— Продължавай.

— Паднах възнак в килера. Там държахме препаратите за чистене. Тъкмо ги подреждах, когато ме простреляха. И паднах вътре. Ченгетата ми го казаха по-късно. Не знаех къде се намирам. По едно време се съвзех за малко. Чувствах се изтръпнала, вледенена и объркана.

Тя разтърка белега на гърдите си несъзнателно.

— Не можех да си поема дъх. Гърдите ми бяха притиснати от ужасна тежест. И болка. Вратата все още бе леко открехната. Чух гласове и се опитах да извикам за помощ. Но от гърлото ми не излезе звук. За мое щастие. Чух плач, писъци и смях.

Рийс сведе глава.

— Помислих си, че не трябва да викам за помощ, а да лежа кротко, за да не се върнат при мен. Не исках да ме убият. Чух силен трясък. Приятелката ми, помощник-готвачката, падна от другата страна на вратата. Джини. Джини Шенкс. Беше на двадесет и четири години. Предишния месец се бе сгодила. На Свети Валентин. Щяха да се женят през октомври. Аз щях да съм почетната й шаферка.

Броуди не проговори. Рийс затвори очи и реши да довърши историята.

— Джини падна. Виждах лицето й през процепа на вратата. Насинено и окървавено. Явно я бяха удряли. Плачеше и се молеше. Очите ни се срещнаха за миг.

После чух изстрел и тя потръпна. Само веднъж, като марионетка. Очите й се промениха. Животът я напусна. Един от бандитите сигурно бе ритнал вратата на килера, защото тя се затвори. Потънах в мрак. Джини беше от другата страна на вратата, не можех с нищо да й помогна. Нито на някого от другите. Нямах сили да изпълзя от килера. Лежах в ковчега си, жива погребана. Помислих си, че всички сме мъртви. Но полицаите ме намериха и оживях.

— Колко време прекара в болницата?

— Шест седмици, но не си спомням първите две, а от третата — само откъслеци. Не се справих много добре.

— С кое?

— С инцидента. С оцеляването си. С мисълта, че съм жертва.

— И как човек да се справи с факта, че са го простреляли, оставили да умре в тъмен килер, и е станал свидетел на убийството на най-добрата си приятелка?

— Можех да подпомогна терапията, като приема, че не съм можела да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се или да го избегна. После постепенно да започна да изпитвам благодарност, че съм оцеляла. Да открия Господ или да се хвърля главоломно в удоволствията на живота и да им се радвам, докато се скапя — нетърпеливо отвърна Рийс. — Не знам. Но не се справих добре. Сънувах кошмари. Ходех насън. Изпадах в истерия, а после в летаргия. Въобразявах си, че ще дойдат да ме довършат. Виждах тъмносивия анцуг из улиците. Накрая получих нервна криза и се озовах в психиатрията.

— Лекарите ли те настаниха в психиатрията?

— Отидох сама, тъй като осъзнах, че не се подобрявам. Не можех да работя. Не можех да ям. Не можех да правя нищо — обясни Рийс и разтри слепоочията си. — Но после напуснах, защото разбрах, че е прекалено лесно да се оставиш други да се грижат за теб, а ти да не правиш нищо. Спрях да взимам хапчетата, тъй като от тях затъпявах прекалено много.

— А сега си просто невротична и педантична.

— Нещо такова. Страдам от клаустрофобия, от време на време ме връхлита параноя и пристъпи на паника. Сънувам гадни сънища и понякога се събуждам с мисълта, че всичко може да се случи отново. Но видях онези двамата. Не си въобразявам. Видях ги.

— Добре — кимна Броуди и отби встрани от пътя. — Оттук ще вървим пеша.

Рийс изскочи от колата и извади картата от джоба си.

— Отидох да я взема, защото ти се ядосах, че си довел доктора да ме прегледа. Качих се в апартамента и извадих картата, за да стигна дотук сама.

Отвори я и му я подаде.

— Не си спомням кога съм маркирала мястото. Не помня, но това не означава, че съм си въобразила вчерашната случка. Сигурно през нощта съм имала пристъп на паника, но мозъкът ми го е блокирал.

— Защо ми я показваш?

— Трябва да знаеш с какъв човек си имаш работа.

Броуди прегледа картата и я сгъна.

— Видях лицето ти вчера, когато се сблъскахме на пътеката. Ако си си измислила убийството, значи си губиш времето в кухнята. Всеки с подобно въображение би трябвало да е мой колега. Книгите ти биха се продавали по-добре от тези на Дж. К. Роулинг.

— Наистина ми вярваш — отбеляза тя едва ли не учудено.

— Господи! Слушай внимателно — нареди й Броуди, като набута картата в ръцете й. — Ако не ти вярвах, нямаше да съм тук. Имам си собствен живот, работа и лично време. Видяла си убийство. Една жена е мъртва и някой би трябвало да се заинтересува.

Рийс затвори очи за миг.

— Не ме разбирай погрешно — избъбри тя, пристъпи към него, прегърна го и долепи устни до неговите.

— И как да го тълкувам?

— Само като искрена благодарност — отговори Рийс, като метна раницата си на рамо. — Знаеш ли пътя?

— Да, знам го.

Тръгнаха напред и тя му хвърли кос поглед.

— За първи път от две години целувам мъж.

— Нищо чудно, че си луда. Как беше?

