Той пък смяташе, че се справя много добре, ако успееше да намери два еднакви чорапа още при първия опит.

Реши да й помогне, като избърше чиниите и ги прибере в шкафа. После се дръпна от пътя й и я остави да подреди остатъците в хладилника, да прибере готварските си прибори и да почисти печката.

Нервността й се завърна. Рийс притихна и довърши работата си мълчаливо. Броуди предположи, че след като вечерята бе приключила, а и почистването беше към края си, мисълта за секс се бе настанила в стаята като интересен, но леко неудобен гостенин.

Зачуди се дали да не грабне Рийс и да я отнесе в спалнята, без да й остави много време да размишлява по въпроса. Подобно действие си имаше предимства и вероятно щеше да успее да я съблече преди тя да си промени решението. Но за момента реши да действа с по-голям финес.

— Искаш ли да се поразходим до езерото? — попита той и незабавно забеляза облекчението и изненадата, които се изписаха по лицето й.

— Няма да е лошо — отвърна тя. — Все още не съм се разхождала от тази страна на езерото.

— Нощта е ясна, така че ще имаме достатъчно светлина, но си вземи якето.

— Добре — кимна Рийс и отиде да откачи дрехата от закачалката.

Броуди застана зад нея и протегна ръка към собственото си яке. Рийс се скова, когато телата им се докоснаха, отдръпна се леко назад и пристъпи към вратата.

— Навън е прекрасно — възкликна, като вдиша аромата на бор и влажна земя. — Досега не успях да събера смелост да се разходя сама по тъмно. Но все пак мисля по въпроса — доволно отбеляза, като се сгуши в якето си. — Ала винаги е прекалено тихо или пък не достатъчно тихо и вечно си намирам причина да се прибера в апартамента, след като ми свърши смяната.

— По това време на годината повечето хора, които се разхождат нощем, са местни.

— Очевидно не се сещаш за смахнатия психопат, който се крие в блатото. Нито за серийния изнасилвач, минаващ през града, или пък за симпатичния учител по математика, който убива жертвите си с брадва.

— Предполагам, че съм ги пропуснал.

Рийс го погледна замислено, после сви рамене.

— Една нощ миналата седмица бях неспокойна и ми се искаше да се разходя. Дори реших да взема със себе си голямата вилица за сервиране, в случай че трябва да се защитя от някой въображаем убиец.

— Вилица за сервиране?

— Да. Ножът ми се стори прекалена работа. Но можеш да нанесеш доста добри удари с вилица за сервиране. После се отказах от разходката и изгледах стар филм по телевизията. Абсурдна история. Аз самата съм абсурдна. Защо всъщност искаш да си с мен, Броуди?

— Може би смятам невротичките за привлекателни.

— Не, не ми се вярва — възрази Рийс, но все пак се засмя и вдигна очи към небето. — Господи, толкова е красиво. И невероятно ясно. Виждам Млечния път. Или поне си мисля, че това е Млечния път. И Голямата мечка. Астрономическите ми познания не са особено задълбочени.

— Хич и не поглеждай към мен. Виждам само купчина звезди и луна.

— Е, и? Измисли си. Нали работата ти е да измисляш разни неща.

Броуди пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в звездите.

— Ей там е Самотния Херман. До него е Еднокракия дебелак. А на запад е богинята Сали, която се грижи за готвачите в ресторантите за бързо хранене.

— Сали? Никога не съм предполагала, че си имам закрилница.

— Ти не си готвачка в ресторант за бързо хранене.

— В момента съм. А и ми харесва Сали да е моята закрилница. Виж как се отразява във водата.

По повърхността на езерото плуваха милиард звезди, а луната бе направила блестяща пътека. Във въздуха се носеше зашеметяващ аромат на бор, трева и земя.

— Понякога Бостън толкова ми липсва, че усещам едва ли не физическа болка — сподели Рийс. — И си мисля, че трябва да се върна там и да намеря полузабравения си живот. Заетите ми приятели, работата. Да вляза отново в апартамента си със стени в китайско червено и черна трапезария.

— Китайско червено?

— На времето харесвах дръзките цветове — обясни, като си помисли, че по онова време самата тя бе дръзка. — После обаче заставам на място като това и си мисля, че дори да можех да залича напълно станалото, не знам дали, ако се върна в Бостън, ще намеря нещо, което искам или от което се нуждая. Вече не ме привлича китайско червено.

— Какво значение има? Създаваш си собствено място там, където си. А ако не ти подхожда, го създаваш някъде другаде. И използваш всички цветове, които искаш.

— Точно това си казах, когато напуснах Бостън. Продадох всичките си вещи. Елегантната черна трапезария и всичко друго. Казах си, че така е най-разумно. Не работех, а ми се налагаше да платя доста сметки. Безброй сметки. Не исках да съм обременена с каквото и да е.

— Нещата са си били твои, както и решението да ги продадеш — каза Броуди, но си помисли колко ужасно е било за нея да се раздели с всичко, което е обичала. Ужасно и тъжно.

— Да. Решението си беше мое. И си платих сметки те. А сега съм тук.

Тя пристъпи към езерото.

— Жената от книгата ти — онази, която все пак не уби. Как се казва?

— Мадлин Брайт. Мади.

