението ми е наред. Не заспах на пътеката и не сънувах, че виждам как удушават непозната жена.

Рийс произнасяше отчетливо думите, от възмущение гласът й се повиши. Разговорите около тях замряха и за миг ясно се чу песента на Гарт Брукс от джубокса.

— Приятен апетит — пожела им младата жена и се върна обратно в кухнята.

Свали престилката и грабна якето си.

— Смяната ми свърши. Качвам се горе.

— Чао — кимна Джоуни и спокойно обърна пържолата на скарата. — Утре си от единадесет до осем.

— Знам си графика.

Излезе от задната врата, заобиколи сградата и се качи бързо по стълбите. Нахълта в апартамента си и отиде право при картите и туристическото ръководство. Извади онези, които й трябваха. Бе решила да открие мястото съвсем сама. Нямаше нужда от придружител. За какво й е мъж, който да се влачи с нея и да се опитва да я успокои със снизходителен тон.

Отвори картата, но тя се изплъзна от скованите й пръсти.

Беше покрита с криви червени линии, кръгове и петна. Районът от отсрещната страна на пътеката, където бе стояла, бе ограден поне десетина пъти с червено.

Не беше направила това. Не беше! Вторачи се в пръстите си, сякаш очакваше да види червени петна по тях. Едва предишния ден картата й бе безукорно чиста. А сега изглеждаше сгъвана милион пъти и надраскана с някакъв смахнат код.

Не беше го направила. Невъзможно бе да го е направила.

Втурна се задъхано към кухненското чекмедже и го отвори. Червеният маркер си лежеше на мястото. Развъртя капачката с треперещи пръсти и видя, че върхът му е изтъпен и смачкан.

Но маркерът беше чисто нов. Беше го купила преди няколко дни от магазина на Дръбър.

Завъртя капачката на маркера внимателно и го върна на мястото му. Затвори чекмеджето и огледа апартамента.

Всичко си беше на мястото. Веднага щеше да разбере, ако някоя от книгите й бе разместена. Вещите й бяха точно както ги бе оставила сутринта, когато заключи вратата зад себе си.

Провери ключалката два пъти. Всъщност три.

Отново огледа проснатата на пода карта. Тя ли я беше надраскала така? По някое време през нощта? Дали наистина бе станала и бе извадила маркера от чекмеджето?

Защо не можеше да си спомни?

Няма значение, каза си, като вдигна картата. Наистина беше разстроена и е възможно да е взела маркера, за да отбележи точното място, където бе станало убийството.

Това не я правеше луда.

Сгъна картата и реши да си купи нова. Този щеше да изхвърли. Ставаше дума само за обикновена карта. Нищо, за което да се тревожи.

Но когато чу стъпки по стълбите, виновно я натъпка в джоба си.

Почукването беше кратко и някак раздразнено. Рийс бе сигурна, че от другата страна на вратата стоеше Броуди.

Пое си дъх, увери се, че е достатъчно спокойна, после отвори.

— Готова ли си?

— Промених си решението. Ще отида сама.

— Чудесно. Действай — отвърна той, но я бутна назад и затвори вратата зад себе си. — Не знам защо изобщо си правя труда. Не съм водил доктора да те преглежда. Защо, по дяволите, да го правя? Просто човекът обядва в ресторанта няколко пъти седмично. Няма как да не си го забелязала, освен ако не си сляпа или малоумна. А ако се засечем по едно и също време, сядаме заедно. Приятели сме, нищо повече. Доволна ли си?

— Не. Не особено.

— Добре, защото това ще те вбеси отново. Рик е по разпитал тук-там, което между другото му е работата, и са се понесли слухове. Докторът ме попита дали знам нещо по въпроса. Не бях сигурен дали да му отговоря, докато ти не поднесе супата. Адски хубава супа, между другото. Ненормалница.

— Бях в психиатрична болница три месеца. Думата „ненормалница“ не ме обижда.

— Май е трябвало да останеш там още известно време.

Рийс отвори уста и я затвори. После седна на леглото. И се засмя. Продължи да се смее и разпусна косата си.

— Защо това ми действа успокоително? Защо, по дяволите, ми е много по-лесно да понасям грубиянщината ти, отколкото нежните и съчувствени думи на любезните хора? Сигурно наистина съм ненормална. И определено не съм с всичкия си.

— Не е зле да спреш да се самосъжаляваш.

— Мислех, че съм спряла, но май не съм. Добронамерени хора, които държаха на мен, викаха лекарите всеки път, когато мигнех.

— Не съм добронамерен. И не те обичам.

