Светлината от прозорците падаше върху голия под, вехтите мебели и яркосиньото одеяло, което Рийс бе купила за тясното си легло.

Смяташе, че тя заслужава нещо по-добро. Вероятно би могъл дай помогне, да й даде малко пари, за да си купи килим и боя, за бога.

Плъзгаш се по наклона, Броуди, възпря се сам. Купиш ли килим на жена, тя после ще очаква венчален пръстен.

Е, Рийс поне се радваше на гледка, която не можеше да се купи с пари. Кой се нуждаеше от килими и картини, когато виждаше през прозореца си величествените планини, а езерото бе точно пред прага му?

Броуди изключи лаптопа и го прибра в чантата, за да го вземе със себе си. Рийс се нуждаеше от поне още една нощ вън от апартамента си. Нямаше да е лошо вещите й да са си при нея.

Лениво отвори чекмеджето на малкото бюро, което Джоуни бе дала на Рийс. В него откри два остри молива, счупени на равни половини, черен маркер и тънко кожено албумче, в каквото хората носеха снимки на децата или кучетата си. Отвори го любопитно.

Снимка на интелигентна възрастна жена, седнала на пейка в идеално поддържана градина. Лицето й бе зачертано с голямо черно Х. Имаше и други. Същата жена в бяла риза и черен панталон държеше пуделче с размера на пощенска марка. Двойка в дълги готварски престилки, група хора, вдигнали чаши с шампанско. Мъж с широко разперени ръце, застанал пред огромна фурна.

Всяко лице бе зачертано с Х.

На последната снимка Рийс стоеше сред голяма група хора. Броуди реши, че снимката бе направена в ресторанта, където бе работила. „Манео“. Нейното лице бе единственото, което не бе зачертано, и грееше в широка усмивка.

Под всички останали от снимката бе написано с печатни букви „Мъртъв“. А под лика на Рийс пишеше „Луда“.

Броуди се зачуди дали Рийс вече бе видяла снимките. Надяваше се да не е. Прибра албумчето в джоба на компютърната чанта. Щеше да го извади по-късно и да реши как да действа, когато се прибере у дома.

Не бе възнамерявал да се рови из личните й вещи, но започна да претърсва чекмеджетата на грозния скрин.

Потисна неудобството от тършуването из бельото й, като си напомни, че вече го бе свалял от тялото й няколко пъти. Щом можеше да го докосне, когато бе върху нея, значи бе нормално да го пипа и сега.

Но наистина се почувства странно.

Ала тършуването из скрина не му отне много вре ме — Рийс не притежаваше много вещи.

Кухненските чекмеджета бяха друга работа. Там тя бе вложила душата си. Бяха идеално подредени. Никакъв безпорядък. Броуди откри мерителни чаши, лъжици и безброй други кухненски прибори и уреди.

Няколко от тях изобщо не разпозна за какво служат, но както всичко останало, бяха безукорно под редени.

Откри спретната купчина купи и тави с различни размери. Кой въобще се нуждаеше от толкова много тави, за Бога?

В следващия шкаф намери купа, пълна догоре с хапчета. Извади я и я остави настрани.

Влезе в банята. В шкафчето всички шишета, които бе виждал и преди, стояха на рафта. Празни.

Малки, долни капанчета, помисли Броуди вбесено. Хитро копеле.

Неволно сви ръцете си в юмруци, после ги пъхна в джобовете и заоглежда стените.

Отново спретнати печатни букви. Нищо не бе надраскано набързо. Но в застъпването на думите се долавяше трескавост и определено лудост. Идеята някои от думите да се изпишат от пода към тавана също бе умна.

Който бе надраскал стените, бе предпазлив, внимателен и много умен.

Броуди извади дигиталния си фотоапарат. Направи снимки от всеки ъгъл, в близък план на целия въпрос, после на всяка отделна дума и буква.

След като документира всичко, се облегна на вратата.

Рийс в никакъв случай не можеше да се върне в апартамент, който изглеждаше по този начин. Щеше да му се наложи да отиде до магазина на Мак и да купи някакъв препарат, с който да почисти маркера от пода, ваната и стените. Не бе кой знае каква работа.

Можеше да купи и боя. Стаичка като нейната не изискваше големи усилия. Два-три часа и край.

Не бе като да й купи килим или нещо подобно.

Разбира се, Мак започна да му задава въпроси. Броуди си каза, че в Ейнджълс Фист човек вероятно можеше да си купи единствено тоалетна хартия, без да започнат да го разпитват, но всичко друго щеше да предизвика въпроса: „С какво си се захванал?“

Не сподели нищо за боядисването на жилището на Рийс. Хората щяха да си извадят погрешни заключения, ако научеха, че боядисваше апартамента на жената, с която спеше.

След нула време той, който смяташе всяка домакинска работа за дяволско творение, стоеше на колене в банята на Рийс и търкаше ожесточено пода.



Рийс завъртя бравата предпазливо. Не й харесваше, че е отключено. Ужаси се, че Броуди може да лежи окървавен в апартамента й.

Защо бе още тук? Смяташе, че ще се върне в ресторанта дълго преди почивката й. Но не го бе направил, а колата му все още бе навън.

И вратата на апартамента не бе заключена.

Тя я открехна леко.

— Броуди?

— Да. Тук отзад съм.

— Добре ли си? Видях колата ти и… — тя се закова на място и задуши въздуха. — Какво е това? Боя?

