Разгледа внимателно всяка страница, както бе постъпил и Броуди, после затвори албума.

— Копеле. Шибано копеле. Не, няма да победи — решително се зарече, като се върна до бюрото и остави албумчето на мястото му. — Няма да победи.

Броуди се приближи до нея и я привлече да се облегна на гърдите му.

— Мога да подменя повечето фотографии. Баба ми има копия от тях. Но груповата снимка бе единствената, с която разполагах.

— Семействата на мнозина от сниманите може да имат копия.

— Разбира се. Сигурно си прав — съгласи се тя и отстъпи леко назад. — Мога да се свържа с тях и да помоля да ми ги изпратят. А сега е време да се връщам долу и да си довърша смяната.

— Ще дойда в ресторанта, когато приключа тук — обеща Броуди и я погали по косата. — Може да направим нещо интересно по-късно. Да се разходим с колата. Или да вземем лодка под наем. Или нещо друго.

— Звучи добре. И аз също съм добре. И ще съм още по-добре.



Пийт се бе върнал на работа и й намигна, когато влезе в кухнята.

— Пилето териаки, което приготви, се превърна в хит сред обядващите. Връщат си чиниите абсолютно изблизани.

— Чудесно.

— Доста си удължи почивката — отбеляза Джоуни.

— Съжалявам. Ще остана и след като ми свърши смяната.

— Броуди боядисва ли горе?

Рийс се закова на място.

— Откъде знаеш? — изненада се тя.

— Карл се отби да пие кафе и каза на Линда-Гейл, че Броуди купил от бакалията боя и четки. Колата му е все още отпред. Събрах две и две.

— Да, прави ми услуга.

— Надявам се да не е някакъв смахнат цвят.

— Много бледосиньо. И само в банята. Аз… имах нужда от това.

— По-скоро банята имаше нужда — усмихна се Джоуни, като метна сочна пържола на скарата. — Хубаво е да имаш мъж, който да се грижи за теб.

— Така е.

Рийс си избърса ръцете и се зае със следващата поръчка.

— Не си спомням Броуди да е правил същото за друга жена наоколо. Ти помниш ли, Пийт?

— Не мога да кажа, че си спомням.

Пийт беше прав за пилето териаки. Рийс получи набързо две поръчки. Едната — с гарнитура от лучени кръгчета, другата — с боб. И се залови за работа.

— И двамата знаете, че спя с него — каза меко тя. — Мъжете често помагат на жените, с които спят.

— Не си първата, с която е спал откакто пристигна в града — отвърна Джоуни. — Но Броуди не боядиса ничия друга баня.

— Може просто да съм по-добра в леглото.

Джоуни се изсмя весело и метна нарязаните картофи във фритюрника.

— Следващата поръчка! Дени, как си?

— Благодаря, добре, Джоуни.

Вместо да седне, заместник-шерифът остана прав до бара.

— Шерифът ме изпрати тук. Ще пуснеш ли Рийс да отиде при него за няколко минути?

— Мамка му, Дени, тя тъкмо се върна от почивката си, а обедната лудница вече започна.

— Ами… — притесни се Дени и се почеса по главата — Просто… аз… може ли да вляза при теб за минута?

Джоуни му махна раздразнено.

— Какво става? — прошепна Линда-Гейл, която стоеше зад бара.

— Нищо, което да те засяга както взимането на поръчката на платежоспособен клиент — скара й се Джоуни откъм кухнята. — Е, защо Рик иска да ме лиши от готвачката ми точно когато съм затънала до гуша в работа?

— Шерифът иска да се види с мен? — изненада се Рийс, като вдигна глава от пилето, което цвъртеше на скарата.

— Иска да дойдеш с мен само за няколко минути. Работата е… не исках да говоря за това… нали разбираш, хората се хранят — обясни Дени на Джоуни. — Всъщност намериха труп на жена в тръстиките до Лосовото блато — добави той, като погледна Рийс. — Шерифът иска да ти покаже няколко снимки. Да видиш дали е същата жена, която си видяла до реката.

— Тръгвай — делово й нареди Джоуни.

— Да — едва промълви Рийс. — Трябва да се кача и… първо ще си довърша поръчката.

— Аз ще довърша проклетата поръчка. Пийт, изтичай горе и доведи Броуди.

— Не, не го притеснявай — възпротиви се Рийс, като развърза престилката си. — Добре съм. Можем да тръгваме.

Пийт я изчака да се отдалечи, за да не го чуе, и се обърна към Джоуни:

— Искаш ли да повикам Броуди?

— Рийс не иска. Тя знае най-добре — рязко отговори Джоуни, но по лицето й се изписа тревога.

Дени бе с полицейската кола, така че отиването им до участъка бе светкавично и не й остави време да размишлява и да се измъчва. Помисли си, че всичко щеше да приключи за няколко минути. А след това можеше да забрави. Е, поне да се опита.

— Ще те заведа направо в кабинета на Рик — побутна я Дени нежно, когато излязоха от колата. — Искаш ли кафе? Или вода!

— Не, благодаря — отвърна Рийс, не би могла да преглътне нищичко. — Знаеш ли как… как е умряла?

— По-разумно ще е да поговориш с шерифа — отговори Дени и й отвори вратата.

Ханк, който дежуреше като диспечер, покри микрофона с ръка.

— Няколко смахнати туристи преследвали с джипа си бизон, за да го снимат. Сега си имаме смачкан джип и разярен бизон — съобщи той, после се усмихна на младата жена. — Добре ли си?

