— Тя беше мъртва.

— Била си на другия бряг на реката и не си могла да провериш пулса й, нали?

— Не, но…

— Прегледах показанията ти няколко пъти. Втурнала си се обратно, взела си Броуди и сте се върнали заедно горе. Минали са около тридесет минути. Не е ли възможно жената просто да се е съвзела и да си е тръгнала? Може все още да е била ядосана, дори да е имала няколко синини, но да е била жива и здрава.

Рийс си помисли, че чашата не бе наполовина пълна или празна. Беше си просто проклета чаша и тя я бе видяла.

— Беше мъртва. А ако си е тръгнала, как ще обясниш факта, че нямаше никакви следи? Никакъв знак, че там въобще е имало човек.

Шерифът не каза нито дума известно време, после заговори с безкрайното си търпение, което започваше да нервира Рийс.

— Не си оттук и за първи път си вървяла по онази пътека. Била си шокирана и разстроена. Реката е дълга, Рийс. Лесно може да си объркала мястото, когато си се върнала горе с Броуди. Може да е било на половин километър по-нагоре или по-надолу.

— Не може да съм се объркала чак дотолкова.

— Огледах околността внимателно, но районът е прекалено голям. Свързах се с най-близките болници. Никъде не са приели жена, която да отговаря на описанието ти, с травма на врата или главата. Утре отново ще разпитам тук-там.

Рийс стана от стола.

— Мислиш, че не съм видяла нищо.

— Грешиш. Мисля, че си видяла нещо, което те е уплашило и разстроило. Но не мога да намеря абсолютно никаква следа в подкрепа на думите ти, че си видяла убийство. Най-добре ме остави да се занимавам със случая. Имаш думата ми, че ще го направя. А ти се опитай да го забравиш засега. Възнамерявам да се прибера у дома и да видя жена си и децата. Ще те закарам до апартамента ти.

— Предпочитам да се поразходя, така ще си проясня главата — отвърна Рийс, като тръгна към вратата. — Жената беше мъртва, шерифе. Това не е нещо, което мога да забравя.

След като излезе, Марсдън въздъхна тежко и поклати глава. Щеше да направи всичко възможно да научи нещо, разбира се, но сега щеше да си вземе кучето и да се прибера у дома, за да вечеря със семейството си.

10.

Броуди извади бутилка бира от хладилника и пъхна замразената пица във фурната. На телефонния секретар го очакваше съобщение от агента му. Книгата, която щеше да излезе в началото на есента, обещаваше добър хонорар. Новината заслужаваше втора бира с вечерята.

Вероятно с част от хонорара щеше да си купи нов телевизор. Плазмен. Щеше да го закачи над камината. Дали можеше да се закачи плазмен телевизор над камината, или горещината щеше да го повреди?

Е, щеше да разбере. Но с удоволствие би се проснал на канапето, за да гледа спортния канал на огромен екран.

Засега обаче застана пред прозореца, като отпиваше от бирата си и съзерцаваше планината в спускащия се здрач.

Трябваше да навакса с работата си — не можеше да си позволи огромния плазмен телевизор, ако не прекарваше достатъчно време пред компютъра. А това означаваше, че преди да си легне, щеше да поработи поне няколко часа. Бездруго нямаше търпение да се заеме с книгата си.

Предстоеше му да убие една жена.

Но докато чакаше пицата да се стопли, можеше да си мисли за друга жена.

Рийс Гилмор не беше обикновена. Имаше доста странности и характерът й не беше лек. Може би точно това го бе заинтригувало толкова. И то в момент, когато изобщо не възнамеряваше да позволи да го заинтригуват. Харесваше точно противоположния тип жени — дръзки и крехки, предпазливи и импулсивни. Хората, които вървяха по твърдо определен път, ставаха отегчителни след известно време.

На всичкото отгоре бяха попаднали заедно в тази ситуация. И докато проблемът се разреши, нямаше да е лошо да научи нещо повече за нея.

Огледа се наоколо. Лаптопът му стоеше на масата.

— Няма по-добър момент от настоящия — каза на глас, отпи от бирата си и затвори прозореца.

Включи компютъра и извади пицата от фурната. Кръглият нож, също като кафе машината, бе един от най-използваните му кухненски инструменти. Сложи пицата в чиния, разряза я на четири, грабна няколко салфетки и втората бира и се приготви да вечеря.

Съмняваше се, че ще му е нужно повече време, от колкото на шерифа, за да открие информация за Рийс. Написа името й в „Гугъл“ и откри достатъчно неща, които да приковат интереса му.

Намери стара статия за обещаващите готвачи в Бостън, която възхваляваше двадесет и четири годишната Рийс Гилмор. Прав бях, помисли си той, докато разглеждаше снимката й. Рийс изглеждаше много по-добре с пет-шест килограма отгоре. Всъщност изглеждаше направо зашеметяваща.

Млада, енергична, въодушевена, усмихната пред фотоапарата, с голяма синя купа и блестяща сребърна лъжица в ръце. Статията описваше работната й биография — годината в Париж й бе помогнала много, после разказваше закачливо как петгодишната Рийс приготвила вечери с пет ястия за куклите си.

