Не ми е за първи път, напомни си тя и стисна главата си с ръце. Не за първи път й се губеха моменти и не можеше да си спомни какво е правила.

Но бяха изминали месеци откак й се бяха случвали подобни неща.

Почти у дома, каза си тя отчаяно. Наистина бе повярвала, че тук е намерила новия си дом. Но явно нещо дълбоко скрито в душата й знаеше, че дори не се е доближавала до него.

Може би трябваше да послуша инстинкта си. Да грабне сака, да го метне в колата си и да поеме на някъде. Където и да е.

Но ако го направеше, значи се предаваше. А тук се справяше добре. Беше приготвила интимна вечеря, беше излизала с приятелка. Имаше си работа и апартамент. Имаше дори самоличност.

Рийс прибра дрехите си в гардероба и върна четката и лекарствата на мястото им. После включи компютъра. Уви се в дебело одеяло, за да се пребори с ледените тръпки по гърба си, и започна да пише.

Не избягах. Днес готвих и си спечелих заплатата. Пийт си поряза ръката, докато миеше чинии, и изпаднах в шок от кръвта. Припаднах, но не побягнах. След работа отидох в бара на Кланси заедно с Линда-Гейл. Говорихме си за мъже, за фризьори, все нормални неща, за каквито си говорят жените. В бара има караоке, а стените са украсени с главите на убити животни. Лосове и елени, дори мечки. Хората пеят, най-вече кънтри песни. За кратко ме обхвана паника, но не побягнах и се почувствах по-добре. Имам си приятелка в Ейнджълс Фист. Всъщност повечето хора тук са мили и дружелюбни, но приятелството си е друго нещо.

По някое време днес трябва да съм си събрала нещата, но не си спомням да съм го правила. Може да е станало по време на почивката, след като Пийт се нарани. Кръвта ме стресна и ме върна право в „Манео“. За минута ми се стори, че виждам кръвта на Джини, а не на Пийт.

Но си разопаковах нещата и ги прибрах на мястото им. Утре ще отида при доктор Уолъс, за да му опиша мъжа и жената, които видях на реката. Защото наистина ги видях. Знам какво стана.

Не избягах днес. Няма да избягам и утре.

13.

Доктор Уолъс поднесе кафе и чай в красиви керамични чаши. Захаросаните бисквити бяха подредени в чиния от бледозелено стъкло. Закуската бе поднесена сред семейните снимки и пъстрите възглавници във всекидневната на доктора, който сервираше с финеса на възрастна изискана дама, приемаща приятелките от литературния си клуб.

Беше положил усилия да успокои Рийс и бе успял. Тя се чувстваше очарована, а не паникьосана, докато седяха пред пламтящия в камината огън в уютната стая, ухаеща на гардения.

Първото й впечатление беше за удобство и добър вкус, а второто, че този мъж е прекрасен домакин.

По стените нямаше животински глави, нито колела от каруца, нито дебели индиански одеяла. И макар докторът да бе запален рибар, над камината не висеше грозна риба, а великолепно овално огледало в черешова рамка.

Баба й определено щеше да одобри жилището на доктора.

Всъщност, подобен дом можеше да се срещне често в бостънския Бийкън Хил, помисли си тя и го сподели с домакина.

— Това беше любимата стая на Сюзън — обясни й той, като й поднесе чаша чай. — Обичаше да седи тук и да чете. Четеше страшно много. Запазих стаята такава, каквато я харесваше.

Усмихна се леко и наля чай на Броуди.

— Страхувах се, че в противен случай духът й ще ме преследва вечно. А истината е… — замълча за момент, а очите му станаха тъжни. — Мога да седна тук след дълъг тежък ден и да си говоря с нея. Някои хора смятат, че това е лудост — мъж, който говори с починалата си съпруга. Но според мен е напълно човешко. Много неща, които според хората са лудост, са си просто човещина.

— Да си леко смахнат си е човешко — отбеляза Броуди, като си взе бисквита.

— Значи аз съм пример за човек — обади се Рийс. — Докторе, благодаря, че се опитваш да ме успокоиш. Чувствам се чудесно. Но знам, че съм гювеч от неврози и фобии, подправени с параноя.

— Хубаво е да познаваш себе си — ухили се Броуди, като захапа бисквитата. — Повечето хора не знаят, че са откачени, а това е досадно за останалите.

Рийс го изгледа мрачно, после се съсредоточи върху доктор Уолъс.

— Но също така знам, че каквото видях край реката, беше съвсем реално. Не беше сън, нито халюцинация. Нито продукт на развихреното ми въображение. Както мисли шерифът… или всеки друг, но съм сигурна какво видях.

— Не се ядосвай на Рик — меко каза докторът. — Върши си работата. Всички в града са доволни от него.

— Да, така се говори — Промърмори тя тихо.

— Но пък може и да успеем да му помогнем.

— Вярваш ли ми?

— Няма значение дали ти вярвам или не. Но нямам причини да отхвърля твърденията ти. Не смятам, че си от хората, които се стремят да предизвикат внимание.

Докторът сипа щедро мляко в кафето си, протегна крака и кръстоса глезените си.

— Принудена съм да изтъкна, че опитите ми в това отношение не се увенчаха с голям успех.

