Дъждът заваля малко след два през нощта и я събуди. Беше заспала на светната лампа с книгата на Броуди в ръка. Чуваха се приглушени гръмотевици и силното плющене на дъжда по прозорците и покрива. Рийс се почувства адски уютно в топлото си меко легло.

Сгуши се в завивките и разтърка скования си врат. Прозя се и дръпна юргана до брадичката си. После по навик огледа стаята, преди да затвори очи. Замръзна.

Входната врата беше отворена. Съвсем леко.

Тя потрепери, уви одеялото около рамената си, грабна фенера от нощното шкафче и го стисна като бухалка. Пое си дълбоко дъх и изтича до вратата.

Затръшна я, заключи я и завъртя топката, за да се увери, че никой не може да влезе. Пулсът й препускаше лудо, когато се втурна към прозорците, за да провери дали са заключени. После хвърли бърз поглед навън.

Наоколо нямаше никой. Езерото бе черно, улиците — мокри и празни.

Опита се да се убеди, че случайно бе оставила вратата незаключена или пък я бе отключила, когато я провери за последен път, преди да си легне. Може би вятърът я бе открехнал.

Но когато се смъкна на колене, видя почти незабележимите драскотини по пода, оставени от тътренето на стола.

Вятърът не можеше да блъсне вратата с такава сила, че да отмести стола.

Рийс седна до вратата, облегнала гръб на стената, увила одеялото около себе си.

Успя да подремне, после да се облече и отиде на работа. Веднага щом бакалията отвори, си взе почивка и отиде да си купи резе.



— Знаеш ли как да го монтираш? — попита я Мак Дръбър.

— Ами сигурно ще успея.

Той я потупа нежно по ръката.

— Мога аз да го направя. Бездруго смятах да обядвам в ресторанта. Слагането на резето няма да ми отнеме много време.

Рийс си припомни съвета на Джоуни да иска помощ, когато има нужда.

— Наистина ще съм ти безкрайно благодарна.

— Няма проблеми. Не те обвинявам, че си поизнервена. Едно солидно резе ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Така си е — отвърна тя и се отправи към вратата. — Добро утро, господин Сампсън — поздрави влизащия в магазина Карл.

— Добро утро. Как си?

— Добре, благодаря. Предполагам, че вече сте говорили с шерифа, но се чудех дали през последните няколко дни някой от вас не е видял из града жена с дълга тъмна коса и червено яке.

— Няколко туристи се отбиха в магазина — отговори Мак. — Но всичките бяха мъже, макар че двама носеха обици. Единият даже имаше обица на носа.

— През зимата, когато идват сноубордистите, често виждам такива — добави Карл. — Момчетата са накичени дори повече от момичетата. А, една пенсионира на двойка от Минесота мина оттук с караваната си преди един-два дни — напомни той на Мак.

— Карл, косата на жената беше стоманеносива. А мъжът тежеше поне двеста килограма. Шерифът не питаше за хора като тях.

— Просто казвам — оправда се Карл и се обърна към Рийс. — Възможно е хората, които си видяла, да са се борили. Да са си играли. Хората вършат какви ли не дивотии.

— Така е — кимна Рийс и извади портфейла си. — Да оставяли резето при теб, Мак?

— Разбира се. И си прибери парите. Ще впиша сумата в сметката на Джоуни.

— О, не, то е за мен и…

— Ще си го вземеш ли, когато се преместиш някъде другаде?

— Не, но…

— В такъв случай аз ще уредя нещата с Джоуни. Днес ще има ли супа?

— Старомодна пилешка супа с фиде.

— Идеално. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Всъщност да, но по-късно ще мина пак. Почивката ми вече свърши.

— Дай ми списъка — каза Мак, като взе молива си решително. — Ще ти донеса поръчката, когато дойда да обядвам.

— Това се казва обслужване — засмя се Рийс. — Добре, имам нужда от парче телешко за печене, половин килограм пресни картофи, половин килограм моркови — започна тя.

След като изреди всичко, Мак размърда вежди.

— Звучи ми като вечеря в компания.

— Така е — призна тя. — Ще готвя за Броуди. Напоследък ми помогна с доста неща.

— Обзалагам се, че той ще спечели повече от сделката.

— Ако нещо от храната остане, за теб е. За благодарност, че ще ми монтираш резето.

— Чудесно.

Рийс се отправи обратно към ресторанта. Вдишваше дълбоко свежия чист въздух и се усмихваше доволно. Беше се справила. Беше постъпила разумно.

И когато си легнеше довечера, сама или не, щеше да има солидно резе на вратата.



Ло пристигна в Ейнджълс Фист с любимия си форд пикап. Уейлън Дженингс виеше от стереоуредбата. По пътя бе слушал Фейт Хил, която намираше за невероятно привлекателна. Но въпреки страхотния й външен вид и мощния й глас, мъжествен тип като него не можеше да си позволи да влезе в града, слушайки някакво си момиче.

Освен ако момичето не седеше до него, разбира се.

