— Не за това, че си ги видяла. Не бях сигурен, че жената е мъртва. Възможно бе да е станала и да си е тръгнала. Но явно е мъртва като Елвис.

— Ти въобще слушаш ли ме? Видя ли какво съм направила там? — посочи тя банята.

— Ами ако не си го направила?

— Кой друг може да е? — избухна тя. — Психиката ми не е стабилна. Господи, Броуди, халюцинирам убийства и пиша по стените.

— Ами ако не си ти? — повтори той със същия убедителен тон. — Слушай, изкарвам си хляба с думата „ако“. Ако си видяла точно каквото казваш, че си видяла?

— И какво ако съм? Това нищо не променя.

— Променя абсолютно всичко. Гледала ли си някога „Газ“?

Рийс се вторачи в него.

— Сигурно затова си падам по теб — откачен си като мен. Какво общо, по дяволите, има „Газ“ с изпадането ми в лудост и драскането по стените?

— Ами ако не ти си драскала по стените?

Сърцето я заболя, а стомахът й се сви. Нямаше сили да се добере до стола, затова просто се отпусна на земята и се облегна на хладилника.

— Ако мислиш, че някой ми прави номера, значи наистина си луд като мен.

— Кое те плаши повече, Рийс? — клекна той до нея. — Да вярваш, че отново си изпаднала в нервна криза или че някой друг иска да го повярваш?

Рийс потрепери.

— Не знам.

— Хайде, да поразнищим въпроса. Виждаш как убиват жена. Няма друг свидетел. Съобщаваш за убийството и историята се разчува. Убиецът е дочул нещо или, както мислехме преди, те е видял. А това означава, че не е успял да извърши идеалното убийство. Заличил е следите си, но все пак не се е измъкнал.

— Защото има свидетел — прошепна тя.

— Да. Но единственият свидетел има психични проблеми, предизвикани от насилие. Убиецът може да използва това обстоятелство. Бездруго не всеки в града вярва на свидетелката. Тя е нова тук и е прекалено нервна и уплашена. Защо тогава да не засили страха и да обтегне допълнително нервите й?

— Господи! Защо просто не ме гръмне и не приключи историята?

— Ако стане още едно убийство, хората ще приемат историята ти на сериозно.

— Посмъртно?

— Да.

Рийс все още притежаваше някакви сили, помисли си Броуди. Не много наистина, но все пак щеше да издържи.

— Погажда й няколко номерца и разчита, че тя ще направи едно от двете: ще затанцува гола из улиците или ще побегне от града. И при всяко положение хората напълно ще спрат да вярват на историята й за убийството.

— Но това е…

— Откачено? Не, не е. Всъщност е адски умно и хладнокръвно.

— Значи вместо да вярвам, че съм се провалила напълно в емоционално и психическо отношение, искаш да приема, че ме преследва убиец. Прониква в апартамента ми и се опитва да ме подлуди.

Броуди отпи от бирата си.

— Теорията ми звучи добре.

Гърлото й пресъхна, когато осъзна смисъла на думите му.

— Първата възможност ми се струва по-лесна. Нея съм я преживявала вече.

— Обзалагам се, че е по-лесна, но ти не обичаш лесните неща.

— Странно е да кажеш подобно нещо за жена, която повече от година бяга от всичко, включително и от себе си.

— Ако така гледаш на нещата, значи наистина си откачена.

Броуди се надигна и й протегна ръка. Рийс се поколеба, но я пое и се изправи.

— А ти как виждаш нещата?

— Виждам жена, която оцелява. Приятелите й, по-близки от семейство, са убити. Една от тях — пред очите й. Тя самата е простреляна и оставена да умре в тъмен килер. Хваната в капан в тъмнината, потънала в кръв. Всичко, което е обичала, е унищожено за миг. Тя остава лишена от нормалното чувство за сигурност. И все пак две години по-късно стои пред мен, защото е успяла да се пребори с всички проблеми стъпка по стъпка. Мисля, че това е една от най-силните жени, които някога съм срещал.

— Май не се срещаш с много хора — опита да се пошегува Рийс.

— Видя ли — усмихна се той, като докосна челото й с пръст. — Закова ме. А сега си приготви някои неща. Тази вечер ще спиш при мен.

— Не мога да приема…

— Ще го направиш — настоя той и зарови из торбата. — Това ли е вечерята?

— Мамка му! Мидите!

Броуди се увери, че Рийс е дошла на себе си, когато се втурна към торбата.

— Слава Богу, че помолих да ми ги опаковат в лед. Все още са студени. В крайна сметка се оказа разумно да поддържам по-ниска температура у дома.

— Обичам миди.

— Май няма храна, която да не обичаш — каза Рийс, като се облегна на плота и затвори очи. — Няма да ме оставиш да изпадна в истерия, нали?

— Вече ти споменах, че се дразня от истерични жени.

— Но веднъж ми каза, че си падаш по невротички.

— Да, така е. Но между истерия и невроза определено има разлика. Ти дори не си достатъчно невротична за мен. И затова просто ще се възползвам от теб, докато се появи нещо по-добро.

— Справедливо.

— А дори да се появи нещо по-добро, пак можеш да ми готвиш.

— Благодаря — кимна тя, като отпусна ръце и се загледа в него. — Прегърна ме, докато плачех. Вбесяващо за теб.

