— Добре — кимна Броуди и я бутна, но Рийс не падна.

— Сигурно я е блъснал доста по-силно. Не — вдигна ръце тя, когато Броуди се ухили и се престори, че ще я бутне отново. — Да не прекаляваме.

Тя погледна назад, за да прецени разстоянието до камъните. Разиграването на сценката не означаваше, че трябва да рискува да пострада.

— Чакай! Жената нямаше раница — извика Рийс, като бързо смъкна своята и я метна настрани. — Мисля, че си удари главата, когато падна. В земята или в онези камъни. Остана долу около минута. Шапката й падна. Бях забравила за това. Шапката й падна и когато разтърси глава, нещо проблесна. Сигурно е носила обици. Но не обърнах достатъчно внимание.

— Според мен си обърнала повече от достатъчно. А той какво направи? Пристъпи ли към нея?

— Не. Тя скочи бързо и се втурна към него. Не беше уплашена, а разгневена. Сериозно вбесена. Крещеше му. Не чувах, разбира се, но си личеше. Той я метна на земята. Този път не я бутна, а направо я грабна и я стовари на земята. А после се разкрачи над нея.

Рийс се просна на земята и вдигна очи към Броуди.

— Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна той и застана над нея.

— Протегна й ръка, но тя не я пое. Облегна се на лакти и продължи да му крещи. Устата й се движеше енергично. Тогава той седна отгоре й. Затисна я с тежестта си. Ох — стресна се тя, когато Броуди последва указанията й. — Да, точно така. Нищо игриво или сексуално. Тя се опита да го удари, а той притисна ръцете й към земята. Не, недей! — паникьоса се тя, когато писателят стисна китките й. — Не мога! Недей!

— Спокойно — каза той и я пусна — Няма да те нараня. Какво стана после?

— Тя се бореше и се мъчеше да се измъкне изпод него. Но мъжът беше по-силен. Сграбчи я за косата и започна да блъска главата й в земята. После я стисна за гърлото. Тя се гърчеше и се опитваше да го отхвърли. Хвана го за китките, но не й бяха останали сили. Чакай… той затисна ръцете й с коленете си, за да й попречи да го удари. Това го бях забравила, мамка му.

— Но сега си го припомни.

— Тя риташе. Краката й блъскаха силно в земята, пръстите й се забиваха в калта. После изведнъж спря и притихна. Съвсем притихна, но той продължи да я стиска за гърлото. Тогава хукнах към теб. Ставай, чу ли? Ставай!

Броуди се прехвърли на земята до нея.

— Възможно ли е жената да е останала жива?

— Той не свали ръце от врата й.

Броуди помълча няколко минути, загледан в реката и белите облаци, които хвърляха сянка над нея.

— Очевидно си от хората, които виждат чашата на половина празна — рече накрая.

— Какво?

— Чашата е повече от половината празна, защото е спукана и тече. Така че ти виждаш случилото се и те завладяват вина и отчаяние. Казваш си, че си видяла как убиват една жена, но не си направила нищо, за да го предотвратиш. Горката жена и горката ти! Вместо да си мислиш, че си станала свидетел на убийство, за което, ако не си била там, никой няма да узнае.

Рийс го наблюдаваше внимателно. После кимна и заяви:

— Прав си. Знам, че си прав и се опитвам да видя чашата наполовина пълна. Но ти също не правиш впечатление на човек, който я вижда наполовина пълна.

— Пълна или празна, какво значение има, мамка му? Ако в чашата въобще има нещо, просто ще го изпия.

Рийс се засмя, но се сети, че седеше на място, където предишния ден бяха убили жена, и бързо замълча.

— Чудесна политика — все пак се усмихна тя. — В момента ми се иска чаша хубаво изстудено „Пино Гриджио“.

Скочи на крака и добави:

— Разиграването на случката остави следи. Отпечатъци от обувките ни. От ръцете ни. Смачкана трева. Не е нужно да си велик следотърсач, за да видиш, че тук е имало двама души, които са се били.

Броуди отиде до близките върби, откъсна клон и започна да замита земята.

— Убиецът е умен — каза, като заличи следите. — Завлича трупа някъде, после взима клон като този, връща се, уверява се, че никой от двамата не е изпуснал нещо. Бил е доста хладнокръвен — отсъди, като огледа внимателно земята. — Съвсем чисто. Великият следотърсач може и да открие нещо, но аз съм аматьор. Вероятно ако докараме тук екип криминолози, може да намерят косъм, но какво ще докаже той? Нищо. Убиецът просто е трябвало да заличи следите. Наоколо има доста места, подходящи да заровиш труп. Ако аз бях на негово място и имах кола, щях да метна трупа в багажника и да го откарам някъде другаде, където да имам предостатъчно време да изкопая достатъчно дълбока дупка, така че животните да не я разровят.

— Това не е хладнокръвно, а направо студенокръвно.

— Убийството може да се извърши в разгорещено състояние или пресметливо, с хладен ум. Но отърваването от трупа и заличаването на следите изисква студена кръв. Видя ли достатъчно?

Рийс кимна.

— Повече от достатъчно.

9.

