— Не е съобщено, че е изчезнала, тъй като е била с него, а той не би съобщил подобно нещо.

— Възможно е.

Тя се качи в колата и облегна глава назад.

— Иска ми се да бях сигурна, че е същата жена. Щеше да е много по-лесно за мен.

— Опитай да забравиш за случая засега. Остави полицията да си върши работата.

— Ще ми се да можех.

Рик спря пред ресторанта. Рийс вдигна очи и видя Броуди да излиза от вратата на апартамента й.

Когато я зърна в полицейската кола, той се втурна надолу по стълбите.

— Какво става?

Изглеждаше страхотно разтревожен, а Рийс не бе свикнала да вижда тревога по лицето му. Сърцето й се сви от умиление.

— Намерили са женски труп и отидох да разгледам снимките… не съм сигурна дали е тя. Лицето беше прекалено съсипано. Не мисля, че е жената, която видях, но…

— Беше намерена в Лосовото блато — обясни Рик, като излезе от колата.

— Ще поседна на стъпалата за минута, преди да се върна на работа. Имам нужда от малко чист въздух — каза Рийс, като се отпусна тежко на стълбите.

— Женски труп — продължи Рик шепнешком. — Дълга, тъмна коса. Следи от душене. Пребита и изнасилена. Може би удавена. Съдебният лекар прави аутопсията в момента. Откриха я хлапета. Гола, без документи, никакви дрехи наоколо.

— Кога я намериха?

— Вчера. Научих за това днес и направих снимки на местопрестъплението.

— Господи, Рик, как очакваш Рийс да идентифицира жена, престояла в блатото почти цял месец?

— Ден или два — поправи го шерифът. — Ако е същата, която Рийс е видяла миналия месец, и е била отнесена от реката все още жива, може и да е тя. Трябваше да разбера дали Рийс ще успее да я идентифицира. Справи се много добре. Смела жена.

— Трябваше първо на мен да се обадиш, за да я доведа в участъка — намръщи се Броуди. — Знаеш, че държа на нея.

— Ако Рийс искаше да я придружиш, щеше да ти се обади. Какво, по дяволите, имаш в косата си?

— Мамка му — изсумтя Броуди и прокара ръка през косата си. — Боя. Реших да помогна на Рийс да пооправи апартамента си.

— Така ли? — повдигна вежди шерифът. — Явно си хлътнал повече, отколкото си мислех.

— Просто някаква си боя.

Рик му се ухили весело.

— Красиво светлосиньо. На времето, когато двамата с Деби станахме гаджета, вечно й помагах да поправи или купи нещо. И преди да се усетя, наех смокинг и казах „Да“.

— Майната ти, Рик. Става дума само за боя.

— Все отнякъде трябва да се започне.

Шерифът се приближи до Рийс и коленичи.

— По-добре ли си?

— Да, добре съм. Благодаря, че ме докара.

— Част от задълженията ми.

— Шерифе? — извика тя, когато Рик тръгна към полицейската кола. — Ще ми се обадиш веднага щом я идентифицират, нали?

— Ще ти се обадя. Обещавам. А сега се погрижи за себе си. А ти внимавай Рийс да не те издокара в престилка — подметна ухилено на Броуди.

— Целуни ме по… — започна Броуди, но шерифът вече затваряше вратата на колата.

Тъй като Рийс се надигна, той се приближи към нея.

— Хайде, ела да съберем нещата ти и да отидем у нас. На разходка с колата или нещо друго.

— Не, трябва да се върна на работа.

— Джоуни няма да те уволни, за бога!

— Трябва да работя. Имам нужда от пари. И й дължа цял час. А и се чувствам по-спокойна, когато съм заета. Ще се разходим друг път.

— Добре — кимна писателят, извади ключа от джоба си и й го подаде. — Заключих горе. Аз ще си бъда у дома.

— Чудесно — усмихна се тя и го целуна нежно. — Смятай това за начална вноска от хонорара ти за боядисването.

— Мислех, че ще ми платиш с храна.

— Това е само началото.

19.

Джоуни не започна да я разпитва. Беше предупредила и останалите, че не иска да чува никакви въпроси към Рийс, ако не са свързани с храната.

След като обедната тълпа оредя, се загледа как Рийс режеше лук и целина. Момичето действаше с бързината и прецизността на шампион, но мислите й определено не бяха съсредоточени върху работата й.

— Смяната ти свърши — напомни й Джоуни.

— Дължа ти време. А и картофената салата почти свърши.

— Дължеше ми десет минути и вече си ги изработи.

Рийс поклати глава и продължи да реже.

— Бях с шерифа повече от половин час.

Смъртно обидена, Джоуни сложи ръце на кръста си.

— Казвала ли съм, че трябва да изработиш този половин час? Господи!

— Дължа ти половин час — упорито повтори Рийс, като изсипа лука и целината в нарязаните сварени картофи. — Салатата ще е по-хубава с пресен копър.

— И аз ще се изкефя повече, ако си направя тройка с Харисън Форд и Джордж Клуни, но желанието ми няма да се изпълни. Не чувам клиентите да се оплакват, а и вече казах — смяната ти е приключила. Не плащам извънреден труд.

— Не ти искам проклетите пари. Искам пресен копър, къри и сирене, което да не е от пластмаса. А ако клиентите не се оплакват, то е защото вкусовите им луковици са закърнели.