Броуди излезе от банята с мече в ръка. Малки капчици боя изпъстряха косата и ръцете му.

— Не са арабски парфюми.

— Боядисваш банята?

— Не е кой знае какво. Надали има повече от два квадратни метра стена.

— Повече са — развълнувано възрази тя. — Благодаря ти — почти се просълзи Рийс и пристъпи към банята.

Броуди вече бе боядисал тавана и довършваше стените. Цветът беше красиво бледосиньо, сякаш облаците се бяха потопили за миг в езерото и приели лек нюанс от цвета му.

Никоя от червените букви не се виждаше. Рийс се облегна на рамото на Броуди.

— Цветът ми харесва — каза тя.

— Човек няма богат избор, когато иска да купи нещо набързо в бакалията. Видях обаче едно пембено, което ми хвана окото.

Рийс се усмихна.

— Оценявам въздържаността ти. И добрия ти вкус. Явно ще трябва да ти се отплатя с вечеря.

— Добра идея. Но ако искаш да подновиш и стаята, те зарязвам. Бях забравил колко мразя да боядисвам.

Рийс го целуна.

— Мога да довърша, след като ми свърши смяната.

— Аз започнах, аз ще довърша.

Броуди внезапно, осъзна, че несъзнателно е залепил устни в челото на Рийс. Но вече бе прекалено късно да се спре. Прекалено късно бе за много неща, осъзна той, когато Рийс отметна глава назад и прикова невероятните си очи в него.

— Предпочитам боядисването пред диаманти. Просто да го знаеш.

— Слава Богу. Тъкмо изчерпих диамантите.

Рийс облегна глава на гърдите му и въздъхна. Сърцето му се сви от нежност.

— Не исках отново да видиш апартамента си в онзи вид — каза той.

— Знам. Но се чудех дали все пак не мога да остана при теб и тази нощ — сгуши се тя в него. — Знаеш, че миризмата на боя не изчезва веднага.

— Да. Не бива да дишаш изпаренията.

Тя отново отметна глава назад и този път повдигна устни към неговите. Дълга и бавна целувка, почти непоносимо гореща и сладка. Свободната му ръка се плъзна по гърба й.

Тя засмяно отстъпи назад. Сияе, помисли си Броуди. Стресът и тревогата от предишната нощ бяха изчезнали.

— Просто трябва да си взема някои неща… Какво си счуквал?

Броуди, все още замаян от целувката, едва успя да промълви:

— Моля?

— Извадил си чукалото и хавана.

Той се прокле, че ги бе забравил на шкафа.

— Рийс…

— Какво има тук? Изглежда…

Сиянието по лицето й се стопи.

— Не ги взимам — вгледа се в него с отчаяни очи. — Просто ги пазя да ми напомнят от какво бягам. Не искам да мислиш…

— Не съм ги сложил там.

— Тогава… Ох!

— Това са капани, Рийс — обясни й той, като остави мечето и се приближи до нея. — Залага ти капани, но ти не бива да се хващаш в тях.

— И какво, според теб, иска да ми каже? — попита Рийс, като зарови пръсти в купата и остави хапчетата да се плъзнат между тях. — Защо не ги счукам на пастет, не ги намажа на препечени филийки и не заспя завинаги?

— Няма значение какво казва, ако не го слушаш.

— Има — завъртя се тя рязко и циганските й очи проблеснаха разгневено. — Не мога да отговоря, ако не слушам. Как да му дам да разбере, че няма да успее да ме върне обратно при хаповете и лекарите? Как да му заявя, че няма да потъна отново в тъмнина заради един убиец, страхливец и долно копеле!

Тя грабна купата и Броуди зачака да я разбие в стената, но вместо това изсипа съдържанието й в мивката и пусна водата.

— Нямам нужда от тях. Не ги искам. Майната му.

— Трябваше да знам, че не си от типа жени, които чупят чинии — ухили се той, като постави ръце на рамената й загледа как хапчетата се топят. — Убиецът дори не може да си представи какво го очаква.

— Вероятно ще се паникьосам по-късно, когато осъзная, че съм останала без лекарства. Те бяха нещо като топло одеяло за зимата.

— Предполагам, че доктор Уолъс ще ти напише рецепта, ако изпиташ отчаяна нужда от одеялото си.

— Да, сигурно ще го направи.

Рийс въздъхна дълбоко. Беше изсипала хапчетата в мивката, за да докаже нещо.

— Но първо ще опитам да се справя и без одеялото.

Броуди се замисли за снимките, които бе прибрал с идеята да я предпази. Но сега осъзна, че Рийс не се нуждаеше от предпазване. Потребна й бе само вяра. И човек, който да вярва, че е стабилна.

— Има и още нещо. Ще те засегне по-силно от хапчетата.

— Какво?

Тя се огледа наоколо за капана. Броуди отиде до компютърната чанта и извади малкото албумче.

— Направил го е, за да те разстрои. Не го оставяй да победи.

Рийс отвори книжката. Този път ръцете й не потрепериха, но сърцето й се сви.

— Как е могъл да го направи? След всичко, което преживяха и загубиха, да ги задраска, сякаш са нищо.

— За него са нищо.

— Никога не бих постъпила така — каза тя. — Не зависимо колко се принизя, никога не бих го направила. А той допусна грешка с това си действие, защото вече съм сигурна, че не съм аз — добави, като нежно погали зачертаните лица на загиналите си приятели. — Обичах ги и никога не бих се опитала да ги залича.