— И ти си Джоузеф Котън?

— Обичам жени, които познават класическите филми — ухили се той, като я погали по ръката. — Ето ти още един. „Прозорец към двора“.

— Джими Стюарт вижда убийство в апартамент на отсрещната кооперация, докато си лежи у дома със счупен крак — бързо каза Рийс, остави чинията си на масата и седна. — Никой друг не вижда убийството. Никой не му вярва. Дори Грейс Кели не му вярва. Нито приятелят му, ченгето… как му беше името?

— Уендъл Кори.

— Точно така! Нито великолепната Телма Ритър. Никой не вярва, че Реймънд Бър е убил жена си.

— Няма улики, които да подкрепят твърденията на героя. Няма труп, няма следи от борба, няма кръв. А Джими напоследък се държи странно.

— Значи според теб съм попаднала в смесица от „Газ“ и „Прозорец към двора“?

— Внимавай за типове, които приличат на Пери Мейсън или имат френски акцент.

— Караш ме да се чувствам по-добре. Преди няколко часа… — тя замълча и притисна ръце към очите си. — Лежах свита на пода и скимтях. Само дето не си смучех палеца. Бях паднала на дъното.

— Не, просто се бе смъкнала малко надолу. Но сега отново си отгоре. А това е истинска смелост.

Рийс отпусна ръце.

— Не знам какво да правя.

— В момента трябва да си изядеш мидите. Великолепни са.

— Добре — кимна тя и решително лапна една мида, която наистина бе великолепна. — Качих два килограма.

— Цели два килограма! Трябва да празнуваме.

— Сигурно защото готвя повече. Не само в ресторанта, но и тук. Това ми харесва.

— Радвам се, че помагам.

— И правя секс редовно.

— Повтарям, винаги съм готов да помогна.

— Направих си косата.

— Забелязах.

Рийс наклони глава. Бе готова да се бори, за да чуе желаното.

— Е, харесва ли ти или не?

— Бива.

— О, я престани. Защо толкова внимаваш с комплиментите?

— Такъв съм си.

Тя прокара пръсти през кичурите.

— Аз си я харесвам. А ако си на друго мнение, просто ми кажи.

— Ако не я харесвах, щях да ти кажа. Или пък щях да ти кажа, че си е лично твоя работа, ако искаш да се разхождаш наоколо с птиче гнездо на главата.

— Да, наистина би го казал — усмихна се тя. — Времето с теб ми се отразява добре. Приятно ми е да сме заедно и да си говорим. Обичам да ти готвя и да спя с теб. Чувствам се като… не мога да кажа като жената, която бях, защото никога вече не бих могла да се върна назад.

— Може би не трябва да се връщаш назад.

— Вероятно си прав. Откакто съм с теб, усещам как се превръщам в жената, която искам да бъда. Но и двамата знаем, че ще е по-разумно, ако леко се отдръпнем един от друг.

Той се намръщи и лапна поредната мида.

— Слушай, ако говориш за хрумването си, че си влюбена в мен, положението става тревожно и…

— Не е тревожно — възрази тя. — Трябва да се смяташ за късметлия, ако съм влюбена в теб, въпреки нестабилната ми психика. Много жени може и да те намират сексапилен, но не биха задълбочили връзката заради вечната ти заядливост. Ала сега не говоря за чувства. Просто смятам, че ако изпадам в нервна криза, не ставам дори за обикновена връзка. А ако си прав и някой ме преследва, съм още по-опасна за теб.

Броуди отпи замислено от бирата си.

— Ако си откачена и аз се отдръпна, значи не мога да се справям с хората. Същото важи и за теорията, че някой се опитва да те изкара луда. Искам да си изясня всичко. Пък и не съм готов да се откажа от хубавата храна и секса.

— Звучи разумно. Но ако по-късно си промениш мнението, няма да се обидя.

Рийс се протегна към каната с вода, в която плуваха тънки парченца лимон. Броуди хвана ръката й и зачака да го погледне в очите.

— Не става дума само за ядене и секс. Имам…

Чувства ли, запита се той. Чувствата можеха да означават какво ли не.

— Държа на теб.

— Знам.

— Добре. В такъв случай няма нужда да обсъждаме чувствата ми през следващия час.

Ръката й бе нежна и мека. Постави я на масата, но задържа своята върху нея.

— Ще се справим, Рийс.

И точно в този момент, затоплена от нежното му докосване, Рийс му повярва.

След като приключиха вечерята и оправянето на кухнята, Рийс седна доволно с чаша чай пред себе си. Броуди реши да направи следващата стъпка.

— Ще се чувстваш ли добре, ако останеш сама тук за около час?

— Защо?

— Мислех да взема Рик и да отидем да огледаме апартамента ти.

— Недей — поклати глава тя, загледа в пламъците на огъня, който Броуди бе запалил във всекидневната. — Рик не вярва, че съм видяла убийство на пътеката. Направи всичко, което се изискваше в подобен случай, и според всички се е спра вил добре. Но не ми вярва. Сутринта се отбих в офиса му. Видях се с него, Деби и Ханк. А когато извадих скицата и им съобщих, че възнамерявам да я покажа из Джаксън, забелязах съчувствие по лицата им.

