Но нито едно от тези преживявания не можеше да се сравни с посещението на жена, която да сготви и да сподели вечерята в дома ти.

Броуди отнесе вестниците в мокрото помещение и ги сложи върху купчината, която предаваше на вторични суровини всяка седмица. Намръщи се на кофата и парцала, но все пак ги взе.

— Виждате ли, не съм прасе? — промърмори той на глас, докато миеше пода в кухнята.

Нямаше да е зле да оправи и спалнята, в случай че се стигнеше до секс. А пък ако не се получеше, поне нямаше да му се налага да гледа бъркотията, докато се върти сам в леглото си.

Прокара ръка по лицето си и си напомни да се обръсне. Не си беше направил труда сутринта.

Рийс вероятно щеше да иска свещи, затова изрови няколко от чекмеджето. Без съмнение бе приятно да седиш и да вечеряш с красива жена на свещи.

Но когато се улови, че се чуди дали лалетата вече са цъфнали, застина.

В никакъв случай. Това бе откачена работа. Когато мъж купеше цветя на жена, особено любимите й цветя, все едно я молеше да го приеме сериозно. А това бе опасно.

Никакви проклети лалета.

Освен това, ако купеше цветя, щеше да му се наложи да купи и ваза, в която да ги сложи. Не, нямаше да се захваща с подобни идиотщини.

Чистата кухня щеше да свърши работа, а ако не й харесаше…

— Вино! Мамка му!

Знаеше си, че има само бира и бутилка „Джак Даниълс“ в хладилника. Намръщи се и се приготви да отиде до града, но внезапно го осени вдъхновение.

Изрови бележника с телефонните номера и звънна в магазина за алкохол.

— Хей, Рийс Гилмор идва ли за вино днес? Така ли? Какво… А, добре, благодаря. Добре съм, благодаря, ти как си? Аха…

Броуди се облегна на плота и си помисли, че само след няколко минути из градчето щеше да се разнесе мълвата за вечерята му с Рийс и храната, която вървеше със „Совиньон Блан“.

Заслуша се внимателно, когато продавачът му спомена, че и шерифът се е отбил в магазина с копие от скицата на доктор Уолъс.

— Позна ли жената? — бързо попита, той. — Не. Да, видях я. Не, не мисля, че прилича на Пенелопе Крус. Не, Джеф, наистина не вярвам, че Пенелопе Крус е била в градчето и са я убили. Разбира се, веднага ще те уведомя, ако чуя нещо. Чао.

Броуди затвори и поклати глава. Хората бяха адски забавни, ала можеха да станат и доста досадни. Но това пък поддържаше равновесието.

— Пенелопе Крус — промърмори той, като изсипа водата от кофата в мивката.

Спомни си за чаршафите, след като откри две бели свещи, прибрани в чекмеджето за аварийни ситуации, и буркан със свещ, който някой му бе подарил за Коледа, но никога не бе използвал. Бурканът носеше гордото име „Ябълковият пай на мама“.

Не беше особено романтично, но по-добре от нищо.

Занесе буркана и чистите чаршафи в спалнята. Бе твърдо решен да оправи стаята, но допусна грешка, като погледна през прозореца.

По езерото се носеха няколко лодки. Позна кануто на Карл в северната част. Сигурно бе излязъл за риба. Животът му се състоеше основно от риболов и клюкарстване с Мак.

После видя хлапето на Рик с Моузес. Кучето се втурна след топката и подплаши чапла. Птицата се издигна нагоре стреснато и полетя към тръстиката.

Хубава картина, разсеяно си помисли Броуди. Красива, спокойна и…

Нещо в светлините и сенките по езерото го върна към книгата му. Присви очи, когато Моузес изскочи на брега, стиснал топката в зъбите си.

Ами ако не беше топка…

Заряза чаршафите на леглото и се върна в кабинета си. Обеща си, че ще напише само тази сцена. Не повече от половин час с книгата, после щеше да разтреби спалнята, да се обръсне, изкъпе и да облече нещо прилично, което не изглеждаше сякаш бе спал с него.



Два часа по-късно Рийс остави огромна кутия с продукти на терасата на Броуди, почука на вратата и се върна до колата си за следващата кутия.

Вторият път почука по-силно. Липсата на отговор я накара да се намръщи и да натисне дръжката.

Знаеше, че инстинктивната й тревога дали Броуди не се е удавил във ваната, паднал по стълбите или е бил убит, е абсурдна, но все пак се уплаши.

Къщата бе невероятно тиха и изглеждаше празна. Не можа да се принуди да пристъпи през прага, но образът на Броуди, потънал в кръв някъде вътре, я накара да го направи.

Тя влезе и извика името му.

Чу скърцането на дъски горе, грабна готварския си нож от кутията и стисна дръжката му с две ръце.

Броуди се появи на горната площадка на стълби те.

— Какво? Колко е часът?

Рийс едва не припадна от облекчение, но успя да се облегне на вратата и запази равновесие.

— Шест. Почуках, но…

— Шест! Мамка му! Аз… увлякох се…

— Няма проблеми — успокой го тя.

Болката в гърдите й се замени с умиление. Броуди изглеждаше толкова раздразнен, рошав, огромен и мъжествен. Ако краката я държаха, щеше да се втурне нагоре по стълбите и да му се метне на врата.

— Искаш ли да отложим вечерята? — попита тя.

