— Нямам голяма маса, за да подредя всичко на нея, затова ще е по-разумно да сложа храната в чиниите. Имаш ли нещо против?

— Давай — отвърна той, като махна към чинията си. — И не се стискай.

Докато Рийс сервираше, той допълни чашите. Беше забелязал свещите, елегантните салфетки и професионалната мелничка за пипер. Всичко бе ново, явно закупено след последното му посещение тук.

Освен това бе забелязал и книгата на нощното й шкафче.

Да, Рийс очевидно бе решила да се установи тук поне за известно време. Вероятно скоро щеше да види и вази с цветя и картини по стените.

— Започнах книгата ти — каза тя, като вдигна очи към него.

Сърцето на Броуди заби ускорено. Жената имаше невероятни очи.

— Какво е мнението ти? — попита.

— Харесва ми.

Рийс заобиколи плота, настани се до него и разстла салфетката в скута си.

— Страшничка е и много увлекателна. Забравям за собствените си нерви и проблеми. Харесвам и Джак. Надявам се да не се озове в гроба, който копае. Мисля си, че Лия може да му помогне да се стегне.

— Това ли правят жените? Помагат на мъжете да се стегнат?

— Хората трябва да си помагат, когато могат. И когато държат на някого. А тя държи на него. Надявам се да се съберат.

— И да живеят щастливо завинаги?

— Справедливостта трябва да възтържествува и любовта да победи всичко. Поне в романите. Истинският живот си е достатъчно скапан.

— Щастливият край обикновено не води до спечелването на „Пулицър“.

Рийс стисна устни и се вторачи в него.

— Ти към „Пулицър“ ли се стремиш?

— Ако се стремях, все още щях да работя в „Трибюн“. А пък приготвянето на печено за вечеря и бизонските хамбургери в ресторанта няма да ти спечелят някоя висока кулинарна награда.

— На времето си мислех, че искам признание и награди. Но сега предпочитам да приготвям печено у дома — отвърна тя. — Какво мислиш, вкусно ли е?

— Готов съм да ти дам награда — ухили се Броуди, като лапна парче от печеното и го придружи с щедро намазана с масло кнедла. — Откъде взе кнедлите?

— Опекох ги.

— Стига бе! — искрено се изненада той. — С брашно?

— Да, това е една от съставките — развесели се Рийс, като му подаде купата.

— Определено са по-добри от готовите кнедли, които ядях у дома.

— Надявам се. Аз съм кулинарен сноб. Позволи ми да отгатна с какво е зареден хладилникът ти. Замразена пица, консерви готова супа, гофрети. Може би кренвирши и няколко от готовите микро вълнови вечери.

— Забрави за макароните със сирене.

— О, да. Любимото ядене на ергените.

— Е, запълва стомаха.

— Да, също като цимента.

Броуди набоде едно от малките пресни картофчета.

— Ще ми помогнеш ли да се стегна, слабаче?

— Ще те храня от време на време. Помага и на двама… — Рийс замръзна, когато се разнесе рязък гърмеж отвън.

— Пикапът на Карл — успокои я Броуди.

— Да, пикапът на Карл — кимна тя и хвана чашата си с две ръце. — Стряска ме всеки път. Иска ми се да поправи проклетата машина.

— Всички тук имат същото желание. Някога записваш ли тези неща?

— Кои неща?

— Рецептите си.

— Ъъъ…

Рийс си заповяда да вземе вилицата и да започне да се храни, въпреки че стомахът й все още бе свит от страх.

— Разбира се. Бях организирана и прекалено педантична още преди да откача. На лаптопа имам рецепти, а са качени и на дискети. Защо? Да не смяташ да се пробваш в печенето?

— Не. Просто се чудех защо не си публикувала готварска книга.

— На времето мислех, че ще водя кулинарно шоу по телевизията — усмихна се тя. — Забавна програма, насочена към модерните млади хора.

— Човек не трябва да чака. Ако искаш да направиш нещо, просто го направи.

— В скоро време не се очертава да се появя по телевизията. А и не бих могла да се справя.

— Имах предвид готварската книга.

— Ами… всъщност не съм мислила по въпроса.

Защо пък да не напише готварска книга? Имаше стотици рецепти и бе готвила по всяка от тях.

— Може и да си поиграя. Някой ден.

— Ако сглобиш нещо, ще го изпратя на агента ми.

— Защо?

Броуди лапна последното си парче месо.

— Страхотно печено. Позволи ми да ти обясня. Ако напишеш роман, ще ме накараш да го прочета само ако опреш пистолет в челото ми. И чак тогава, ако не е прекалено скапан, може да го пратя на агента ми. Но тъй като лично опитах готварските ти умения, мога да ти предложа помощ, без да ме заплашваш с пистолет или да ме съблазняваш със секс.

— Звучи разумно — кимна Рийс. — Колко ръкописа си изпращал на агента си при подобни условия?

— Нито един. Няколко пъти ставаше дума за това, но успявах да се измъкна.

— Трябва ли да спя с теб, ако ми помогнеш?

— Разбира се — ухили се той, като поклати глава, сякаш искаше да подчертае, че въпросът й е абсурден. — Не е ли очевидно?