— Ако някой е влизал в дома ти…

— Ако някой е влизал, никога няма да успеем да го докажем. А и как са влезли? Вече имам дори резе.

— Ключалките могат да бъдат отключвани. А от ключовете могат да се правят дубликати. Къде държиш ключовете си?

— Във вътрешния джоб на чантата ми.

— А когато работиш?

— Във вътрешния джоб на чантата. А ако не нося чанта, в джоба на якето ми. В десния джоб, ако държиш на подробностите.

— Къде стоят чантата и якето ти, докато работиш?

— В кабинета на Джоуни. Тя има дубликати от ключовете в шкафа си. Но не можем да си направим извода, че съм объркала Джоуни с мъж, а тя е убила любовницата си и прониква в апартамента ми, за да ме тормози.

— Да, но не е кой знае колко трудно някой да влезе незабелязано в кабинета й и да си направи дубликати от ключовете.

Чашата в ръката й затрепери.

— Мислиш, че е някой от Ейнджълс Фист?

— Възможно е. Или човек, който е живял тук по време на престъплението. И е останал, когато се разчу за убийството. А това стана доста бързо.

— Но никой не позна жената.

— Не казах, че жената е тукашна.

Рийс се облегна назад.

— Не, не го каза. Просто реших, че ако жената не е оттук, значи и мъжът не е.

— Всичко е възможно. Може да е човек от града или пък някой, който редовно го посещава. Или някой, който е дошъл на лов, или просто турист. Човек, който е наясно как да заличи следите си, а според мен това изключва обичайните градски чеда. Кой знаеше, че днес ще отсъстваш от града?

— Че кой не знаеше?

— Да, така е. Трябва да помислим за времето — замислено отсъди Броуди. — Спомена, че си водиш дневник.

— Да.

— Дай да го прегледам.

— Никога!

Той се намръщи, после се ухили.

— И аз ли съм вписан там?

— Разбира се, че не. Кой изобщо е чувал за жена, която да пише за мъжа, по когото си пада, или пък за сексуалните си преживявания? Абсурд.

— Добре де, ще прочета само сексуалните преживявания, за да се уверя, че си ги предала точно.

— О, точни са. Аз ще прегледам всичко и ще ти запиша датите и часовете, когато се случиха тези ужасни неща.

— Добре, но не тази вечер. Изглеждаш съсипана. Време е да си лягаш.

— Мога да остана тук още няколко минути.

— Да, ама после ще ми се наложи да те нося догоре заспала. Аз отивам да свърша малко работа в кабинета си.

— О… — въздъхна тя и погледна към вратата. — Добре, може би…

— След като проверя ключалките. Отивай да си лягаш, слабаче.

Глупаво бе да се преструва, че не е изморена, затова се надигна.

— Утре съм първа смяна. Ще се опитам да не те събудя, когато стана.

— Благодаря.

— А аз ти благодаря за помощта, Броуди. Благодаря ти за рамото, на което си поплаках.

— Не си използвала рамото ми.

Тя се наведе и го целуна нежно.

— О, да, използвах го. Няколко пъти тази вечер.



Знаеше, че Броуди ще провери ключалките, защото й бе обещал. Докато се приготвяше за лягане, чу стъпките му по стълбите. Надникна в коридора и забеляза, че в кабинета му светеше, после чу тракането на клавишите.

Мисълта, че Броуди е близо до нея, й позволи да си легне и да остави вратата незаключена.

Същата тази мисъл й помогна да затвори очи и да заспи.

18.

Броуди клекна пред вратата на апартамента на Рийс, въоръжен с фенер и лупа. Чувстваше се съвсем идиотски. Макар да смяташе късното ставане сутрин за едно от предимствата на писателската професия, днес се бе измъкнал от леглото заедно с Рийс. И не обърна никакво внимание на уверенията й, че може да стигне сама от къщата му до ресторанта.

Да бе, никакъв проблем за жена, преследвана от убиец, да се разхожда сама по тъмно, като малоумна героиня във филм на ужасите.

За награда не само бе получил две чаши от прясно свареното кафе в ресторанта на Джоуни, но дори го бяха нахранили с яйца, бекон и пържени картофи още преди да отворят.

А сега клечеше и си играеше на детектив. Тъй като нямаше никакъв личен опит във влизането с взлом, не можеше да е абсолютно сигурен дали някой не бе насилвал ключалката, но не забеляза никакви следи от подобно действие.

Зачуди се дали да не престъпи желанието на Рийс и да не се обади на шерифа. Но пък не смяташе, че Рик може да стори нещо повече от това, което той правеше в момента.

А и ставаше дума за доверие. Рийс му имаше доверие, а ако се обадеше на Рик, щеше да я предаде.

Твърдеше, че е влюбена в него, но не трябвало да се чувства задължен. Жени! Просто смесваше секса и приятелството с любов. На всичкото отгоре бе уязвима заради кошмарните си преживелици. А и все още не бяха минало — продължаваха да й се случват странни неща.

Броуди се изправи и извади ключа, който Рийс му бе дала. Вторачи се в него замислено.

Какво трябваше да направи?

Отключи вратата и влезе в апартамента.

Във въздуха се носеше леко ухание. Ароматът на Рийс. Би го познал навсякъде. Откри, че е учудващо вбесен задето някой друг бе влизал в дома й и бе доловил същия аромат.