И сега мислите му бяха съсредоточени върху едно момиче. Всъщност върху няколко, но в главата му имаше предостатъчно място за много жени. Скоро зърна една от тях във весело и слънчево яркожълто, в тесни джинси и червена блуза, покатерила се на стълба да боядисва капаците на прозорците на малката кукленска къща, в която живееше под наем.

Ло форсира двигателя и зачака жената да се обърне и да се възхити на внушителния му вид в мъжествения черен пикап. Тя обаче не го направи, затова Ло завъртя очи и отби до тротоара.

Господ му беше свидетел, че за тази жена му се налагаше да се труди усилено, а получаваше само трохи вместо цялата торта, както при другите му завоевания.

— Здрасти, Линда-Гейл.

— Здрасти и на теб — отвърна тя и продължи да боядисва.

— Какво правиш?

— Правя си педикюра, не виждаш ли?

Ло отново завъртя очи и слезе от пикапа.

— Почивен ден ли имаш? — попита невинно, макар вече да бе видял графика в ресторанта и да знаеше, че е така.

— Аха. А ти?

— В ранчото са отседнали неколцина, но днес отиват на разходка с лодка. Виждала ли си Рийс?

— Не — отговори Линда-Гейл, като тръсна четката силно, пръскайки боя наоколо.

Ло отскочи назад стреснато.

— Внимавай!

— Ти пък се разкарай оттук.

Странна жена, помисли си той. Защо изобщо идваше при нея — за да го обижда непрестанно?

— Слушай, просто се чудех как е Рийс, това е всичко.

— Майка ти каза да я оставим на спокойствие и аз точно това правя — сопна се Линда-Гейл, но след миг въздъхна и остави четката. — И на мен ми иска да знам как е. Това, което й се случи, е ужасно.

— Ужасно — повтори Ло. — Но и вълнуващо.

— Така е — съгласи се младото момиче, като прикова очи в него. — Направо сме отвратителни с това любопитство, но все пак става дума за убийство, за бога! Бебе мисли, че двойката е обрала някоя банка, а после са се скарали за парите. Той я очистил и сега се радва на цялата плячка.

— Теорията й не е по-лоша от останалите.

Линда-Гейл отпусна четката и се наведе към него.

— Аз пък смятам, че са имали извънбрачна връзка и са избягали от домовете си. Но после тя се е разкаяла и е решила да се върне при съпруга и децата си. А той я е убил, побеснял от ревност.

— И това звучи добре. Натъпкал е трупа в стара бърлога на бобър и го е затрупал с камъни.

— О, това е кошмарно, Ло! По-лошо, отколкото да я е погребал някъде в планината.

— Вероятно изобщо не я е погребвал.

Ло се облегна на стълбата. Усети силната миризма; на боята, но долови и приятния аромат на Линда-Гейл.

— Но пък трябва да знае къде да намери бобърска бърлога, нали? А тези надали са били тукашни. Както и да го погледнеш, той отдавна вече е изчезнал.

— Предполагам, че е така, но това не облекчава положението на Рийс.

Линда-Гейл се върна към боядисването и Ло, който стоеше точно до стълбата, се вторачи в съблазнителния й задник.

Човек трябваше само да се протегне малко и…

— Предполагам, че ще отидеш да я видиш.

— Кого? — примигна той изненадано. — А, Рийс ли? Не знам. Мислех, че можем да отидем заедно, ако искаш.

— Майка ти ми каза да не й досаждам днес. А и започнах боядисването и трябва да го довърша.

— Със скоростта, с която действаш, цял ден ще се занимаваш с боядисване.

Линда-Гейл го погледна през рамо.

— Имам още една четка, умнико. Можеш да свършиш нещо полезно вместо само да се перчиш наоколо.

— Днес ми е почивният ден.

— И моят също.

— Мамка му!

Проклет да бъде, ако вземе да боядисва тъпите капаци. Но не се сещаше къде другаде да отиде.

— Е, добре, малко ще ти помогна — съгласи се той, като се протегна за другата четка. — Ако свършим работа преди следващия четвъртък, можем да се поразходим до ранчото. Ще оседлая два коня и ще пояздим. Чудесен ден е.

Линда-Гейл се усмихна прикрито.

— Може и да отидем. Денят наистина е хубав.

Отклонения

В мъката има нещо тъмно —

тя е без памет цяла

Не знае нито кога е почнала —

нито кога е спряла.

Емили Дикинсън3

11.

Рийс се затича нагоре към апартамента си през следващата почивка. Взе ключа, който Мак бе оставил на Джоуни, и доволно отключи новото си солидно резе.

Рязкото изщракване я зарадва. Изпробва механизма няколко пъти и въздъхна облекчено.

Напомни си, че трябваше да бърза. Да приготви маринатата и да сложи месото в нея, да изтича обратно долу и да довърши смяната си.

На плота в малката кухничка намери бележка от Мак, написана с грижливия му, спретнат почерк, пъхната под новата тава, която бе включила в списъка си.

„Реших да проявя самоинициатива и подредих покупките ти по шкафовете и в хладилника. Не исках да рискувам продуктите да се развалят. Открих ти сметка в магазина. Можеш да ми платиш в края на месеца. Насладете се на вечерята си, а аз ще очаквам с нетърпение остатъците.