— Може и така да е — сопна се Джоуни. — Следователно хич не им пука за пресния копър.

— А би трябвало — изсумтя Рийс, като тресна буркан с майонеза на плота. — И на теб би трябвало да ти пука. Защо хората се задоволяват с най-малкото? Писна ми да се задоволявам с най-малкото.

— Тогава се разкарай от кухнята ми.

— Добре — дръпна Рийс престилката си. — Изчезвам.

Изпълнена със справедлива ярост, тя се втурна в кабинета на Джоуни, грабна си чантата и се отправи към вратата. Спря до едно от сепаретата, където трима туристи довършваха обяда си и се преструваха, че не подслушват.

— Джоджен — извика тя, като посочи купичките с чили. — Имат нужда от джоджен.

След тези думи изфуча навън.

— Джоджен, за бога — промърмори Джоуни, после се нахвърли върху Пийт. — Връщай се на работа. Не ти плащам да мързелуваш с тъжен поглед.

— Мога да я настигна.

— Можеш да останеш без работа — закани се Джоуни и отиде да довърши картофената салата.

Рий се тръшна в колата си и си каза, че просто трябва да се махне от града. Нямаше нужда от него, от обитателите му, от абсурдната работа, която бе подигравка с истинската кулинария. Можеше да отиде в Ел Ей. Да започне работа в истински ресторант, където хората разбираха, че храната е нещо повече от натъпкване на шкембето.

Изскочи от колата си пред бакалията. Дължеше на Джоуни работно време, но кучката не го искаше. Дължеше на Броуди вечеря заради боядисването и щеше да си плати дълга.

Нахлу в магазина и начумерена, се насочи към касата, където Мак прибираше парите на Деби Марсдън.

— Имам нужда от лешници — заяви грубо.

— Ъъъ… мисля, че нямам.

Как, по дяволите, щеше да сготви пиле „Франджелико“ без лешници?

— Защо нямаш?

— Ами никой не ги купува. Но мога да поръчам, ако искаш.

— По-късно няма да ми свършат никаква работа.

Обиколи рафтовете с хранителни продукти в търсене на вдъхновение и хубави съставки. Абсурдно бе да се надява, че може да намери нещо свястно в проклетата селска бакалница.

— О, чудо! — промърмори тя. — Сушени домати.

Метна ги в кошницата си и огледа критично пресните домати. Оранжерийни, помисли си Рийс отвратено. Опаковани в целофан, по дяволите. Безвкусни и безцветни.

Е, налагаше се да се задоволи с тях. Нямаше избор. Не намери гъби, нито патладжани. И никакъв шибан пресен копър.

— Здрасти, Рийс.

Тя сложи няколко чушки, които определено не отговаряха на изискванията й, в кошницата си и се намръщи на Ло.

— Ако майка ти те е пратила да ме търсиш, върни се и й кажи, че съм приключила с нея.

— Мама? Още не съм се отбивал в ресторанта. Просто видях колата ти отпред. Дай да ти нося кошницата.

— Няма нужда — грубо отвърна тя и я дръпна. — Май си забравил категоричното ми заявление, че няма да спя с теб.

Ло ококори очи стреснато и ченето му увисна.

— Не съм забравил. Слушай, влязох тук, защото видях колата ти и допуснах, че може да си разстроена.

— Защо пък да съм разстроена? О, червени картофи. Чудо!

— Разбрах за жената от Лосовото блато. Подобни новини се разчуват бързо — добави той, когато Рийс се вторачи в него мрачно. — Сигурно не ти е било лесно.

— На нея й е било много по-тежко — отбеляза тя, като прехвърляше пакетите с пилешки гърди.

— Предполагам, че си права. Но и за теб не е било лесно. Да я видиш отново, макар и само на снимка. Да си припомниш онзи кошмарен ден на пътеката — каза Ло и се размърда нервно. — Но поне знаеш, че са я намерили.

— Не съм сигурна, че е същата жена, която видях.

— Трябва да е тя.

— Защо?

— Ами логично е — отсъди Ло и тръгна след нея към касата. — Всички казват така.

— Какво ли знаят пък те. Не мога да твърдя, че жената е същата, след като не съм сигурна, само за да им угодя.

— Господи, Рийс, не исках…

— Странно е как намирането на трупа най-после убеди хората, че не съм си измислила историята. Смахнатата Рийс май не е толкова откачена все пак.

Мак опакова покупките й по-внимателно от обикновено.

— Никой не мисли, че си смахната, Рийс — увери я той.

— Разбира се, че го мислят. Щом веднъж си бил луд, значи завинаги ще си останеш такъв.

Тя извади портфейла си и забеляза раздразнено, че след като платеше сметката, щяха да й останат само около десетина долара.

— Не трябва да говориш така — посъветва я Мак, като прибра парите й и й върна ресто. — Обиждаш и себе си, и нас.

— Може и така да е. Обидно е да се разхождаш по улицата или да влезеш някъде и да забележиш как хората те сочат като нещастната луда, дошла от Източното крайбрежие. Или как те поглеждат страхливо с крайчеца на очите си. Опитай да поживееш известно време по този начин — предложи му тя, като вдигна кашона. — И виж дали няма да се подразниш. А ти кажи на майка си — обърна се тя към Ло, — че ми дължи пари за двадесет и осем часа.