Обеща си, че следващия път ще се опита да остане във ваната по-дълго.

Книгата я увличаше, а това определено бе облекчение. Остави я на пода, за да се намаже с новия крем за тяло, който имаше същия аромат като солите за вана. Реши, че ще дочете романа в леглото. Щеше да използва Джак Брустър като препятствие мислите й да не се стрелкат насам-натам.

И тази вечер нямаше да пише в дневника си.

Малко се ядоса на шериф Марсдън, докато беше в офиса му, но след като се успокои, бе принудена да признае, че човекът правеше всичко възможно, за да разреши случая.

И независимо дали й вярваше или не, поне не се държеше снизходително.

Е, тя щеше да послуша съвета му и да забрави за цялата история за известно време.

Навлече фланелената си пижама и свали фибите от косата си. Реши да си направи малка каничка чай и да се отдаде на книгата.

Сложи чайника на печката и опита да събере малко ентусиазъм, за да си направи сандвич, но веднага се замисли за менюто за следващата вечер.

Хубаво месо, разбира се. Може би телешко печено със сос от червено вино. Трябваше да изтича до пазара още през първата си почивка, за да купи продуктите за маринатата. Е, това бе лесно. Пресни картофи и моркови, зелен фасул. Кнедли от маслено тесто. Истинска мъжка вечеря.

Ако й останеше време, можеше да направи пълнени гъби за ордьовър. А за десерт — ягоди със сметана. Не, това бе прекалено женствено. По-добре ябълков пай. Проста традиционна храна.

Дали след вечерята щяха да се озоват в леглото? Не й се стори добра идея. По-скоро бе ужасна. Но Броуди, дяволите да го вземат, наистина я възбуждаше. А мисълта, че сексът все още я вълнуваше, бе приятна.

За всеки случай трябваше да изпере чаршафите. Бързо написа „пране“ в списъка си със задачи за следващия ден. Трябваше да купи и хубаво червено вино. Може би и бренди. Мамка му, не само нямаше кафе, но и нямаше в какво да го приготви.

Рийс притисна пръсти към слепоочията си, когато усети завръщането на главоболието. Дали да не отмени вечерята? Щеше да откачи, докато се мъчи да измисля идеалното меню, а Броуди вероятно би се зарадвал и на бизонски хамбургер с пържени картофи.

Или не само да отмени вечерята, а да си събере багажа, да остави бележка на Джоуни и да се изнесе от скапаното градче. За какво да остава тук?

Една жена бе убита и това бе достатъчно добра причина да се махне. Ако вече не знаеха, то съвсем скоро всички в града щяха да научат за твърденията й, че е станала свидетелка на убийство. А нямаше никаква улика, която да подкрепи думите й.

Не искаше хората да я поглеждат с крайчеца на очите си, сякаш е бомба, която ще избухне всеки момент. А и тук бе постигнала сериозен напредък, така че можеше да си тръгне, без да се срамува. Беше се върнала към готвенето, беше си наела апартамент, беше останала двадесет и пет минути във ваната.

Дори усещаше завръщането на сексуалността си.

Още една среща с Броуди и сексуалността й щеше да избухне. И в това нямаше нищо лошо. Двамата бяха необвързани, зрели възрастни хора. Сексът беше здравословно нещо, а мисълта да правиш секс с привлекателен мъж, бе напълно нормална женска дейност.

Солиден прогрес.

Можеше да си вземе прогреса и да го използва в следващия град.

Рийс остави молива, когато чайникът изсвири. Протегна се да вземе чаша и чинийка и се сети, че нямаше каничка. На следващото място, където спреше, щеше да си купи.

Изключи котлона и премести чайника. Внезапно някой почука на вратата.

Щеше да изпищи, ако не бе вцепенена от ужас. Отдръпна се рязко назад и се блъсна в плота. Стисна огромния касапски нож и чу гласа на Джоуни иззад заключената врата.

— Отвори, за бога! Не разполагам с цяла нощ.

Рийс забърза към вратата с разтреперани крака и колкото можа по-тихо дръпна стола изпод топката.

— Съжалявам. Само секунда.

Отключи вратата и свали веригата.

— Бях в кухнята — обясни.

— Да, а апартаментът е толкова голям, че не знам как ме чу — промърмори Джоуни, като влезе в стаята. — Сипах ти последната порция от супата. Следващия път трябва да направим повече. Яла ли си?

— Ами… аз…

— Няма значение — прекъсна я Джоуни, като оста ви купичката на плота. — Сега ще ядеш. Хайде, започвай — махна нетърпеливо с ръка, когато Рийс се поколеба. — Още е гореща. Сега съм в почивка.

Тя отиде до прозореца и го открехна леко, извади запалката си и пакет „Марлборо“.

— Нали няма да ме вбесиш, като ми забраниш да пуша тук?

— Не — усмихна се Рийс и й подаде чаената чинийка за пепелник. — Как е тълпата тази вечер?

— Не е зле. Супата имаше невероятен успех. Може и утре да я направиш, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, няма проблеми.

— Сядай и яж.

— Не трябва да стоиш до прозореца.

— Свикнала съм — успокои я Джоуни, но приседна на перваза. — Тук мирише хубаво.

— Току-що си взех вана. Солите са с аромат на манго.

— Хубаво — кимна Джоуни и дръпна от цигарата. — Компания ли очакваш?

— Какво? Не, не тази вечер.

