— Точно така — каза тя, като остави чашата си на масата. — Това е тя. Чудесна скица. Точно такава си я спомням. Поне така ми се струва и…

— Престани да се съмняваш в себе си — нареди й Броуди. — Ако скицата се доближава до впечатлението ти от нея, значи сме свършили добра работа.

— Не е от Ейнджълс Фист — каза докторът, като погледна Броуди. — Не прилича на никоя от жените, които познавам.

— Не. Но ако е минала оттук, все някой я е видял. Сигурно е заредила с бензин или си е купила някакви продукти. Ще покажем скицата наоколо.

— Рик може да изпрати по факса копия до други те градчета — сети се докторът. — И на парковите власти. Но жената със сигурност не ми е позната. Лекувал съм всички жители на Ейнджълс Фист и околностите, включително туристи и минаващи от тук. Мамка му, вероятно съм плеснал и задничето на всяко новородено през последните двадесетина години. Жената не е оттук.

— А ако не са минали през градчето — отбеляза Рийс тихо, — може никога да не узнаем коя е била.

— Ей това ти харесвам, слабаче — обади се Броуди. — Винаги мислиш позитивно — ухили се той, като лапна още една бисквита. — Защо не опиташ да опишеш и мъжа?

— Не го видях. Поне не добре. Част от профила му. Гърбът и ръцете му, но носеше ръкавици. Стори ми се, че има големи ръце, но може и да съм си въобразила. Кепе, слънчеви очила, яке.

— Видя ли коса под кепето? — попита докторът.

— Не. Не мисля. Не забелязах. Тя беше… в светлината на прожектора. А когато я просна на земята, изпаднах в шок. Макар че продължих да гледам. Не можех да спра въпреки онова, което й се случваше.

— Можеш ли да кажеш нещо за брадичката и челюстта му?

— Единственото, което си спомням, е, че изглеждаше твърд. Но казах същото и за нея, нали? — тя разтърка очи и се опита да си припомни. — Беше спокоен през повечето време и останах с впечатление, че има страхотно самообладание. Тя се движеше много, беше разгневена, а той просто стоеше и почти не помръдваше. Тя размахваше ръце, сочеше с пръст и беснееше. В началото мъжът я бутна, сякаш отпъждаше досадна муха. Но може и да си въобразявам.

— А може и да не си въобразяваш — успокои я док торът. — Какво ще кажеш за фигурата му?

— Стори ми се едър и масивен, но не съм сигурна. По-висок и по-силен от нея. Накрая, когато я възседна и започна да я души, мисля, че е знаел точно какво прави. Затисна ръцете й и можеше да я задържи на земята, докато се успокои, за да могат да поговорят. Но вместо това я уби съвсем хладнокръвно. Може да е било заради разстоянието, но ми изглеждаше студен и решителен.

Докторът завъртя скицата отново и я поднесе на Рийс. Тя я погледна и потръпна.

Портретът беше в цял ръст. Мъж, обърнат с гръб към нея. Виждаше се само четвърт от профила му. И тъй като можеше да е кой ли не, стомахът й се сви уплашено.

— Анонимност — отбеляза тя.

— Но все пак можеш да елиминираш някои хора от Ейнджълс Фист — каза Уолъс. — Например Пийт. Той е дребен и кльощав. Или Малкия Джо Пиърс, който има поне петдесет наднормени килограма, плюс високо кръвно.

— Или Карл. Тялото му е с формата на буре — добави Рийс, като се поуспокои малко. — Прав си. Не мисля, че беше млад. Имам предвид, не беше тийнейджър, нито млад мъж над двадесет. Стойката и движенията му бяха на по-зрял човек. Благодаря ти. Това проясни главата ми.

— Не бях аз — намеси се Броуди. — Освен ако не съм успял да се превърна в Супермен и да прелетя над реката.

— Не — усмихна се Рийс за първи път. — Не беше ти.

— Ще направя копия и ще закача едно от тях в кабинета ми. Почти всички минават редовно оттам — каза докторът, като взе скицата на жената. — Ще занеса копия и в службата на шерифа.

— Благодаря ти.

— Както ти казах, приятно ми е да си играя на детектив. Интересно разнообразие за мен. Броуди, защо не отнесеш таблата в кухнята?

Погледът, който Уолъс отправи на Броуди, подсказа на Рийс, че лекарят се бе върнал, а тя бе пациентът. Опита се да не възнегодува, особено след услугата, която й бе направил, но гърбът й се скова, когато писателят излезе от стаята.

— Не дойдох тук за медицинска консултация — започна тя.

— Май няма да е лошо да я направиш. Аз съм стар селски доктор, а ти седиш в стаята ми. Очите ти са изморени. Как спиш?

— Накъсано. Някои нощи е по-добре от други.

— Апетит?

— Идва и си отива. Но вече се храня много по-добре отпреди. Знам, че физическото ми здраве е свързано с психическото. И не пренебрегвам нито едно от двете.

— Главоболия?

— Да — въздъхна тя. — Не толкова чести както преди и не толкова силни. Но все още неочаквано изпадам в паника. Преди изпитвах див ужас нощем, а сега само сънувам кошмари от време на време. Но съм по-добре. Пих бира в бара на Кланси с Линда-Гейл. А цели две години не можех да седна в бар и да си говоря с приятелка. Мисля си, че искам да спя с Броуди. Не съм била с мъж от две години. А всеки път, когато се зачудя дали да напусна града, не го правя. Дори разопаковах нещата си снощи и ги прибрах по шкафовете.