— Е, да, съобщаването на убийство насочва светлината на прожекторите към вестоносеца. Затова не вярвам да си измислила историята с цел да обърнеш вниманието към себе си — отбеляза докторът, като побутна очилата си нагоре и я погледна през блестящо чистите стъкла. — Пък и Броуди очевидно ти вярва, а го познавам като човек, който не се доверява лесно. Така че…

Уолъс остави кафето си на масата и взе скицника и молива си.

— Трябва да призная, че това е наистина вълнуващо за мен. Имам чувството, че участвам в „Закон и ред“.

— Коя версия?

Докторът се ухили.

— Аз лично предпочитам оригинала. Е, добре, Броуди ти е казал, че обичам да рисувам. Дори няколко от скиците ми с въглен са изложени в галерията.

— Вечно забравям да отида да я разгледам.

— Не е лошо да го направиш. Ще видиш учудващо добри картини от местни художници. Но пък преди не съм правил нищо подобно, затова се порових за малко информация. Първо, ще те помоля да ми опишеш формите. Припомни си формата на лицето й. Квадратно, овално, триъгълно. Можеш ли да го направиш?

— Да, мисля, че мога.

— Затвори очи за момент и си представи жената.

Рийс го направи и я видя.

— Овално. Но издължен, тесен овал. Елипса?

— Добре. Значи слабо лице.

— Да. Косата й беше дълга, а шапката, червена шапка, бе спусната ниско на челото й. Но останах с впечатление, че има тясно лице. Отначало не можах да видя очите й — продължи тя. — Носеше слънчеви очила.

— Какво ще кажеш за носа й?

— Носът й? — замисли се тя. — Господи, не съм сигурна, че ще мога да го опиша.

— Направи каквото можеш.

— Мисля… мисля, че беше дълъг и тесен, като лицето й. Но не голям. Забелязах устата й, защото се движеше. Говореше, всъщност крещеше, през повечето време. Устата й ми се стори решителна и твърда. Тя самата ми се стори твърда. Не знам как да го обясня.

— Тънки устни?

— Не знам. Може би. Непрестанно се движеха. А когато не говореше, се мръщеше и гледаше заплашително. Носеше обици. Май халки. Не съм сигурна. Забелязах блясъка им. Косата й падаше по рамената, вълниста и много тъмна. Слънчевите й очила паднаха, когато той я събори на земята. Но всичко стана адски бързо. Тя беше ядосана. Останах с впечатление за големи очи, но беше ужасно бясна, а после шокирана, а накрая…

— Някакви отличителни белези? — попита докторът меко. — Белези, бенки, лунички?

— Не си спомням такова нещо. Грим — добави тя внезапно. — Мисля, че носеше доста грим. Червено червило. Наситеночервено. И много руж. Цветовете изглеждаха пресилени. Може да ми се е сторило така заради гнева й, но тогава си помислих, че е прекалила с ружа. Ала все пак бях доста далеч от тях.

— Добре. Би ли могла да отгатнеш възрастта й?

— О, Боже. Вероятно в края на тридесетте. Плюс-минус десетина години — замисли се Рийс и притисна пръсти към слепоочията си. — Мамка му!

— Карай с първото си впечатление. Това доближава ли се до нея?

Рийс се наведе напред, когато Уолъс завъртя скицника към нея.

Беше по-добър, отколкото бе очаквала. Жената, която я гледаше от скицника, не бе съвсем същата като онази на реката, но определено имаше прилика.

— Добре, добре — промърмори тя, като усети как свитият й стомах се отпуска. — Мисля, че брадичката й беше по-остра. Съвсем малко. А очите — не толкова кръгли. По-удължени.

Рийс взе чашата си с чай и отпи, докато чакаше доктора да нанесе поправките.

— Не можах да видя цвета на очите й, но мисля, че бяха тъмни. Устата й не беше толкова широка. А веждите й, Господи, надявам се, че не си измислям, веждите й бяха тънки и силно извити. Сякаш ги бе скубала до смърт. Когато убиецът я дръпна от земята за косата, шапката й падна. Споменах ли това преди? Шапката й падна. Имаше широко чело.

— Поеми си дъх — посъветва я Броуди.

— Какво?

— Поеми си дъх.

— Добре.

Тя последва съвета му и внезапно осъзна колко учестено биеше сърцето й. Ръцете й трепереха толкова силно, че чаят й се разплиска.

— Ноктите й бяха лакирани — продължи Рийс. — Май в червено. Но бях забравила и за това. Видях как ноктите й ровеха пръстта, докато той я душеше.

— Тя одра ли го? — попита я Броуди.

— Не. Не, нямаше как. Той я възседна и коленете му приковаха ръцете й към земята. Не можеше да го одере. Нямаше никакъв шанс. След като падна на земята, всичките й възможности се изпариха.

— Как е сега? — попита докторът.

Рийс разгледа скицата. Помисли, че някои неща липсваха. Но не бе сигурна, че можеше да ги предаде правилно. Яростта, страстта, страха. Но все пак приликата бе забележителна.

— Да, да. Добра е. Виждам я. Това е важното, нали?

— Така мисля. Добре, да видим дали ще успеем да я подобрим малко. Рийс, изяж поне една бисквита, преди Броуди да омете всичките. Дик ги приготви. Тоя тип прави страхотни бисквити.

Рийс започна да гризе бисквитата нервно. Докторът й зададе няколко въпроса. Тя изпи още една чаша чай, докато го наблюдаваше как променя формата на очите и устата на жената и изтънява веждите й.