— Мади Брайт — повтори Рийс. — Харесва ми. Дружелюбно, но и някак силно име. Надявам се да се справи.

— И тя се надява.

Постояха мълчаливи за малко, загледани в езерото и величествения силует на планината.

— Онзи ден, когато бяхме на пътеката и ти се чудеше как Мади ще умре, остана на мястото си, за да се увериш, че съм в безопасност, нали?

Броуди продължи да гледа планината.

— Денят беше хубав. И нямах какво друго да правя.

— Беше тръгнал нагоре още преди да чуеш, че тичам към теб.

— Нямах какво друго да правя — повтори той. Рийс се извърна към него.

— Прояви се като адски мил човек.

Тя реши да рискува и пристъпи към него. Адски сериозна стъпка. Все едно да скочиш от скала в реката. Вдигна ръце да го погали по лицето и докосна с устните си неговите.

— Страхувам се да не прецакам всичко. Трябва да го знаеш, преди да се върнем в къщата. Но искам да се върнем и да се любим.

— Страхотна идея.

— От време на време ми идват такива идеи. Няма да е лошо да ме хванеш за ръка, в случай че се уплаша и се опитам да избягам.

— Разбира се.

Рийс обаче не се уплаши и не се опита да побегне. Но с всяка следваща стъпка съмненията й се усилваха.

— Може би трябва първо да пийнем по още една чаша вино — предложи тя.

— Пих достатъчно, благодаря — отвърна той, като продължи напред, хванал ръката й.

— Няма да е лошо и да поговорим накъде ще ни отведе това.

— В момента ни отвежда в спалнята ми.

— Да, но… — заекна тя, но Броуди вече я дърпаше вътре в къщата. — Ъъъ… трябва да заключиш вратата.

Броуди щракна ключалката.

— Ето.

— Наистина смятам, че трябва да…

Тя замълча, зашеметена, когато Броуди я метна на рамо.

— Е, добре.

Мислите й запрепускаха лудо. Не можеше да реши дали отнасянето й към спалнята е романтично или ужасяващо.

— Не съм сигурна, че това е правилният подход. Мисля, че ако отделим няколко минути да обсъдим… просто искам да те помоля да не очакваш прекалено много от мен, защото не съм се упражнявала от дълго време и…

— Говориш прекалено много.

— Ще стане още по-лошо — увери го тя, като стисна очи, когато я понесе нагоре по стълбите. — Усещам как думите ми напират да изскочат. Слушай, когато бяхме навън, можех да дишам и мислех, че ще успея да се справя. Не че не искам това да стане, но просто не съм сигурна. Не знам. Господи! Спалнята има ли ключалка?

Броуди изрита вратата, за да я затвори, после се завъртя и я заключи.

— По-добре ли е?

— Не знам. Може би. Сигурно се държа като идиотка, но…

— Да знаеш, че си идиот, означава да направиш първата стъпка към съвземането — успокои я той, като я пусна на пода до леглото. — А сега е време да замълчиш.

— Просто мисля, че ние…

Мислите й се объркаха напълно, защото Броуди я привлече към себе си, залепи устни в нейните и я накара да се разтрепери от желание.

— Мисля, че…

— Замълчи — повтори той и отново я целуна.

— Знам. Може би ти трябва да говориш. Но би ли загасил лампата?

— Изобщо не съм я светвал.

— О!

Сребристата лунна светлина, която изглеждаше толкова красива навън, сега й стори прекалено ярка.

— Представи си, че още те държа за ръката, за да не избягаш.

Рийс усети как ръцете му пробягват по тялото й. Палците му погалиха нежно гърдите й. Невероятно усещане.

— Колко ръце имаш? — учуди се тя.

— Достатъчно много, за да свършат работа. Трябва да ме погледнеш. Погледни ме, Рийс. Точно така. Помниш ли първия път, когато те видях?

— В… в ресторанта. В ресторанта на Джоуни.

— Да — потвърди той, като разкопча ризата й и я захапа лекичко по врата, от което Рийс затрепери. — Още първия път, когато те видях, усетих как кръвта ми закипява. Разбираш ли ме?

— Да. Да. Броуди, аз…

— Понякога човек следва инстинкта си и започва да действа. Понякога не го прави, но така или иначе знае кога е усетил нещо сериозно.

— Ако беше тъмно… щеше да е по-добре, ако беше тъмно.

Той хвана ръката, която Рийс бе вдигнала, за да прикрие белега на гърдите си, и я бутна настрани.

— Някой път ще проверим теорията ти. Имаш великолепна кожа, слабаче.

Погали рамената й и плъзна ризата й надолу.

— Гладка и мека — добави. — Иска ми се да те погълна. Не, не го прави — нареди й, като я хвана за косата и повдигна лицето й към своето. — Продължавай да ме гледаш.

Котешки очи, помисли си тя. Смесица от зелено и кехлибарено. И невероятно наблюдателни. Не се чувстваше в безопасност, вторачена в тях, но страхът й бе вълнуващ и възбуждащ.

Пръстите на свободната му ръка откопчаха сутиена й. Рийс ококори очи. Броуди се притисна плътно в нея. Всичко в тялото му бе твърдо, силно и малко грубо. Точно както тя искаше.