— Не — намръщи се той. — Трябва да… трябва да пооправя — обясни, като се сети ядосано за проклетите чаршафи. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Всичко е наред. Ще започна да приготвям вечерята, ако нямаш нищо против. Ще ми отнеме около два часа, може и по-малко. Така че действай спокойно.

— Добре — кимна Броуди, като пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Какво щеше да правиш с ножа?

Рийс бе забравила за готварския нож в ръцете си и сега го погледна с объркване и срам.

— Не знам — отвърна.

— Остави го на масата, иначе ще се пъхна под душа треперещ от страх да не ме заколиш.

— Разбира се.

Тя се завъртя да прибере ножа в кутията, а кога то се обърна, Броуди бе изчезнал.

Внесе и двете кутии в къщата. Искаше й се да заключи предната врата, ала не посмя — все пак къщата не бе нейна. Но пък как бе възможно Броуди да не осъзнава колко лесно някой бандит можеше да проникне в дома му? Та нали тя самата бе влязла вътре без изобщо да я усети. Как можеше да си стои горе и да не му пука за отключената врата? И да се къпе на всичкото отгоре!

Господи, колко й се искаше да притежава неговата самоувереност, макар да й се струваше глупава.

Но тъй като не я притежаваше, заключи вратата. А след като отнесе продуктите в кухнята, заключи и задната врата.

Къщата не бе нейна, но все пак сега се намираше в нея. Как можеше да се съсредоточи върху приготвянето на вечерята, ако вратите бяха отключени?

Успокоена, Рийс извади гювеча, който бе приготвила, и го остави на печката. Сипа мляко в малка тенджерка и го сложи да ври на котлона. После взе новия си комплект кухненски ножове от кутията. Харчеше прекалено голяма част от заплатата си за кухненски прибори, но не можеше да се спре. Извади и свинските пържоли, накиснати в специалната марината още от предишната вечер.

Рийс ги остави настрани и сложи виното в хладилника, после огледа съдържанието му набързо.

Беше по-зле отколкото си бе представяла. Добре че бе донесла всичко, от което имаше нужда. Броуди имаше две-три яйца, парче масло и малко сирене. Кисели краставички, мляко с изтекъл срок на годност, и осем бутилки бира. Два сбръчкани портокала седяха на долния рафт и никъде не се виждаха зеленчуци. Тъжна работа!

Но докато сипваше горещото мляко върху нарязаните картофи, долови уханието на боров препарат за чистене. Очевидно Броуди си бе направил труда да измие преди идването й.

Рийс пъхна гювеча във фурната и нагласи часовника.

Броуди влезе в кухнята след около половин час, тъкмо когато Рийс слагаше и свинското да се пече. Масата бе подредена с неговите чинии, но Рийс бе донесла тъмносини салфетки, чаши за вино, свещи и малка стъклена купа, в която плуваха миниатюрни жълти рози.

В кухнята ухаеше на нещо сочно от фурната, а от зеленчуците на плота се носеше свеж аромат. А самата Рийс бе комбинация от сочност и свежест.

Извърна се към него и Броуди отбеляза доволно, че очите й не излъчваха тъга и страх. Бяха просто невероятно красиви и тъмни, и много топли.

— Мислех да… Ох…

Рийс отстъпи леко назад, когато Броуди се приближи. В очите й проблесна лека тревога, когато я хвана за ръцете и я повдигна леко.

Но той усети само топлина, когато притисна устни в нейните. Рийс повдигна ръце и обгърна рамената му. Беше готов да се закълне, че я усети как се разтапя.

Пусна я, отдръпна се леко и каза:

— Здрасти.

— Здрасти. Ъъъ… къде съм?

Той се ухили.

— Къде искаш да си?

— Май точно тук. Канех се да направя нещо. А, да, мартини.

— Без майтап?

— Да.

Рийс отиде до хладилника и извади двете изстудени чаши, които бе донесла със себе си. Внезапно се закова на място.

— Не обичаш ли мартини? — попита тя притеснено.

— Обичам, разбира се. Но Джеф не ми каза, че си купила и водка.

— Джеф?

— Джеф от магазина за алкохол.

— Джеф от магазина за алкохол — повтори тя, като въздъхна леко. — Да не би да правят списък на алкохола, който купувам? Да не ме смятат за градския пияница?

— Не. Уес Прит е непобедим в тази категория. Звъннах в магазина, защото предположих, че ще искаш вино. Реших, че ако вече си го купила, ще си спестя отиването до града.

— Аха, разумно. Сетих се за мартинито чак след като приготвих всичко. Взех чашите и шейкъра на заем от Линда-Гейл. Тя си ги купила преди няколко години, за да си прави „Космополитън“.

Броуди отстъпи назад и я загледа как отмерва алкохола, раздрусва шейкъра и добавя маслини. После огледа резултата в чашата, която му подаде.

— Не съм пил мартини от… не помня откога. В бара на „Кланси“ просто не си поръчваш подобно нещо.

— Е, малко изисканост в Ейнджълс Фист — усмихна се Рийс, като чукна чашата си в неговата.

— Дяволски добро мартини — отбеляза той, като я загледа над ръба на чашата. — Невероятна си.

— Така е — съгласи се Рийс. — Опитай това. Тя му поднесе малка чинийка с нещо, което приличаше на пълнена целина и бе подредено в сложна геометрична форма.