Очите му я погледнаха изненадано.

— Значи преди това си събрала багажа си?

— Аз… — тя заекна за момент. — Да. Не помня да съм си събирала багажа и знам, че това определено е черна точка за мен, но я изличих, като си разопаковах нещата. А и дойдох тук. Справям се с живота. Функционирам.

— И се отбраняваш — добави докторът. — Значи не помниш, че си събрала багажа си, така ли?

— Не, не помня. И това ме плаши. А предишния ден бях сложила някои неща не на местата им и просто не си спомнях. Но се справих. А преди година нямаше да мога.

— Какви лекарства взимаш?

— Никакви.

— По лекарска препоръка?

— Не. Започнах да намалявам количествата постепенно, а преди около шест месеца спрях да взимам каквото и да било. Лекарствата ми помогнаха, когато се нуждаех от тях. Знам, че благодарение на тях успях да възстановя равновесието си. Но не мога да живея пълноценно, ако се тъпча с хапчета. Помогнаха ми да изкарам най-лошите моменти, а сега искам да живея. Искам отново да съм самата аз.

— Ще дойдеш ли при мен, ако прецениш, че се нуждаеш от медицинска помощ?

— Добре.

— Ще ми позволиш ли да те прегледам?

— Аз не…

— Просто преглед, Рийс. Кога си преглеждана за последен път?

Тя въздъхна.

— Преди около година.

— Защо не дойдеш в кабинета ми утре сутрин?

— На работа съм.

— Добре, утре следобед. В три часа. Ще ми направиш услуга.

— Не е честно — промърмори тя. — Е, добре — склони накрая. — Харесвам къщата ти. И се радвам, че си запазил стаята такава, каквато я е обичала жена ти. Иска ми се да мисля, че някой ден и аз ще имам такава стая и някой, който да държи на мен достатъчно, за да я запази същата. Опитвам се да го постигна. А сега трябва да отивам на работа — добави и стана.

Докторът също се надигна.

— Утре в три — каза той, като протегна ръка към нея, сякаш за да скрепят сделката.

— Ще дойда.

Уолъс я изпрати до вратата. Броуди се присъедини към тях. Излязоха заедно навън и писателят тръгна към колата си.

— Ще се поразходя — съобщи му Рийс. — Нуждая се от малко чист въздух, а и имам малко време преди смяната.

— Добре. Ще те придружа, а ти ще ми приготвиш обяд.

— Току-що се натъпка с бисквити.

— Е, и?

Тя поклати глава.

— После ще трябва да се върнеш дотук пеша, за да си вземеш колата.

— Това ще ми помогне да смеля обяда. Правите ли печено пиле?

— Мога да го приготвя, но не е в менюто.

— Готов съм да си платя допълнително. Яде ми се сандвич с печено пиле и лучени кръгчета. По-добре ли се чувстваш?

— Мисля, че да. Доктор Уолъс го бива в успокояването — каза тя, като пъхна ръце в джобовете на дебелия анцуг, с който се пазеше от упорития пролетен хлад. — Но ме изнуди да отида на преглед утре. А ти вероятно си знаел, че ще го направи.

— Спомена ми го. Той си е любопитен. Попита ме дали спя с теб.

— Защо?

— Такъв си е. Щом живееш в Ейнджълс Фист, трябва да се грижи за здравето ти. Затова съм сигурен, че ако жената бе прекарала тук известно време, щеше да я познава. Виж, кучето на шерифа пак е в езерото. Това животно предпочита да плува, вместо да ходи.

Спряха да погледат кучето, което подскачаше ентусиазирано във водата.

— Ако остана тук, ще си взема куче и ще го науча да вади топката от езерото, както Аби прави с Моузес. И ще си наема една от хижите, за да може да е на чист въздух, когато съм на работа. Баба ми има малко пуделче на име Марсо, Пътува навсякъде с него.

— Дребно пуделче на име Марсо не е истинско куче.

— Съвсем истинско си е и е невероятно сладък.

— Това си е играчка с педалско име.

Рийс се засмя.

— Марсо е много умен и верен.

— Носи ли сладки жилетчици?

— Не. Баба ги смята за кич. А макар да обичам Марсо, възнамерявам да си взема голямо рошаво куче като Моузес. Куче, което предпочита да плува, вместо да ходи.

— Ако останеш тук.

— Да. Ако остана.

Рийс си представи как Моузес се гмурка във водата и реши да последва примера му и да се гмурне надълбоко.

— Мисля да дойда в дома ти утре вечер, да ти сготвя и да остана цяла нощ.

Броуди продължи да върви с нея. Минаха покрай къща, където жена садеше теменужки в малка кръгла леха в средата на полянката си, осеяна с джуджета с островърхи шапки. Той се зачуди защо хората омаскаряваха ливадите си с пластмасови кукли и животни.

— Оставането през нощта означава ли секс? — попита.

— Господи, надявам се. Не мога да обещая нищо, но се надявам.

— Добре — кимна Броуди, като отвори вратата на ресторанта. — Ще изпера чаршафите.



Рийс спази часа си при доктора и прие това за още една стъпка напред. Мразеше силно неприятното усещане за голота, когато носеше само простата памучна нощница.

Но пък ако не можеше да се съблече пред лекар, как очакваше да прави секс с Броуди?