Поеха по обратния път. Рийс отвори шишето с вода и отпи. Броуди протегна ръка и тя му го подаде.

— Винаги се твърди, че перфектно убийство не съществува.

Броуди изля част от съдържанието на бутилката в гърлото си и я върна.

— Хората твърдят много неща, но през повечето време грешат.

— Прав си. Но която и да е била жената, все отнякъде е дошла. Имала е работа и дом. Сигурно и семейство.

— Възможно е.

Рийс раздразнено пъхна ръце в джобовете си.

— Е, била е свързана поне с един човек. Който я уби. Между тях определено имаше нещо.

— Тук има много възможности. Може да са се срещнали още същия ден. Или пък да са били заедно десет години. Може да са дошли откъде ли не. От Калифорния. От Тексас. Или от Източното крайбрежие. Може дори да са били французи, по дяволите.

— Французи?

— Във всички страни стават убийства. Важното е, че може да дошли отвсякъде. По-вероятно е, отколкото да са били местни жители. В Уайоминг живеят по-малко хора, отколкото в Аляска.

— Ти затова ли се премести тук?

— Отчасти. Когато работиш за вестник в голям град, вечно си затънал до гуша в хорските проблеми. Та, пак повтарям, по-вероятно е да са дошли отнякъде другаде.

— И са започнали разправията, защото са се загуби ли, а той е отказал да спре и да попита някого за посоката? Признавам, че това е типично мъжки недостатък, който може да предизвика сериозен скандал. Но не мисля, че е станало така. Срещнали са се тук или са дошли заедно, защото са искали да говорят за нещо. Или да се карат.

Броуди хареса начина й на мислене. Рядко следваше права линия. Напомни му за готвенето й, когато жонглираше с безброй продукти и приготвяше няколко ястия по едно и също време.

— Предположението не е факт.

— Добре. Просто предполагам. И не ми се вярва да са били французи.

— Италианци тогава. Или пък латвийци.

— Това по̀ може. Латвийска двойка се изгубва, защото като всички мъже по света и той гледа на пениса си като на компас. Затова не може да се пребори с гордостта си и да спре да попита за пътя.

Броуди се намръщи престорено.

— Това е грижливо пазена мъжка тайна. Как дешифрира кода?

— Повечето жени знаят кода, колкото и странно да ти се струва. Но както и да е, двамата излизат от колата си и тръгват сред дърветата към реката, защото това е един от начините да се ориентират къде се намират. Скарват се и той я убива. После, тъй като е опитен латвийски следотърсач, мъжът заличава следите и, отнася трупа до взетия под наем форд, за да погребе своята любима на родна земя.

— Не забравяй да запишеш тази история.

— Ако тя прилича на тези, които ти пишеш, учудена съм, че изобщо са публикували романите ти.

— Бих предпочел да се придържам към френската връзка — заради интернационалния интерес. Но, слабаче, мисълта ми бе, че двамата може да са дошли отвсякъде.

Полезно бе да мислиш за убийството като за загадка от роман. Помагаше да се отървеш от зловещите образи.

— Ако е заличил следите, както ти мислиш, значи знае доста неща за туризъм и следотърсачество.

— Много хора знаят. А е възможно да са идвали тук и преди.

Броуди се огледа наоколо. Познаваше терена, тъй като се бе разхождал из подобни райони, а и ги описваше в книгите си. Дивите цветя из ливадите скоро щяха да цъфнат. Но истинската красота щеше да е през юни.

— Сезонът за туристите още не е започнал — отбеляза той. — Но пък някои идват по това време на годината, за да избегнат тълпите. А може нашата двойка да е пътувала в друга посока и просто да се е отбила тук, за да огледа местността. Или пък да живее в околността и дори да е идвала в ресторанта заради великолепните ти манджи.

— Ама че приятна мисъл. Благодаря.

— Видя с какво беше облечен мъжът, нали? Ще познаеш ли дрехите, ако ги видиш отново?

— Оранжево ловджийско кепе, черно яке. Или палто. Не, не, яке. Виждам такива всеки ден. Но не го огледах добре. Може да му поднеса лично днешния специалитет и да не го позная. Не знам как изобщо… О, Господи!

Броуди забеляза мечката десетина секунди преди Рийс да я види.

— Мечката не се интересува от теб — успокои я той.

— Да не си мечешки психоаналитик?

Ситуацията бе толкова нереална, че Рийс дори не се уплаши. Поне не много.

— Господи, наистина е огромна.

— Виждал съм и по-големи.

— Браво на теб. Не трябва да бягаме, нали?

— Не. Тогава ще я раздразним и ще се помъчи да ни хване. Продължавай да говориш и да се движиш. Добре, видя ни.

Рийс усети как страхът пропълзява в нея.

— Хубаво ли е, че ни видя?

Припомни си инструкцията в туристическото ръководство, която съветваше при среща с мечка да се проснеш на земята и да се правиш на умрял. Можеше да го направи, разбира се. Бездруго краката й щяха да се подкосят, ако мечката ги нападнеше.

Но преди да успее да провери дали съветите в ръководството са разумни, мечката ги изгледа продължително, обърна се и се отдалечи.