— Успокояващо.

Той изсумтя.

— Другия път, слабаче, ще направим нещо по-интересно.

— Може и да направим — съгласи се тя, после си заповяда да мисли за друго. — Тази сутрин изтичах до бакалията по време на почивката и си купих книгата ти, Джеймисън П. Броуди.

— Коя?

— „Ниско долу“. Мак каза, че била първата ти книга, затова реших да започна с нея. Той наистина я е харесал.

— Аз също.

Рийс се засмя.

— Ще ти кажа дали и аз я харесвам. Някой обръща ли се към теб с малкото ти име?

— Не.

— А какво е второто ти име, което започва с „П“?

— Перверзник.

— Отива ти — усмихна се младата жена. — Може да са се качили догоре от друга посока.

— Твърдеше, че не си видяла раници и други туристически принадлежности.

— Не видях, но може да са ги оставили някъде по-назад.

— Рийс, никъде нямаше никакви следи, освен оста вените от Рик. Гледай — клекна Броуди. — Виждаш ли тук? Не съм велик следотърсач, но знам основните неща. Това са следите, оставени от мен и Рик сутринта. Земята е доста мека.

— Добре де, но мъжът и жената не са стигнали до тук на крилете на някоя гълъбица.

— Така е. Но ако той е имал известни познания по туризъм и проследяване, може да е заличил стъпките си.

— Защо? Кой ще търси мъртва жена, която никой не е видял да убиват?

— Ти го видя. Възможно е и той да те е зърнал.

— Но той дори не погледна към мен.

— Не и докато си го наблюдавала. Но после се втурна надолу по пътеката, нали? И остави раницата си на морената. Може да е забелязал, че някой тича. Или просто да е видял раницата ти. Събрал е две и две и е решил да заличи следите. Изминаха два часа, докато стигнем до дома ми. Още тридесет минути преди Рик да се добере дотам. После, докато те разпитваше, изтече още около час. Това прави три часа. Човек може да заличи следи от слонско стадо за три часа. Стига да знае какво върши, разбира се.

— Видял ме е — промълви Рийс и устата й пресъхна.

— Може да те е видял, а може и да не е. Но така или иначе е бил предпазлив. Умен и достатъчно грижлив, за да заличи всички следи от присъствието си.

— Видял ме е. Защо преди не се сетих за това? — учуди се Рийс, като разтърка лице. — Докато стигна до теб, той е успял да завлече някъде трупа или го е метнал в реката.

— По-склонен съм да приема първата възможност. Нужно е доста време, за да окачиш тежести върху труп и да го хвърлиш в реката.

— Значи я е отнесъл някъде.

Рийс замълча, тъй като зърна реката отвъд дърветата. Помисли си, че все едно се намират в кутия, чийто капак е отворен, за да виждат небето.

— Оттук — промърмори тя. — Толкова е… самотно. Реката те отделя от света. Но е и невероятно красиво.

— Хубаво място да умреш.

— Никое място не е хубаво за умиране. След като веднъж си бил достатъчно близо до смъртта, знаеш, че няма подходящо за нея място. Но тук е зашеметяващо — дърветата, скалите, водата. Това е последната гледка, която жената видя, но всъщност тя не я забеляза дори. Беше адски вбесена. Мисля, че се бе вторачила само в мъжа и яростта си. Разбира се, после е усетила страха и болката.

— Оттук можеш ли да видиш мястото, където се намираше вчера?

Рийс се приближи към реката. Помисли си, че днес е по-хладно и слънцето не е толкова ярко. А и облаци те бяха по-плътни.

— Ето там — посочи с ръка. — Седнах на онази морена, изядох сандвича си, пих вода. Приятно ми беше да се попека и да послушам ромона на водата. Видях ястреба. А после и двойката.

Тя се обърна към Броуди.

— Стояха, точно където сме аз и ти. Тя беше с лице към него, а той — с гръб към водата. И според мен тя виждаше само него. Предполагам, че и той е виждал само нея. Наблюдавах нея по-внимателно, защото бе по-активна. Движеше се много.

Рийс вдигна ръце и демонстрира.

— Разиграваше се драма. Напрежението се усещаше и от другата страна на реката. Жената беше бясна, но мъжът се контролираше. Дали си въобразявам? — попита тя, като притисна пръсти към очите си. — Спомням ли си, или фантазирам?

— Знаеш какво видя.

Пълното спокойствие в гласа му спря треперенето й.

— Да, знам. Тя размахваше ръце и го мушна с пръст в гърдите. Сякаш го предупреждаваше да не прави нещо. После го бутна.

Рийс сложи ръце на гърдите на Броуди и го тласна.

— Той отстъпи леко назад — продължи тя сухо. — Надявам се, нямаш нищо против да изиграеш ролята му.

— Добре — подчини се писателят.

— Направи ей така — скръсти ръце Рийс, после ги разтвори широко. Помислих си, че прилича на сигнал на рефер.

— Бейзбол? — усмихна се Броуди. — Сетила си се за бейзбол?

— За секунда. Но жестът всъщност означаваше: „Стига! Писна, ми!“ После жената го зашлеви.

Когато Рийс замахна, Броуди хвана ръката й.

— Ясно. Загрях.

— Не възнамерявах да те ударя. Той не реагира на първата плесница, после обаче тя го удари отново. И тогава я събори на земята. Хайде, направи го.