— Няма да го забравя. Все още ли си съгласен да ме придружиш там горе?

— Денят ми бездруго отиде по дяволите.

— Добре тогава — кимна тя и се надигна да вземе раницата си.

Броуди застана до вратата и я загледа как проверява съдържанието на раницата. Дръпна ципа, после я отвори и прегледа отново. А когато дръпна ципа за втори път, едва се удържа да не го разкопчае пак.

Броуди отвори вратата. Рийс излезе от апартамента и заключи. После застана неподвижно за миг, вторачена във вратата.

— Хайде, давай, провери ключалката. Няма смисъл да се тюхкаш и вайкаш, след като тръгнем.

— Благодаря.

Натисна дръжката, хвърли извинителен поглед на писателя, после опита отново, преди да тръгне към стълбите.

— Имам известно подобрение — обясни му тя. — Преди ми бяха нужни поне двайсет минути, за да изляза. А още по-преди взимах успокоителни.

— Животът е по-лесен, когато химията ти идва на помощ.

— Не е съвсем така. Хапчетата ме правят… ставам откачена. Повече, отколкото си мислиш.

Преди да се качи в колата на Броуди, Рийс огледа задната седалка.

— Не ми пукаше, че откачам. Поне за известно време. Но после реших, че е по-разумно да се уверя как стоят нещата, отколкото да взимам хапчета.

Тя закопча предпазния колан и го провери.

— Не се ли интересуваш защо бях в психиатрична болница?

— Да не възнамеряваш да ми разкажеш историята на живота си?

— Не. Но след като те въвлякох в тази история, струва ми се редно да узнаеш поне една част.

Броуди подкара колата и се насочи вън от града.

— Вече знам някои неща. Шерифът те е проучил.

— Той… — Рийс млъкна и се замисли. — Предполагам, че това е логична стъпка. Никой не ме познава, а внезапно изпищявам, че съм видяла убийство.

— Заловиха ли типа, който те простреля?

— Не — отвърна тя, като автоматично сложи ръка на гърдите си. — Смятаха, че са идентифицирали един от нападателите, но той умря от свръхдоза наркотици, преди да успеят да го разпитат. А не беше сам. Не знам колко души точно са били, но със сигурност повече от един.

— Добре.

— Убиха дванайсет души. Хора, с които работех. Хора, за които готвех. Хора, които обичах. Всички те са мъртви. И аз трябваше да умра. Това е едно от нещата, за които си мисля. Защо аз оживях, а те не. Какъв е смисълът?

— Късмет.

— Може и така да е. Макар че звучи ужасно. Бандитите отнесоха не повече от една-две хиляди. Повечето хора плащат с кредитни карти, когато отиват на вечеря. Така че парите от касата и малко на брой банкноти, грабнати от портфейли и дамски чанти. Бижута, но не особено скъпи. Вино и бира. Имахме чудесна изба. Но не това бе причината, поради която умряха. Никой не се опита да спре убийците, никой не оказа съпротива. Не си струваше заради пари, вино или часовници.

— А защо умряха?

Тя се вторачи в планината, могъща и дива на фона на синьото небе.

— Заради прищявка. Нападателите се кефеха на убийствата. Чух ченгетата да го казват. Работех там от шестнадесетгодишна. Израснах в „Манео“.

— Работила си още на шестнадесет? Сигурно си била диво хлапе.

— Имах си изблици. Но исках да работя в ресторант. Чистех масите, подготвях продуктите. Обичах си работата. Обичах си приятелите.

Рийс си представи миналото ясно. Суматохата в кухнята, тракането на прибори, гласовете, ароматите.

— Беше последната ми вечер. Бяха подготвили празненство, за да се сбогуваме. Трябваше да е изненада, затова се помотах в кухнята. Исках да им оставя достатъчно време да довършат подготовката. Чух писъци, стрелба и трясък. Мисля, че за момент блокирах. Човек не може да чуе стрелба в „Манео“. Необичайно е за хубав семеен ресторант. Пееше Шерил Кроу.

— Какво?

— На кухненското радио. Слушах Шерил Кроу. Грабнах мобифона си. Това си го спомням. Летящата врата се отвори със замах. Затичах се. Поне се опитах. Този спомен изплува, като се замисля или сънувам. Видях пистолета и тъмносив анцуг с качулка. Това е всичко. После паднах и усетих зверска болка. Казаха, че са ме простреляли два пъти. Веднъж в гърдите, вторият куршум само одраскал главата ми. Но не умрях.

Рийс замълча за момент и Броуди завъртя глава към нея.