— Добре, ще си помисля — усмихна се Рийс, като най-после се успокои и се облегна на стола. — Бих ти предложила допълнително, но обещах на Мак Дръбър остатъците. А и ще ти увия малко от месото да си го занесеш у дома и да си правиш сандвичи. Пък и трябва да имаш място за десерта.

— Защо Мак ще получава остатъците?

— За благодарност, тъй като ми сложи резето. Не ми позволи да му платя.

— Пада си по теб.

— И аз по него. Защо не е женен?

Броуди въздъхна тежко.

— Типично женски въпрос. Имах по-високо мнение за теб.

— Прав си. Въпросът е типичен. Но ми се иска някоя мила жена да прави печено за господин Дръбър и да му помага в магазина.

— Доколкото виждам, с печеното си се заела ти. А Леон и старият Франк му помагат в магазина. Бек също поработва там, когато Мак го помоли.

— Не е същото. Друго си е някой да се грижи за теб и да ти предлага хубава вечеря в края на деня.

— Разправят, че му разбили сърцето преди около четвърт век. Бил сгоден, но любимата го зарязала. Е, не пред свещеника, но малко преди сватбата. Избягала с най-добрия му приятел.

— Наистина ли?

— Така говорят. Вероятно преувеличават, за да направят историята по-интересна, но може да има и някаква истина.

— Каква кучка! Не го е заслужавала.

— Мак вероятно вече не помни дори името й.

— Разбира се, че го помни! Обзалагам се, че тя вече е омъжена за четвърти път и е пристрастена към безброй хапчета, които е почнала да взима след третата си пластична операция.

— Страшно си проклета. Но ми харесва.

— Ставам адски зла, когато наранят човек, на когото държа. Защо не се настаниш в елегантния ми салон? Аз ще разчистя тук набързо.

— Какво ще правиш?

— Гледай и се учи.

— Добре, ама гледката е по-хубава оттук. Видях снимката ти отпреди няколко години. Статии в интернет — обясни, когато тя се вторачи в него изненадано.

— Защо си издирвал статиите?

— От любопитство. Косата ти е по-къса на снимките.

Рийс отнесе чиниите в мивката.

— Да. Редовно посещавах скъп фризьорски салон в Нюбъри. Но си струваше всеки цент. Поне тогава мислех така. Не мога да вляза в салон откак…

Тя пусна водата и сипа препарат за миене в мивката.

— Затова си оставих косата дълга.

— Хубава коса.

— Обичах да ходя на фризьор и някой да се грижи за вида ми. Да седя там спокойно, да отпивам вино или газирана вода и да излизам освежена и подновена. Това бе един от типично женските ми навици.

Рийс започна да пълни две кутии с остатъците от вечерята.

— След като излязох от болницата, баба реши да ме поглези с пълната програма в салона, който посещавах. Прическа, маникюр, масаж. Всички бяха адски мили с мен. Но се паникьосах още в съблекалнята. Дори не успях да си разкопчая блузата, за да облека халата. Просто побягнах.

Рийс прибра кутиите в хладилника.

— Фризьорът ми, с когото се познавах от години, предложи да дойде у дома, за да ме разкраси. Но просто не можех да го приема.

— Защо?

— Най-вече от срам.

— Звучи глупаво.

— Така е, но беше съвсем реално. И ми бе по-лесно да се срамувам, отколкото да се страхувам. В крайна сметка фобията от фризьорски салони не е чак толкова кошмарна. Но не е единствената ми фобия.

— Може би трябва да опиташ отново.

Тя го погледна през рамо.

— Толкова ужасно ли изглеждам?

— Напротив, великолепно. Имаш добри гени. Но е глупаво да се отказваш от нещо, на което си се наслаждавала.

Добри гени, помисли си, като извади чиниите от мивката и ги изплакна. Не звучи като истински комплимент. Но все пак се почувства по-добре.

— Добре, ще го прибавя към списъка си със задачи.

Обърна се и избърса ръцете си в кърпата. Броуди стана от стола. Рийс успя да се въздържи и не отстъпи назад. Нямаше да й помогне. А и не бе сигурна дали иска да отстъпи назад, или да пристъпи към него.

Броуди дръпна кърпата от ръцете й и я хвърли небрежно настрани. Протегна се и опря ръце в мивката от двете й страни, както бе направил до колата.

— Какво има за десерт? — попита.

— Ябълков пай с ванилов сладолед. Седи във фурната, докато…

Устните му допряха нейните. Рийс усети вкуса на виното по езика му. Кръвта й закипя.

— О, Господи — изстена. — Имам чувството, че в мозъка ми е станало късо съединение. Всичко съска и пуши.

— Май трябва да си полегнеш.

— Бих искала. Наистина. Дори изпрах чаршафите за всеки случай.

Броуди се ухили весело.

— Изпра чаршафите?

— Да. Стори ми се разумно. Но… би ли отстъпил малко назад? Не мога да дишам.

Той се отдръпна леко.

— По-добре ли е така?

— И да, и не.

Помисли си, че писателят е невероятно привлекателен. Не красив, но адски сексапилен. Страхотно мъжествен. Големи ръце и крака, твърди устни и тяло.

— Искам да спя с теб. Искам отново да усетя всички онези прекрасни неща. Но мисля, че трябва да изчакам, докато съм по-уверена в себе си.