— Да.

— Дени, налага се да придружиш Лин. Докарайте откачените туристи тук и повикайте пътна помощ за джипа. Тълпа кретени! Извини ме, Рийс.

— Няма проблеми — увери го тя. — Просто ще отида да се видя с шерифа.

Вратата беше отворена и Марсдън вече заобикаляше бюрото си, за да я посрещне.

— Благодаря ти, че дойде.

— Намерили сте някого. Жена. Труп.

— Седни — хвана я той за ръката и я поведе към стола. — Хлапета се натъкнали на трупа. Жената отговаря на описанието ти. Направих няколко снимки. Предупреждавам те, че са зловещи, но ако събереш сили да ги разгледаш, кажи ми дали това е жената, която видя. Страхотно ще ми помогнеш.

— Удушена ли беше?

— Има следи, че може да е била душена. Мислиш ли, че можеш да разгледаш снимките?

— Да, мога — отговори Рийс, като стисна ръце, за да спре треперенето им.

— Не бързай.

Рик се настани на стола до нея и й подаде първата снимка. Рийс не я взе, тъй като не смееше да отпусне скованите си пръсти, но я огледа внимателно. После отмести очи настрани и се опита да си поеме дъх.

— Тя е… О, Господи!

— Знам, че е страшно. Била е в блатото доста време. Поне ден-два. Съдебният лекар още не е определил точния момент на смъртта.

— Ден-два? Как така? Минаха седмици.

— Ако си е тръгнала с него в онзи ден, наранена, но жива, може да я е убил по-късно.

Рийс поклати глава отрицателно. Рик вдигна ръка.

— Можеш ли да потвърдиш със сигурност, че е била мъртва?

Рийс искаше да отговори, че е напълно сигурна. Но как можеше да е сто процента сигурна?

— Не се съмнявам — каза все пак.

— Добре, това е достатъчно засега. Това ли е жената, която видя?

Тя отново стисна пръсти и се възползва от острата болка, за да се овладее.

Лицето бе насинено и подуто, с белезникави порезни рани, спускащи се до гърлото, което бе червено и издрано. Животните в блатото бяха наръфали трупа. Беше чувала, че рибите и птиците се нахвърлят първо на очите. Сега знаеше, че е истина.

Косата беше дълга и тъмна. Раменете изглеждаха тесни.

Рийс се опита да си представи жената, която бе видяла.

— Не знам… изглежда по-млада, а косата й… косата й изглежда по-къса. Не знам.

— В онзи ден си била доста далеч от двойката.

— Той не я би. Лицето й… това лице… някой я е бил. Той само я бутна на земята преди… не я е удрял по лицето, поне не толкова много…

Рик не проговори за момент, а когато Рийс отново отмести очи от снимката, я обърна с лицето надолу.

— Може да не е била мъртва, когато ти си се втурнала да търсиш помощ. После той я е отнесъл някъде и е заличил следите си. И след като се е съвзела, да са се сдобрили за известно време. Да са попътували из района. А след няколко седмици са се скарали пак и тогава я е пребил. Мъж, който е душил жена веднъж, лесно може да го направи отново.

— Отново… — повтори тя замаяно.

— Трябва да изчакаме аутопсията и изследването на уликите. Но според мен е твърде вероятно да е същата жена, която си видяла. Ако успееш да я разгледаш пак, като първо проясниш мислите си, можеш да ми помогнеш. Жената нямаше никакви документи. Проверихме отпечатъците й, но не са в мрежата. Ще вземат отпечатъци от зъбите й и ще проверят списъците с изчезнали. Но ако сме сигурни, че е била там, където ти си видяла двойката, и сме убедени, че е била с онзи мъж, ще ни бъде по-лесно.

Рийс прикова очи в неговите.

— Преди не ми повярва. Нито за убийството, нито че съм видяла някого там.

— Няма да те лъжа, определено се съмнявах. Но това не означава, че не съм направил всичко възможно да разбера какво става.

— Прав си.

Рийс протегна ръка към снимката. Шокът бе избледнял и сега я заля само съчувствие.

— Не знам. Съжалявам. Иска ми се със сигурност да потвърдя, че това е жената, която видях, но не мога. Мисля, че беше по-възрастна от тази, косата й беше по-дълга, а лицето — по-тясно, но не съм сигурна. Ако те… когато я идентифицират, трябва да видя нейна стара снимка, на която е жива и здрава. Тогава ще бъда по-сигурна.

— Добре — кимна Рик, прибра снимката и я потупа по ръката, която бе студена като лед. — Знам, че ти беше трудно. Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря.

— След като я идентифицират, ще те помоля да видиш снимката й. Благодаря ти, че дойде дотук. Ще накарам Дени да те закара обратно.

— Мисля, че той отиде по задачи.

— Добре, тогава аз ще те закарам.

— Мога да се върна и пеша — каза тя, но като се надигна, краката й се подкосиха. — Май няма да успея.

— Ще те закарам. Но първо поседи още няколко минути.

Рийс поклати глава.

— Да приемем, че си прав и че е била жива в онзи ден. Защо е останала с него? Как може доброволно да остане с мъж, който се е опитал да я убие?

— Трудно е да разбереш как мислят хората. Ханк, отивам да закарам Рийс. А може и да греша — добави той, като й отвори вратата. — Може този труп да няма нищо общо с жената, която си видяла. Но отговаря на описанието ти.