Горещ, помисли си тя. Твърд. Гладен. Почти бе забравила какво е мъж да жадува близостта ти и да я придобива.

Както се чудеше дали от нея ще остане нещо, когато Броуди приключи с целувката, Рийс инстинктивно сключи ръце около врата му. Той я хвана за кръста и я притисна грубо към себе си.

Сърцето й заби лудо и тя потрепери. Устата й бе жадна като неговата. Броуди усети желанието й, повдигна я и я настани на капака, без да спре да я целува.

Вероятно си бе изгубила ума, но щеше да се тревожи за това по-късно. Засега реши да се отдаде на порива на тялото си и обви крака около кръста му.

— Докосни ме — промълви, като захапа леко долната му устна. — Докосни ме някъде. Където и да е.

Ръцете му се плъзнаха под мекия й пуловер и обгърнаха гърдите й. Рийс изстена, а тялото й се напрегна от желание. Искаше по-близък контакт, повече близост, искаше я повече от всичко. Ръцете му бяха груби и твърди като самия него. Груби, твърди и прями. Силни.

Реакцията й почти прати по дяволите самоконтрола на Броуди. Той си представи как я обладава на капака на колата.

— По-спокойно — каза й, като хвана китките й с разтреперани ръце. — Да починем малко.

Рийс едва го чу заради силното бучене в ушите си, затова просто облегна глава на рамото му.

— Добре. Добре. Уха! Не можем… не трябва…

— Но можехме. И със сигурност ще го направим отново, ала тъй като вече не сме на шестнадесет, няма да е по средата на пътя и върху капака на колата.

— Точно така.

На капака на колата ли бяха? Рийс успя да вдигне глава и да се съсредоточи.

— Господи! Насред пътя сме! Размърдай се! Трябва да се размърдаш.

Тя скочи, прокара пръсти през разрошената си коса и оправи пуловера и якето си.

— Изглеждаш чудесно — успокои я Броуди.

Но тя не се чувстваше чудесно. А по-скоро използвана, при това не достатъчно.

— Не можем… не съм готова… идеята не е добра…

— Не те моля да се омъжиш за мен и да ми родиш деца, слабаче. Беше просто целувка. И идеята си я биваше. А още по-добра идея е да преспиш с мен.

Рийс притисна ръце към слепоочията си.

— Не мога да мисля. Главата ми ще експлодира.

— Преди няколко минути ми се струваше, че друга част от тялото ти ще експлодира.

— Престани. Виж ни само. Опипваме се и си говорим за секс. А една жена е мъртва.

— Тя ще е мъртва независимо дали преспим заедно или не. Ако имаш нужда от време, за да осъзнаеш това, добре. Но ако смяташ, че след случилото се няма да правим секс, значи съм сгрешил. Глупава си.

— Не съм глупава.

— Видя ли? Пак съм прав — ухили се той и тръгна към предната врата на джипа.

— Броуди! Чакай една минута.

— Какво?

Тя се вторачи в него. Беше едър, мъжествен и суров, също като величествената планина зад гърба му.

— Не знам. Нищичко не знам.

— Хайде тогава да се връщаме. Пие ми се бира.

— Не спя с всеки мъж, по когото си падам.

Броуди се облегна на отворената врата.

— Според твоите собствени думи не си спала с никого цели две години.

— Така е. И ако мислиш да се възползваш от… от факта, че бях на сухо…

— Можеш да заложиш кльощавия си задник, че ще възползвам — ухили се той и влезе в колата.

Рийс се настани бързо до него.

— Разговорът ни е абсурден.

— Ами млъкни тогава.

— Не знам дори защо те харесвам — промърмори тя. — Може пък и да не те харесвам. Може да съм отговорила на страстта ти, защото мина адски дълго време откакто имах… интимен контакт.

— Защо просто не кажеш, че не си правила секс?

— Очевидно не съм толкова добра с думите като теб. Но само защото отвърнах на ласките, не означава, че ще ти позволя да ме метнеш в леглото.

— Не възнамерявам да те халосам по главата с тояга и да те завлека за косата в пещерата си.

— Аз пък бих се учудила — каза тя, като избърса слънчевите си очила. — И макар да съм ти благодарна, че ми вярваш и ме подкрепяш…

Броуди натисна спирачката рязко и Рийс подскочи стреснато.

— Едното няма нищо общо с другото — процеди той ледено. — Изобщо не навлизай там.

— Аз… — стисна устни младата жена и си пое дъх, когато Броуди подкара колата. — Прав си, това беше обидно. И за двама ни. Казах ти, че не мога да мисля. Тялото ми е превъзбудено, а мозъкът ми е зашеметен. Бясна съм. Уплашена съм. И имам мерак за секс. На всичкото отгоре главата започва да ме боли.

— Вземи два аспирина и се отпусни. И не забравяй да ме уведомиш, когато меракът надделее над останалите неща.

Рийс се вторачи в планината.

— Последните два дни бяха невероятно странни.

— Не е лъжа.

— Искам да говоря с шерифа. Можеш да ме оставиш пред офиса му.

— Прибери се у дома, вземи аспирин и му се обади.

— Трябва да говоря с него лично. Остави ме там — повтори тя, когато влязоха в Ейнджълс Фист. — Ти върви да си пиеш бирата.

Броуди не отговори и тя се извърна към него.

