Линда-Гейл бе предупредила Рийс, че виното, което Кланси сипваше от кутия, е евтино и има вкус на топла урина.

В съседната зала се помещаваха няколко маси за билярд и тракането на топките заглушаваше музиката от колоните.

— Как ти е главата? — попита Линда-Гейл.

— Все още стои на рамената ми, а и вероятно е много по-добре от ръката на Пийт.

— Седем шева. Ужас! Но страшно му хареса суетенето ти около него, когато се върна от доктора. Направо се разтопи, когато го накара да седне и лично му сервира прясно изпържената пъстърва.

— Пийт е сладур.

— Да, такъв е. А като говорим за сладури, сега, след като те зашеметих с алкохол, разказвай. Бива ли си го Броуди?

Рийс реши, че ако иска да има приятелка, трябва да се държи подобаващо. Наведе се към Линда-Гейл и прошепна доверително:

— Невероятно темпераментен е. Имам чувството, че ще избухне всеки момент.

— Знаех си! — извика келнерката и удари с юмрук по масата. — Личи си. Устата, очите. Разбира се, има страхотна фигура и всичко друго, но устата му е най-привлекателна. Имаш желание да я захапеш още щом го видиш.

— Признавам си, че е така.

— Какво друго успя да захапеш?

— Нищо друго, но мисля по въпроса.

Линда-Гейл се ококори и се облегна на стола.

— Имаш нечовешки самоконтрол. Наследен или заучен?

— По-скоро е продукт на страх. Вече знаеш историята ми.

Линда-Гейл отпи замислено от бирата си.

— Това притеснява ли те?

— Не знам. Понякога да, но друг път е облекчение.

— Не знам дали да кажа нещо или не. Особено след като Джоуни… — замълча и внезапно прояви силен интерес към бирата си.

— Какво Джоуни?

— Не е редно да повтарям казаното от нея. Но след като вече се изтървах, мога да ти доразкажа. Джоуни доста ни се накара, когато Хуанита започна да говори за теб. Не е казала нищо лошо, но просто не може да си държи устата затворена. Нито пък краката събрани, ако трябва да сме честни. Както и да е, Джоуни я закова веднага. И ни нареди да не клюкарстваме за теб. Но след като ти заговори…

— Няма проблеми — успокои я Рийс.

Ама че странно! Властната Джоуни Паркс бе поела ролята на неин защитник.

— Просто не обичам да говоря по въпроса.

— Не те обвинявам — кимна Линда-Гейл, като я потупа по ръката. — Ни най-малко. Ако бях преживяла нещо подобно, още щях да се крия в ъгъла и да плача за мама.

— Надали, но все пак благодаря, че го казваш.

— Добре, тогава ще говорим за обичайното — секс, храна и обувки.

— Става — усмихна се Рийс и протегна ръка към чипса. — Колкото до храната, знаеш, че това по чипса няма нищо общо с истинско сирене.

— Оранжево е — ухили се Линда-Гейл и натопи чипса си в нещо, което претендираше да е гуакамоле4. — И поне прилича на сирене. А като говорим за мъже, трябва да ти призная, че ще се омъжа за Ло.

— О, Господи! — възкликна Рийс изненадано и изпусна чипса си. — Това е страхотно! Нямах представа.

— Нито пък той — засмя се Линда-Гейл. — А и смятам, че ще ми е нужно известно време, за да го превърна в годен за женене мъж. Но ме бива в проектите.

— Аха. Значи си влюбена в него?

Красивото лице на келнерката доби замечтан вид.

— Обичам го откакто се помня. Всъщност от шестнадесетгодишна, минало е доста време. Ло също ме обича, но се справя с чувствата си, като тича наоколо като смахнат и чука всяка жена, която види, за да не мисли за мен. Реших да го оставя да се наиграе, но времето му вече изтича.

— Хм. Доста си либерална.

— Напоследък ми е все по-трудно.

— Ло и аз никога… в случай че се питаш…

— Знам. Но не бих те обвинила, ако бе направила нещо с него. Поне не много. Разбирам се чудесно с Хуанита, а преди известно време Ло я чукаше редовно. Пък и коя ли не е чукал? — изсмя се тя горчиво. — Но сигурно нямаше да те черпя бира, ако и ти бе минала през леглото му. С него бяхме гаджета, когато бяхме по на шестнадесет години, тогава още не бяхме готови за сериозна връзка. Кой ли пък е готов за сериозни отношения на шестнадесет?

— Но сега си готова.

— Да, сега съм готова. А ако случайно се чудиш, Броуди не е имал връзка с никоя от Ейнджълс Фист. Носеше се слух, че се виждал с някаква адвокатка в Джаксън, имаше подозрения, че е флиртувал с няколко туристки, но не е спал с никоя от местните жени.

— Предполагам, че не е лошо да го знам. Но всъщност не съм сигурна какво има между нас. Като изключим адски силното сексуално привличане.

— Никак не е малко.

— Мина доста време от последната ми връзка. — Рийс се заигра с крайчетата на косата си докато оглеждаше прическата на Линда-Гейл. — Къде си правиш косата? — попита тя.

— Когато бързам или когато съм склонна да похарча пари?

— Мисля си по въпроса и аз да изхарча малко за косата си.

— Рийс, хич не му мисли. Просто го направи. Знам подходящото място. Следващата седмица ще помолим Джоуни да ни даде едновременно почивен ден и ще те заведа на фризьор.