— Не беше изпаднала в истерия, а просто бе наранена и те болеше глава. Но не го превръщай в навик.

— Обичам те. Влюбена съм в теб.

Няколко секунди Броуди не проговори. А когато го направи, Рийс долови лек страх, примесен с раздразнението му.

— Мамка му! Не мога да направя и едно добро дело безнаказано.

Тя се засмя весело и усети как се успокоява.

— Така си е. Сигурно напълно съм откачила. Но не се тревожи, Броуди.

Завъртя се към него и забеляза, че я гледаше с уважението и страха, предизвиквани от тиктакаща бомба.

— Извън всички неврози съм разумна, съвременна жена. Не си отговорен за чувствата ми, нито пък задължен да им отговориш. Но когато преживееш всичко, което аз съм преживяла, просто се научаваш да не приемаш нещата за дадени. Времето, хората, чувствата. Психиатърът ми ме посъветва да си водя дневник — продължи тя, докато опаковаше необходимите продукти. — И дневникът ми помогна да се справя с емоциите и страховете си. Ти също ми помагаш в това отношение.

— Смесваш доверието с незаслужена благодарност и с факта, че между нас има страхотно сексуално привличане.

— Главата ми може да е объркана, но сърцето ми си е съвсем наред. Но ако чувствата ми те плашат, мога да се обадя на Линда-Гейл и да поживея при нея, докато реша какво да правя.

— Просто вземи всичко, от което ще имаш нужда — каза той решително. — Включително всички съставки за добра вечеря.



Не беше влюбена в него. Но мислеше, че е, и това го притесняваше. Опитваше се да й помогне, което вероятно бе първата му грешка, а сега тя усложняваше всичко. Типично за жена, помисли си. Връзва панделки на всяко нещо.

А панделките го задушаваха.

Е, поне вече не говореше за това. Нито пък трепереше заради станалото в апартамента й.

Точно както бе предполагал, готвенето на вечерята я успокои. Той самият се успокояваше с писане. Човек потъваше в работата си и забравяше за проблемите.

Но по-късно щеше да й се наложи да се върне към действителността. Ако теорията му бе вярна, Рийс определено бе изпаднала в беда.

— Искаш ли вино? — попита я той.

— Не, благодаря. Ще си остана на вода — отговори младата жена, докато подреждаше салатата в малки чинии. — За останалото са нужни още няколко минути, така че ще започнем с това.

Броуди прецени, че е ял повече салата през последните няколко седмици, отколкото обикновено ядеше за цели шест месеца.

— Джоуни ще откачи, когато си види банята.

— Ами боядисай я.

Рийс набоде лист салата.

— Не мога да боядисам плочките и пода.

— Мак вероятно има някакъв препарат, който ще изчисти маркера. А и бездруго апартаментът ти не е особено луксозен, слабаче. Нуждае се от ремонт.

— Да, винаги има някаква утеха. Броуди, и преди ми се губеха моменти. Не през последната година, но преди ми се случваше.

— Но не означава, че и сега ти се случва. Напоследък прекарвах доста време с теб. Не съм те виждал да ходиш насън, нито пък да украсяваш стените на вилата ми със странни послания. Всъщност не съм те виж дал да правиш нищо по-странно от подреждането на кухненските ми чекмеджета.

— Имаха нужда — оправда се тя. — Цареше пълна бъркотия.

— Можех да си намеря нещата. Рано или късно. Някой в ресторанта на Джоуни споменавал ли е да си направила нещо странно?

— Джоуни смяташе, че е странно да искам бамя за супата.

— Бамята си е странен зеленчук. На времето в Бостън, когато ти се случваха подобни неща, имаше ли някой около теб?

Рий се надигна, за да поднесе основното ястие.

— Не. И винаги се притеснявах, защото се плашех, че може да ми се случи къде ли не. Когато излязох от болницата, отидох да живея при баба. Тя ме заведе на пазар. И по-късно открих кошмарен кафяв пуловер в чекмеджето си. Попитах я откъде се е взел. Усетих, че става нещо нередно по начина, по който ме изгледа. Притиснах я да ми каже и тя ми обясни, че аз съм го купила. Каза, че сме спорили заради пуловера, защото никак не отговаряше на стила ми. Но съм й обяснила, както и на продавачката, че го искам, защото е брониран.

Рийс обърна мидите със сръчно движение на китката.

— Друг път баба влезе в стаята ми посред нощ, защото чула страхотен шум. Аз заковавах прозорците си. Не помня да съм взимала чука и пироните.

— И двата инцидента ми звучат като пресилени мерки за безопасност. В този смисъл са нормални — била си уплашена.

— Уплашена е меко казано. Имаше и други инциденти. Сънувах кошмари. Чувах изстрелите и писъците. Опитах се да разбия вратата. А една нощ изскочих през прозореца, който се бях опитвала да закова. Един съсед ме намери по нощница на тротоара. Не знаех къде съм, нито как съм се озовала там.

Рийс постави чиния пред Броуди.

— Тогава отидох в болницата. А сегашното ми състояние може да означава просто влошаване.

— И това удобно се случва, докато си сама? Не вярвам. Работиш в ресторанта на Джоуни осем часа, пет или шест дни седмично. Прекарваш време с мен, с Линда-Гейл, движиш се из града. Но не си имала никакъв друг инцидент, освен тези в апартамента ти, когато наоколо няма жив човек. „Газ“.