Имаше цитати от Тони и Тери Манео, собствениците на ресторанта, където Рийс работела, двойката, която щеше да загине трагично след няколко години. Те заявяваха, че Рийс е не само бижуто в бизнеса им, но и член от семейството им.

Други статии го информираха, че останала сираче на петнадесет години и баба й поела грижите за нея. Рийс не се омъжила, говорела безукорен френски и обичала да приема гости, сред които била известна с неделните си обеди.

Прилагателните, с които я описваха, бяха: енергична, делова, амбициозна, весела.

А как можеше да я опише сега, запита се той, като се облегна на стола и лапна парче пица. Страхлива, нервна, педантична, решителна.

Съблазнителна.

В „Бостън Глоуб“ откри статия, която съобщаваше, че Рийс е приела мястото на главен готвач в „безумно популярен ресторант, известен с нестандартната си кухня и елегантна атмосфера“.

Следваха стандартните биографични данни заедно със снимка на изисканата Рийс с вдигната коса, която позираше в новата си кухня от блестяща стомана, издокарана в секси черен костюм със съблазнителни червени обувки с високи токчета.

Винаги ще ценя годините си в „Манео“ и всички, с които работих и за които готвих. Тони и Тери Матео не само ми дадоха първите професионални възможности, но и бяха моето великолепно семейство. Ще ми липсват уютът и интимността на „Манео“, но съм развълнувана и въодушевена, че се присъединявам към творческия екип на „Оазис“. Възнамерявам да поддържам високия стандарт на ресторанта, а и да добавя няколко изненади.

— Изглеждаш достатъчно добре, за да те изям, слабаче — промърмори Броуди, като отново огледа снимката й.

Провери датата и забеляза, че статията бе публикувана по времето, когато той самият каза на редактора си в „Трибюн“ да му целуне задника. Първият репортаж за убийствата в „Манео“ бе излязъл едва три дни след този брой на „Бостън Глоуб“.

Зловеща история. Единствената оцеляла — простреляна няколко пъти и в критично състояние. Полицията разследва случая и т.н. Имаше описание на собствениците на ресторанта, както и на заведението, което бяха управлявали повече от двадесет и пет години. Изявления на членове на семействата и приятели — шокирани, тъжни и възмутени. Репортерът бе използвал думи като „кървава баня, клане, жестокост“.

Следващите статии докладваха за развоя на разследването. Никакъв напредък. Броуди долови безпомощния гняв на полицаите във всеки цитат.

Бяха описани погребенията на загиналите. Състоянието на Рийс се подобряваше бавно и тя бе поставена под полицейска закрила.

Постепенно случаят бе изместен от първа страница и дописки за него се публикуваха все по-рядко. Кратко споменаване на факта, че Рийс е излязла от болницата, но без снимка, нито интервю.

Да, така се получава, помисли си Броуди. Новини те са новини, докато не се появи нещо ново. Историята трябва да е сензационна и вълнуваща, за да я отпечатат, а „Клането в Манео“ се бе изчерпало от тази гледна точка за по-малко от три седмици.

Мъртвите бяха погребани, убийците — неидентифицирани, а единствената оцеляла се опитваше да сглоби живота си отново.



Докато Броуди довършваше пицата си и четеш историята й, Рийс напълни малката си вана с гореща вода и ароматни соли. Взе аспирин, насили се да хапне малко сирене, бисквити и чепка грозде.

Сега щеше да се настани във ваната с чаша вино и книгата на Броуди. Не искаше да мисли за действителността поне през следващия час. Зачуди се дали да не заключи вратата на банята. Но пък помещението бе толкова малко, че щеше да я нападне клаустрофобия.

Няколко пъти преди бе заключвала вратата и й се бе налагало да изскача мокра от ваната, за да отвори.

Напомни си, че входната врата е заключена и под топката е подпрян стол. Беше в пълна безопасност. Но миг след като се излегна във ваната, се надигна и се помъчи да надникне във всекидневната. Наостри уши, за да чуе дали има смущаващи шумове.

Ядоса се на себе си и отпи няколко глътки вино.

— Престани. Успокой се. Отпусни се. На времето обичаше това, нали? — произнесе високо. — Изтягаш се във ваната с чаша вино и хубава книга. Време е да спреш да се къпеш за три минути и да изскачаш изпод душа, сякаш Норман Бейтс2 те причаква с нож в ръка.

Рийс затвори очи и отпи отново от виното. После решително отвори книгата.

Някои хора твърдяха, че Джак Брустър копае собствения си гроб от години, но докато лопатата се забиваше във вкоравената от зимата земя, той се ядоса задето му се налагаше да приеме коментара буквално.

Първият пасаж я накара да се усмихне. Изпълни се с надежда, че Джак Брустър нямаше скоро да се озове под земята.

Чете петнадесет минути, преди параноята да я накара да надникне във всекидневната за пореден път. Отбеляза го като нов рекорд. Доволна от себе си, успя да почете още десетина минути, преди тръпките да й подскажат, че трябва да излезе от ваната.