Беше открила чудесни пресни зеленчуци на пазара в Джаксън, както и великолепни миди. Дори намери шафран, който бе ужасно скъп. Но пък щеше да е хубаво да направи пюре от шафран и босилек за мидите. А после бри с див ориз.

Линда-Гейл се наслаждаваше на стоките в бутиците, но Рийс бе потреперила от удоволствие на пазара.

Втурна се нагоре по стълбите, понесла торбите с покупки. Отключи вратата, като си тананикаше и се чувстваше толкова безгрижна, че реши да заключи, след като остави продуктите в кухнята.

— Господи, Рийс, ще се превърнеш в истинско момиче за нула време — извика тя на глас.

После отиде с танцова стъпка до вратата и заключи. Реши, че всичко друго ще почака и първо ще се порадва на отражението си в огледалото.

Заподскача към банята щастливо.

И се вцепени. Лицето й пребледня, мускулите на тялото й се стегнаха, когато се вторачи в огледалото.

Скицата на убитата жена бе залепена на него и я гледаше строго. По стените, пода и малката тоалетка с маркер, яркочервен като кръв, бе написан въпросът:

АЗ ЛИ СЪМ ТОВА?

Рийс се отпусна на пода и се сви на топка.



Вече трябва да си е у дома, помисли си Броуди, като подкара покрай езерото. Колко време й бе нужно, за да си направи нова прическа, по дяволите? Не отговаряше на телефона. Чувстваше се като глупак, тъй като през последния един час й бе звънял четири пъти.

Мамка му, наистина му липсваше. А това беше направо абсурдно. Никога никой не му бе липсвал. При това Рийс я нямаше само от няколко часа. Осем часа и половина. Други дни не я бе виждал много по-дълго от осем часа. Но пък тогава знаеше, че е от другата страна на езерото и може да отиде да я види веднага щом си поиска.

Още не се бе принизил дотам да звъни на мобифона й като мухльо, който не може да изкара един ден без любимата жена, без да й звънне. И без да чуе гласа й.

Щеше да отиде в ресторанта, да се помотае там, да пийне една бира. И да я чака. Небрежно.

Никой нямаше да разбере.

Забеляза колата й на обичайното място и реши, че е извадил късмет. Щеше да се качи при нея и да й каже, че е дошъл в града за… за какво? За хляб.

Имаше ли хляб у дома? Не можеше да си спомни. Е, това беше без значение. Щеше да се придържа към историята си.

Искаше да я види, да усети уханието й. Да я прегърне. Но Рийс не трябваше да узнава, че през последния час бе обикалял нервно из къщата си като изгубено кученце.

Докато паркираше, осъзна, че се бе предал. Измисляше си извинения да дойде в града, за да я види.

А това го караше да се чувства като абсолютен мухльо.

Най-разумното бе да се престори на раздразнен. Намръщи се, изкачи бързо стълбите и потропа по вратата й.

— Броуди е — извика той. — Отвори.

Мина толкова дълго време, преди Рийс да отговори, че намръщената му гримаса се замени с разтревожена.

— Броуди, съжалявам, легнала съм си. Имам главоболие.

Той натисна бравата, но вратата бе здраво заключена.

— Отвори вратата.

— Наистина, започна да ме мъчи мигрена. Просто трябва да поспя. Ще ти се обадя утре.

Звукът на гласа й не му хареса.

— Отвори вратата, Рийс.

— Добре де, добре.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Да не би да не разбираш какво казвам? Имам главоболие. Не искам компания. Определено нямам мерак да затоплям чаршафите.

Той не обърна внимание на думите, тъй като забеляза мъртвешката й бледност.

— Не си от жените, които откачат, когато им направят кофти прическа, нали?

— Разбира се, че съм. Но пък прическата ми е великолепна. Страхотна. Но денят бе адски дълъг и доста ме умори. Сега съм изтощена и те моля да си тръгнеш, за да си легна.

Броуди огледа стаята и забеляза покупките на кухненския плот.

— Откога си у дома?

— Не знам. Може би от около час.

Главоболие, друг път, помисли си. Вече я познаваше достатъчно добре, за да е сигурен, че Рийс можеше, да си счупи ръцете, и все пак първо щеше да прибере, покупките си, когато се прибере.

— Какво е станало?

— Господи, няма ли да престанеш? Просто се чукахме, което бе прекрасно. Ангелите запяха. И скоро ще го направим пак. Но това не означава, че нямам право на малко самота.

— Вярно е — меко каза той. — И ще те оставя на мира веднага щом ми обясниш какво, по дяволите, става. Какво си направила с ръцете си? — попита, като грабна едната й ръка, ужасен от кръвта по пръстите и дланите й, преди да забележи, че петната бяха от мастило. — Какво, по дяволите, е това? Мастило?

Рийс заплака безмълвно. Никога не бе виждал нещо по-сърцераздирателно от сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Господи, Рийс, какво има?

— Не мога да го измия. Не мога да го измия, а не си спомням да съм го направила. Не си спомням и не мога да го изчистя.

Тя покри лице с изцапаните си ръце. Не се възпротиви, когато Броуди я вдигна, отнесе я до леглото и я залюля в прегръдката си.