— Длъжна съм да ти призная, че последния път, когато отидох на фризьор, избягах от салона като подплашен заек.

— Хубаво, че ме предупреди — ухили се Линда-Гейл, като облиза сиренето от пръстите си. — Ще донеса въже.

Един от местните каубои се качи на малката сцена. Беше поне метър и осемдесет, издокаран в кожени ботуши и избелели джинси.

— Представление ли ще има? — попита Рийс, когато мъжът хвана микрофона.

— Зависи какво разбираш под представление. Караоке — обясни Линда-Гейл, докато вдигаше чаша към каубоя. — Всяка вечер се забавляват по този начин. Това е Рубен Гейтс. Работи в ранчото заедно с Ло.

— Черно кафе, яйца с препечени филии, бекон и пържени картофи. Редовен клиент в неделя сутрин.

— Точно така. Добър певец е.

Рубен имаше плътен баритон и очевидно тълпата си падаше по изпълненията му. Всички заръкопляскаха възторжено, когато каубоят запя „Руби“.

Докато го слушаше как пее за неверни жени, Рийс се опита да си го представи на брега на реката в черно яке и оранжево ловджийско кепе.

Не е невъзможно, помисли си. Ръцете му бяха силни, а и стойката му изглеждаше подходяща.

Да, би могло убиецът да е човек, за когото тя пържеше яйца и картофи в неделя сутрин. Но също така би могъл да е и всеки от мъжете, седнали до бара или около масите. Всеки от тях можеше да е убиец. Всеки един, повтори си и усети как я обзема дива паника.

Разговорите в заведението продължаваха приглушено от уважение към изпълнителя. Чашите потракваха по дървения бар, столове стържеха по пода.

А противната паника започна да блокира достъпа на въздух до гърдите й.

Виждаше лицето на Линда-Гейл и движението на устните й, но тревогата бе натъпкала ушите й с памук. Насили се да си поеме дълбоко дъх.

— Какво? Извинявай, не те чух.

— Добре ли си? Ужасно пребледня. Главата ли те заболя?

— Не. Добре съм — едвам пророни Рийс и се насили да погледне към сцената. — Предполагам, че все още имам проблеми, когато съм сред много хора.

— Искаш ли да излезем? Не сме длъжни да седим тук.

Но всеки път, когато побягваше отнякъде, правеше стъпка назад.

— Не, добре съм. Ти пееш ли в бара понякога?

Келнерката хвърли бърз поглед към сцената, където Рубен се покланяше под ентусиазираните аплодисменти.

— Разбира се. Искаш ли и ти?

— Не и за милион долара. Е, добре, не и за половин милион.

На сцената се качи друг мъж. Беше около метър и седемдесет и тежеше поне сто кила. Рийс реши, че може да го елиминира от списъка със заподозрените.

Мъжът я изненада с нежния си тенор.

— Не го познавам — отбеляза тя.

— М. Ънгър. Преподава в гимназията. М е за „мече“. И онази брюнетка в бялата риза е Арлийн, жена му. Не идват често в ресторанта на Джоуни — заети са с двете си деца. Но веднъж седмично посещават бара на Кланси, защото той обича да пее. Арлийн също работи в гимназията — сервира в трапезарията. Много са сладки. И страшно влюбени един в друг.

Не е лъжа, помисли си Рийс, като загледа как „мечето“ пееше любовната си песен, вторачен в очите на жена си.

По света има нежност и мили хора, напомни си тя. И любов, и радост. Хубаво бе, че отново ставаше част от тях.

Не по-малко приятно й бе да се посмее на следващата изпълнителка — блондинка с кошмарен слух, но добро чувство за хумор, която съсипа една от песните на Доли Партън.

Рийс изкара в бара цял час и реши, че е постигнала невероятен успех.

Докато крачеше към апартамента си по тихите безлюдни улици, се почувства в безопасност и почти напълно спокойна.

А когато отключи вратата си, се почувства у дома.

Заключи, пусна резето, подпря стола под топката на вратата и отиде да се измие.

Замръзна до вратата на банята. Нито една от тоалетните й принадлежности не беше на мястото си на рафта до мивката. Рийс затвори очи, но когато ги отвори, рафтът все още си беше празен. Дръпна огледалната вратичка на шкафчето, където държеше лекарствата си и пастата за зъби. То също бе празно.

Изстена притеснено и се завъртя, за да огледа стаята. Леглото беше оправено и спретнато, както го бе оставила сутринта. Чайникът блестеше на печката. Но анцугът с качулка, който бе оставила на закачалката, липсваше.

А платненият й сак стоеше до леглото.

Краката й се разтрепериха, когато отиде до сака, дръпна ципа и откри всичките си дрехи грижливо прибрани вътре.

Всичко, с което бе пристигнала в града. Всичките й неща бяха спретнато подредени. Готови за пътуване.

Кой би направил подобно нещо?

Рийс се отпусна на крайчеца на леглото. И погледна истината в очите. Никой не би могъл да го направи. Не и с новото резе на вратата.

Значи беше нейно дело. Нямаше друга възможност. Някакъв инстинкт или пък остатъците от нервната й криза я бяха накарали да събере нещата си. Да се приготви да побегне за пореден път.

Но защо не можеше да си спомни?