Закрачи към вратата и подхвърли през рамо:

— Кажи й, че утре ще отида да си прибера чека.



Звукът от затръшването на предната врата изкара Броуди от унеса, в който бе потънал, докато описваше напрегната сцена между героинята си и мъжа, на когото тя нямаше как да не се довери.

Изруга и протегна ръка към кафето си, но откри, че чашата е празна. Първата му мисъл бе да слезе долу и да я напълни, но чу още няколко затръшвания на врати — вероятно кухненските шкафове — и реши да мине без кофеин.

Разтри енергично врата си, схванат от боядисването на тавана на банята на Рийс. После затвори очи и се върна към сцената.

По някое време му се стори, че чува отварянето на предната или задната врата, но продължи да пише упорито.

Завърши сцената и се облегна доволно назад. Двамата с Мади бяха преживели страхотен ден и макар да я очакваха още приключения, Броуди реши, че вече може да си позволи студена бира и горещ душ.

Но бирата беше на първо място. Тръгна към кухнята с бърза крачка. Прокара ръка по лицето си и усети наболата брада. Май нямаше лошо да се обръсне, помисли си лениво. Човек можеше да забрави за това тегаво задължение, когато живееше сам, но след като се появеше жена, настъпваше време за редовни сеанси с проклетата бръсначка.

Щеше да се обръсне под душа.

Не, по-хубаво да убеди Рийс да се изкъпе с него. Бръснене, душ, секс. А после студена бира и топла храна.

Страхотен план.

Само че нищо не къкреше на печката и това го изненада. Напоследък бе свикнал да вижда как нещо се готви, когато влезе в кухнята. И не по-малко се изненада, когато осъзна, че липсата на тенджери го раздразни.

Нищо не се вареше или печеше, на масата нямаше пъстри чинии и свещи, а задната врата бе широко отворена.

Рийс седеше на верандата с бутилка вино до себе си. А като се съдеше по останалото количество вино в шишето, явно бе седяла тук доста време.

Броуди излезе и седна до нея.

— Купон ли си правиш? — попита.

— Разбира се — вдигна чаша тя. — Страхотен купон. Можеш да си купиш хубаво вино тук, но само се опитай да намериш пресен копър или някакви си скапани лешници.

— Миналата седмица се оплаках от тези липси на кмета.

— Не би познал пресния копър, дори да ти го натикам в носа — изсмя се Рийс, като отпи щедра глътка и размаха чашата с несигурна ръка. — От Чикаго си, за бога. Би трябвало да имаш някакъв стандарт.

— Ужасно съм засрамен.

А тя бе ужасно пияна.

— Канех се да приготвя пиле „Франджелико“, но не намерих лешници. После се спрях на пиле по мексикански, но доматите са гола вода. На всичкото отгоре единственото сирене пармезан, което можеш да купиш тук, е на прах. Ама че дивотия!

— Истинска трагедия.

— Има значение.

— Очевидно. Слабаче, пияна си като мотика. Хайде да се качиш горе и да поспиш.

— Не съм приключила с пиенето.

— Твоя си работа. И махмурлукът ще си е твой.

Броуди реши, че ще е благороден жест от негова страна да надигне бутилката и да спаси организма на Рийс от кошмарен махмурлук на следващата сутрин.

— Щом иска да прави картофена салата с готов сос и без копър, нейна си работа. Аз напускам.

Явно ставаше дума за Джоуни.

— Това ще й даде да се разбере — ухили се Броуди.

— Работиш без претенции, не вдигаш шум, никой не те забелязва. Не ми обръщайте внимание, моля, гледайте си работата.

Рийс размаха ръце лудо и той бързо хвана чашата й, за да не я разплиска върху него.

— Писна ми. Писна ми от всичко. Хванах се на работа, която е толкова елементарна, че мога да я върша със затворени очи и една ръка. Живея в скапан апартамент над скапан ресторант. Губя си времето. Това е. Просто си губя времето.

Броуди се замисли и отпи от виното. Не само бе пияна, но и се тресеше от самосъжаление.

— Дълго ли възнамеряваш да мрънкаш? Защото ако смяташ да продължиш, мога да се кача горе и да поработя още няколко часа.

— Типично. Типичният мъж. Ако не се говори за теб, няма защо да слушаш. Какво, по дяволите, правя с теб?

— В момента ли? В момента се напиваш на задната ми веранда, самосъжаляваш се и ме дразниш.

Очите й бяха помътнели от пиенето, но това не й попречи да ги вторачи мрачно в него.

— Ти си самовглъбен егоист и грубиян. Единственото, което ще ти липсва, когато си тръгна, е горещата храна. Майната ти, Броуди. Ще отида да се самосъжалявам някъде другаде.

Рийс се надигна, олюля се и главата й се замая.

— Трябваше да подмина този скапан град. И да ти кажа да вървиш по дяволите, когато започна да ме сваляш. Трябваше да кажа на Марсдън, че мъртвата жена е същата, която видях. И после да забравя за станалото. И точно така ще постъпя.

Тя направи нестабилна крачка към кухнята.

— Но не в този ред. Ти си първи. Върви по дяволите.

Влезе в кухнята и протегна ръка към чантата си, но Броуди беше по-бърз.

— Хей — извика тя и се опита да я издърпа. — Чантата си е моя.

— Ще си я получиш обратно. С изключение на ключа от колата.