— Не те моля да ме придружаваш. Дори не искам да го правиш. Ако шериф Марсдън реши, че не мога да действам самостоятелно, ще се сдобие с още една причина да не ми вярва.

— Добре, оправяй се.

— Опитвам се.

Писателят спря пред офиса на шерифа и я погледна любопитно.

— Каква ще е вечерята утре?

— Какво?

— Обеща да ме нахраниш.

— О, забравих. Не знам. Ще измисля нещо.

— Звучи адски вкусно. Хайде, отивай да си свършиш работата. А после бягай да поспиш. Изглеждащ готова да припаднеш.

— Моля ти се, престани с комплиментите. Ще ми се замае главата.

Рийс изчака няколко секунди, после грабна раницата си.

— Проблем ли има? — попита Броуди.

— Не. Ами… мислех, че ще ме целунеш за довиждане.

Той се засмя и повдигна вежди.

— Слабаче, да не би да станахме сериозни гаджета?

— Ти си истински задник — изсумтя тя, но се засмя, когато отвори вратата. — А когато ме помолиш за сериозни отношения, не забравяй да донесеш пръстен. И лалета — те са любимите ми цветя — добави и скочи от колата.

Доброто настроение й помогна да стигне до вратата на шерифа, но когато влезе в офиса, я разтресоха нерви.

Миришеше на прегоряло кафе и мокро куче. Забеляза първото на плота в лявата част на стаята, където почти празна кана с нещо, което приличаше на черна кал, вдигаше пара. Източникът на втората миризма лежеше на пода между две метални бюра.

Само зад едното седеше човек. Гъста тъмна коса, брада — катинарче, весели кафяви очи, младежка фигура. Дени Даруин, спомни си Рийс. Младежът обичаше пържени яйца и почти изгорял бекон.

Дени вдигна очи от бюрото си и почервеня леко. Бързината, с която пръстите му затракаха по клавишите на компютъра, й подсказа, че с каквото и да си бе убивал времето досега, явно не ставаше дума за полицейска работа.

— Здравейте, госпожице Гилмор.

— Рийс — напомни му тя, като си помисли, че Дени не бе много по-млад от нея.

Беше вероятно на около двадесет и пет години, с почти бебешко лице въпреки брадата.

— Надявах се да поговоря с шерифа. Стига да е тук, разбира се.

— Разбира се. Отзад в кабинета си е. Можеш да влезеш направо.

— Благодаря. Хубаво куче — каза, като спря да го огледа. — Виждала съм го и преди. Обича да плува в езерото.

— Да, това е Моузес. Кучето на Аби Марсдън — средната дъщеря на шерифа.

— Аха, спомних си. Тя му хвърля топка в езерото и той се гмурка, за да я извади.

— Моузес обича да ни прави компания, докато децата са на училище.

Кучето отвори очи, огледа Рийс и завъртя косматата си опашка.

— Обикновено остават доста кокали в ресторанта. Можеш да донесеш няколко на Моузес.

— Благодаря.

— Приятно ми беше да се запознаем, Моузес.

Рийс потегли към кабинета на шерифа. Точно пред входа към коридора стоеше още едно празно бюро, предназначено за полицейската диспечерка.

В единия край на коридора имаше две килии, празни в момента, врата с надпис „Склад“ и друга с надпис „Тоалетна“. Срещу вратата на склада бе отворената врата на кабинета на Рик Марсдън.

Шерифът седеше зад дъбово бюро, на вид минало през няколко войни. Прозорецът зад него бе доста на високо и му осигуряваше известно уединение, макар през него да влизаше достатъчно светлина. Освен компютъра и телефона, на бюрото му се виждаха няколко снимки в рамки, папки и яркочервена чаша, в която бяха сложени моливи и химикалки.

На старата закачалка в ъгъла висяха избеляло кафяво яке и шапката на шерифа. Филмови плакати разведряваха бежовите стени с образите на Джон Уейн, Клинт Истуд и Пол Нюман, издокарани в каубойски одежди.

Марсдън се надигна, когато младата жена се появи на вратата.

— Влизай. Тъкмо звънях у вас за пореден път.

— Трябва да си купя телефонен секретар. Имаш ли минутка?

— Разбира се. Сядай. Искаш ли малко от най-гнусното кафе в Уайоминг?

— Ще пропусна, благодаря. Чудех се дали имаш някакви новини.

— Добрата новина е, че всички в Ейнджълс Фист са си по домовете. Същото се отнася и за малкото посетители, които имахме през последните няколко дни. В района няма изчезнали, които да отговарят на описанието ти на жената.

— Може би никой още не знае, че е изчезнала. Минал е само един ден.

— Може и така да е. Ще продължа да проверявам.

— Мислиш, че съм си въобразила случилото се.

Шерифът стана, за да затвори вратата, и се върна зад бюрото си. Лицето му не бе изгубило израза си на любезност и търпение.

— Казвам ти каквото знам. В момента всички жени в града са си у дома. Колкото до туристките от последните няколко дни — всички са живи и добре. Също така знам, понеже това ми е работата, че преди две години си имала сериозни проблеми.

— Те нямат нищо общо със случилото се.

— Може и да имат. Помисли сериозно по следната възможност. Видяла си двама души да се карат. Може дори да са се сбили. Но ти си била доста далеч, Рийс. Далеч дори за наблюдение с бинокъл. Не е ли възможно двамата просто да са си тръгнали.