— Ло е долу — каза Джоуни, като изтърси разсеяно пепелта от цигарата си навън. — Искаше да се качи да ти донесе супата. Не мисля, че за да те сваля, защото покани и Линда-Гейл да го придружи. Но все пак… ако му подадеш пръст…

— Много мило от негова страна.

— Тревожи се за теб. Смята, че сигурно си уплашена и разстроена.

— Свикнала съм с това — усмихна се Рийс, като седна да изяде супата. — Понасям го.

— Ло не е единственият, който се тревожи. Из града се разчу какво си видяла вчера.

— Какво съм видяла или какво си мисля, че съм видяла?

— Е, кое от двете е?

— Видях.

— Добре. Линда-Гейл ме помоли да ти кажа, че ако те е страх да си сама, ще дойде да прекара нощта при теб. Или пък ти можеш да спиш в дома й.

Рийс застина с лъжицата пред устата си.

— Наистина ли?

— Не. Измислих си го, за да ме зяпнеш учудено.

— Това е невероятно мило — възкликна Рийс. — Но няма нужда — добре съм.

— Изглеждаш по-добре от преди, признавам — съгласи се Джоуни. — Тъй като съм ти едновременно шефка и хазайка, днес трябваше да отговарям на въпросите на хората за състоянието ти. Обещах да ти предам поздравите им. От Мак, Карл, доктора, Бебе, Пийт, Бек и мнозина други. Не отричам, че някои се отбиха, за да те видят или да изкопчат някаква информация, но повечето бяха искрено загрижени. Добре е да го знаеш.

— Благодаря за въпросите, поздравите и загрижеността. Джоуни, шерифът не откри абсолютно нищо.

— Някои неща отнемат повече време от други. Но съм убедена, че Рик ще продължи да търси.

— Да, предполагам, че ще го направи. Но не вярва, че наистина съм станала свидетелка на убийство. Пък и защо да ми вярва? Защо изобщо някой да ми вярва? А и дори да ми вярват сега, ще престанат, когато се разчуе за станалото в Бостън. А може вече да се е разчуло — каза тя, като присви очи.

— Знаеш как става: някой прошепнал на някого, той пък пошушнал на друг. Да, говори се за масовото убийство и за твоето раняване.

— Няма начин да не се разчуе — отсъди Рийс. — Сега ще започнат приказки и слухове. Хората ще казват: „О, горкото момиче. Преживяло е ужасни неща и не може да се съвземе. Въобразява си, че вижда какво ли не…“

— Мамка му, аз пък забравих да си взема цигулката и да ти свиря тъжни песнички — изсумтя Джоуни, като загаси цигарата си с рязко движение. — Но следващия път, щом започнеш да се самосъжаляваш, със сигурност ще я донеса.

— Ужасно си проклета — усмихна се Рийс. — Защо двамата души, които никак не ми съчувстват, ми помагат най-много?

— Реших, че в Бостън доста са ти съчувствали и едва ли искаш да продължиш да будиш състрадание.

— Точно попадение. Тъкмо преди да дойдеш, си мислех, че трябва да напусна града. А сега седя и ям супа, която наистина ще е по-хубава с пресни подправки, говоря с теб и знам, че няма да отида никъде. Чудесно е да осъзнаваш, че искаш да останеш някъде. Вярно, когато си тръгнеш, ще проверя няколко пъти дали прозорците и вратата са заключени и ще вдигна слушалката, за да съм сигурна, че телефонът работи.

— Пак ли ще сложиш стола под топката?

— Нищо не ти убягва.

— Така си е — съгласи се Джоуни, като отнесе чаената чинийка до мивката. — Имам шестдесетгодишен опит, така че…

— Искаш да кажеш, че си на шестдесет? Стига бе!

Джоуни не успя да прикрие усмивката си.

— Ще ги навърша следващия януари, но отсега се упражнявам. Искам да избегна шока. Ето че си загубих мисълта.

— Изглеждаш най-малко десетина години по-млада.

Джоуни я изгледа хладно, но устните й отново се извиха в усмивка.

— Да не се натискаш за повишение?

— Ако мога да го получа.

— Познавам доброто качество от пръв поглед. Ей това исках да кажа. Ти притежаваш добри качества и ще се справиш. Надмогвала си и по-лошо.

— Не успях.

— Не ми говори така — възрази Джоуни рязко. — Нали сама виждам? И не забравяй, че в Ейнджълс Фист може и да има клюкари и любопитковци, но повечето са добри хора. В противен случай щях да напусна града отдавна. Навсякъде се случват лоши неща. Ти самата го знаеш много добре. Хората тук се грижат за себе си и помагат на останалите, когато се наложи. Ако имаш нужда от помощ, просто я поискай.

— Ще го направя.

— Време е да слизам долу — заяви Джоуни, като пристъпи към вратата и се огледа наоколо. — Искаш ли телевизор? Имам един, който не ми трябва в момента.

Рийс отвори уста, за да й каже да не си прави труда, но бързо промени решението си.

— Наистина ми се ще да си имам телевизор, ако можеш да ми го дадеш.

— Можеш да го вземеш още утре.

Джоуни спря до вратата и вдъхна дълбоко.

— Дъждът ще завали скоро. Утре те очаквам точно в шест — каза на излизане.

Рийс затвори прозорците и заключи вратата, но нарочно го направи бавно. Всяка жена заключва дома си нощем, успокои се тя. А ако сложи стола под топката, не наранява никого, нали?