Той извади ключодържателя й от вътрешния джоб на чантата. Смахната, пияна или нормална, винаги държеше на реда. Броуди извади ключа от колата й от халката, пъхна го в джоба си и остави останалите ключове на масата.

— Можеш да отидеш където си искаш, но няма да шофираш. Ще ти се наложи да ходиш пеша.

— Чудесно. Ще отида при шериф Марсдън Работягата и ще му кажа това, което иска да чуе. Така ще си измия ръцете. И ще забравя и за него, и за теб.

Почти бе стигнала до вратата, когато стомахът й се сви. Притисна го с две ръце и се втурна към банята.

Броуди влезе след нея. Не се изненада, че повръща. Дори се зарадва, тъй като щеше да й помогне да се пречисти от алкохола. Организмът й се опитваше да се брани от идиотщините й.

Задържа косата й встрани от лицето, после й подаде влажна кърпа.

— Вече готова ли си да поспиш?

Тя не помръдна, притиснала кърпата към лицето си.

— Може ли просто да ме оставиш на мира?

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. И ще го направя след минута.

Вдигна я на ръце и заизкачва стълбите. Рийс изстена измъчено.

— Ако ще повръщаш отново, кажи ми.

Тя поклати глава и затвори очи. Дългите тъмни мигли се откроиха на фона на бледото й лице. Броуди я занесе горе и я сложи да легне. Метна одеяло отгоре й и дръпна кошчето за боклук до леглото.

— Заспивай — нареди й и излезе от стаята.

Рийс се сви, потрепери и придърпа одеялото до врата си. Щеше да изчака да се стопли и после щеше да си тръгне.

Но след минута вече спеше.

Сънуваше, че се вози на виенско колело. Цветове, движение, въртене. Отначало виковете й бяха от удоволствие.

Но колелото се завъртя по-бързо. Музиката засвири по-силно. Удоволствието се превърна в страх. Намалете. Моля ви, намалете!

Все по-бързо и по-бързо. Виковете й се изпълниха с ужас. Колелото се залюля диво.

Не е безопасно. Трябва да сляза. Спрете колелото! Спрете и ме пуснете да сляза!

Но скоростта се засили. Внезапно колелото се откачи от оста си и се понесе надолу към тъмнината.



Рийс отвори очи ужасено. Пръстите й стискаха одеялото трескаво. Виковете отекваха в главата й.

Не летеше във въздуха. Не се носеше надолу към сигурна смърт. Просто кошмар. Нищо повече. Вдиша дълбоко и се опита да се ориентира.

Нощната лампа до леглото светеше. В коридора също бе светло. За момент не можа да си припомни нищичко. Но след миг паметта й се завърна и й се дощя да се завие през глава и да потъне в забрава.

Как ще погледне Броуди в очите? Или когото и да било друг? Трябваше да намери ключовете си и да се измъкне от града като крадец.

Надигна се на лакът, изчака да провери дали стомахът й нямаше да се разбунтува отново, после седна. На нощното шкафче стоеше сребърна чаша с капаче. Тя я погледна учудено, свали капачето и подуши.

Билковият й чай. Броуди й беше направил чай и го бе сипал в тази чаша, за да е топъл, когато се събуди.

Ако й бе рецитирал Кийтс и я бе засипал с бели рози, нямаше да се трогне толкова. Беше му наговорила ужасни неща, беше се държала отвратително. А той й бе направил чай.

Рийс изпи чая. Стомахът й се успокои. Чу тракането на клавишите на компютъра и стисна очи, за да си даде смелост. Надигна се предпазливо и се приготви да застане срещу него.

Броуди вдигна глава, когато тя влезе в кабинета, и я погледна въпросително.

Странно е, помисли си Рийс, колко изражения можеха да се изпишат едновременно на лицето му. Интерес. Раздразнение. Смях. А в момента? Абсолютно отегчение.

Би предпочела силен плесник.

— Благодаря за чая.

Броуди не отговори, зачака търпеливо продължението. Рийс осъзна, че все още не бе събрала достатъчно смелост.

— Мога ли да се изкъпя?

— Знаеш къде е банята.

И отново затрака по клавишите, макар че по-късно щеше да му се наложи да изтрие безразборно начуканите букви. Рийс приличаше на призрак и говореше като уплашено дете. Това не му хареса.

Усети я как излиза от стаята и изчака да чуе водата във ваната. После изтри буквите и изключи компютъра. Слезе в кухнята, за да й притопли супа.

Не се грижеше за нея. Все още бе ужасно раздразнен и просто правеше обичайното, което се прави, когато си имаш работа с болен човек. Супа, препечени филийки. Такива неща.

Зачуди се какво ли количество от отровата, която бе насъбрала към него, бе изхвърлила заедно с виното. Ако отново започнеше да се заяжда, щеше да…

Нищо нямаше да направи. Осъзна, че бе ядосан не само на Рийс. Бе ядосан и на себе си. Нормално бе да очаква тя да избухне по някое време. Досега се бе справяла адски добре, съвземаше се след всеки пореден удар. Но бе потискала надълбоко ужаса, гнева и болката си. Рано или късно те трябваше да изскочат на бял свят.

И днес това бе станало.

Гнусната психологическа война, която някой водеше срещу нея, разглеждането на снимките на убитата жена. Не знаеше нищичко за пресния копър, но очевидно той е бил последната капка.