17.

Част от стените и пода бяха замазани — там, където Рийс бе успяла да стигне с мократа кърпа, която сега лежеше във ваната. Броуди си помисли, че хавлията вече е станала на парцал, а това щеше да я притесни, когато се успокои достатъчно.

Беше съдрала скицата, оставяйки парченца хартия и лепенка по огледалото, беше я смачкала и метнала в кошчето за боклук до мивката.

Представи си какъв ужас е изпитала горката Рийс, как трескаво е грабнала хавлията, намокрила я е и е започнала да търка написаното.

Но въпросът все още се виждаше на около десетина места.

Аз ли съм това?

— Не си спомням да съм го направила.

Броуди не се обърна към нея, а продължи да оглежда стените.

— Къде е червеният маркер?

— Аз… не знам. Трябва да съм го прибрала.

Замаяна от главоболието и сълзите, Рийс отиде до кухнята и отвори чекмеджето.

— Не е тук — отчаяно изплака, после започна да рови из следващото чекмедже.

— Престани.

— Не е тук. Сигурно съм го взела със себе си и съм го изхвърлила. Не си спомням. Също като предишните пъти.

Броуди се вторачи в нея, но гласът му си остана същия — спокоен и твърд.

— Какви други пъти?

— Мисля, че ще повърна.

— Не, няма да повърнеш.

Тя затръшна чекмеджето, а зачервените й от плача очи заблестяха от гняв.

— Не ми казвай какво да правя.

— Няма да повърнеш — повтори Броуди, като пристъпи към нея и я хвана за ръката. — Още не си ми разказала за предишните пъти. Хайде да седнем.

— Не мога.

— Добре, ще стоим прави. Имаш ли бренди?

— Не искам бренди.

— Не те питах какво искаш — сопна се той и започна да отваря шкафовете, за да намери малката бутилка.

При други обстоятелства би засегнал чувството й за естетика с това, че сипа брендито в чаша за сок.

— Изпий го, слабаче.

Може и да бе ядосана и отчаяна, но знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Взе чашата и погълна двата пръста бренди на един дъх. Потръпна.

— Скицата. Може и да съм аз.

— Защо реши така?

— Ако съм си въобразила… преживях насилие…

— Някога душили ли са те?

— Не, но може да съм си въобразила — повтори тя, като тресна чашата на плота. — Някой се опита да ме убие на времето и през последните две години очаквах отново да се случи. А има и известна прилика между мен и жената от скицата.

— Вярно. И двете сте жени и имате дълга, тъмна коса. Поне ти имаше доскоро.

Намръщи се леко и протегна ръка да докосне крайчетата на косата, които сега не стигаха до раменете й.

— Лицето от скицата не е твоето.

— Но не я видях много добре.

— Все пак си я видяла.

— Не знам.

— Аз пък знам.

Броуди бе сигурен, че Рийс нямаше кафе, затова отвори хладилника и отбеляза доволно, че бе купила любимата му бира. Взе една и завъртя капачката.

— Видяла си двама души до реката.

— Защо си толкова сигурен? Ти не ги зърна и за миг.

— Видях теб — простичко отговори той. — Но да се върнем на въпроса. Какви други неща не си спомняш?

— Не си спомням да съм маркирала картата си. Нито пък да съм отключвала вратата си през нощта и дори да съм я оставила леко открехната. Или да съм прибирала проклетите купи в килера, а ботушите и раницата в кухненския шкаф. Или да съм си приготвила багажа. И други разни дребни неща. Трябва да се върна.

— Къде да се върнеш?

Тя разтърка лицето си с ръка.

— Не се подобрявам. Трябва да се върна в болницата.

— Глупости. Каква е тази история с опаковането на дрехите?

— Една вечер се прибрах у дома — беше вечерта, когато отидох в бара на Кланси с Линда-Гейл — и всичките ми вещи бяха опаковани. Всички дрехи бяха прибрани в сака ми. Сигурно съм го направила сутринта или по време на някоя от почивките. Не помня. А веднъж фенерът, който държа до леглото си, се озова в хладилника.

— Аз пък веднъж намерих портфейла си там. Странно.

Рийс въздъхна.

— Не е същото. Аз никога не слагам нещата където заваря. Никога. Поне… когато съм на себе си… когато съм здрава. Определено не е нормално за мен да сложа купите в килера. Никога не си губя вещите, защото не мога да правя каквото и да е, ако не знам къде е всичко. А явно в момента за нищо не ставам.

— Поредната дивотия — небрежно подхвърли Броуди и зарови из торбата с покупките. — Какви са всичките тия зелени неща?

— Зеленчуци за салата — отговори Рийс, като разтърка слепоочията си, за да прогони зверското главоболие. — Трябва да се махна оттук. Сигурно това съм си мислила, когато съм си опаковала нещата. Вероятно тази мисъл ме е глождила през цялото време, още тогава, на пътеката, а после просто съм се преструвала, че всичко си е нормално.

— Докато беше на пътеката, видя как убиват жена. А това не е нормално. По онова време се съмнявах, но сега…

— Съмняваше се?